Саможертвата

32.

Бяха изминали едва три дни от началото на уикенда на юг, а аз имах чувството, че са цели три седмици. Венсан не спираше да работи с Жан-Батист от мига, в който се върнахме, а пък аз залегнах над домашните и дори намерих време да гледам „Казабланка“ заедно с Виолет.

Очаквах днешния следобед с нетърпение, защото знаех, че Венсан ще дойде да ме вземе от галерията на деди. Бях обещала на дядо да остана вместо него. След кражбата деди се опита да ме накара да не идвам повече и заяви, че било твърде опасно. Аз обаче го убедих, че е много малко вероятно крадците да се върнат посред бял ден… ако изобщо посмееха да се върнат.

Амброуз ме докара след училище и ме остави едва след като го уверих, че Венсан ще дойде всеки момент. Дядо беше поканил любимия ми да види гръцкия боен шлем, който бе донесъл след последната си среща. Използва интереса му към старите оръжия, за да го примами в галерията. Аз обаче знаех, че няма никаква нужда от подобна примамка. Те се наслаждаваха на компанията си.

Обиколих галерията, за да проверя как е почистил и разтребил деди от понеделник досега. Веднага бе подменил стъклените витрини, но щеше да му отнеме известно време, докато подреди в тях нови предмети. Някой натисна звънчето на вратата и аз побързах да се върна на бюрото, за да отворя. Широката ми усмивка угасна, когато видях, че посетителят не е Венсан. Пред мен се изправиха двама напълно непознати мъже. Веднага разбрах, преди още да изрекат и дума, че са нума.

Спуснаха се към мен и прекосиха галерията за частица от секундата. Не ме докоснаха. Нямаше и нужда. Просто се надвесиха над мен.

— Какво искате? — попитах аз. Думите ми прозвучаха пискливо. Гърлото ми се стегна, сякаш боа-удушвач се бе увила около врата ми. Инстинктивно се огледах, за да открия нещо, с което да се защитя, но нямаше абсолютно нищо, а и много се съмнявах, че ще успея да се справя сама.

— Казвай какво ти каза тя.

— Коя? — попитах напълно объркано аз.

— Много добре знаеш коя. Жената, лечителката. Какво ти каза за Героя?

Мигнах, когато най-сетне разбрах.

— Абсолютно нищо не ми е казала за Героя.

— Знаем, че си разговаряла с нея. Сега синът й разправя, че била изчезнала и не знае къде се е дянала.

— Въпреки това държим магазина под око, за да сме сигурни, че не лъже — подсмихна се другият, сякаш цялата работа бе една невероятна шега.

Страхът ми се изпари, изместен от бяс.

— Да не сте посмели да ги нараните — извиках.

Двамата ме зяпнаха, удивени от избухването ми. След това с тих, злобен смях единият пристъпи напред и ме стисна за китката. Стисна ме силно.

— Казвай веднага какво си научила от нея.

В същия момент бравата изщрака, деди влезе в галерията и остави вратата отворена, защото кутиите, които носеше, му пречеха да вижда. Мина през помещението и остави кашоните до витрината с оръжия, сложи шапката си най-отгоре и понечи да си свали палтото.

— Деди — повиках го аз с остър, писклив и напълно неестествен гласец.

Той вдигна поглед и застина на място.

— Да не си посмял да пипнеш внучката ми — извика той и пристъпи към нас.

— Не мърдай, старче — нареди онзи, който стискаше китката ми.

Дядо спря на място и присви очи.

— Вие сте същите от охранителните камери — рече той. — Вече ограбихте галерията ми. Сега пък какво искате?

— Достатъчно е внучката ти да ни каже онова, което ни интересува, и си заминаваме, без нараним когото и да било от двамата.

— Не — отсече строго деди. — Тръгвате си веднага, в противен случай ще повикам полицията. — Той извади мобилния си телефон от джоба.

— Не е нужно — прозвуча дълбок глас зад нас. Венсан влезе през отворената врата, лицето му беше мрачно като облачно небе преди опустошителна буря. Партньорът на онзи, който стискаше ръката ми, се хвърли към любимия ми, след това се олюля назад, когато юмрукът на Венсан се стовари в челюстта му. Той падна и остана да лежи неподвижно на пода.

Нума, който ме държеше, ме дръпна към себе си, а хватката му стана като менгеме.

— Просто си приказвахме с гаджето ти. Няма нужда и ти да се намесваш.

— Пусни я — нареди Венсан тихо, а бързият му напрегнат поглед прониза сърцето ми. — Пусни и двамата. Ако имаш въпроси, питай мен.

— Само че ти не ни трябваш — заяви нума и сви подигравателно уста. — Не и този път.

— Какво искате от момичето — изръмжа Венсан.

— Освен че унищожи предишния ни лидер ли? Това вече не е важно. Тя обаче има информация, която ни трябва. — Нума вдигна свободната си ръка към врата ми. — Съветвам те да стоиш там, където си, докато тя отговаря на въпросите ми, иначе ръката ми току-виж се хлъзнала, накъдето не трябва.

Гадеше ми се от допира му. Подтикната от отвращение, не толкова от страх, аз започнах да се дърпам и успях да го ритна в пищяла, но той се изсмя и ме стисна по-здраво, след което ме повлече навътре в галерията, далече от Венсан.

Металният звук на меч, който излиза от ножницата, прониза въздуха и накара похитителя ми да спре. Очите на Венсан горяха като въглени, докато замахваше с лъскавия меч.

Нума трепна стреснато, пръстите му се забиха болезнено във врата ми и той запелтечи.

— Недей. Не можеш да го направиш пред човешко същество! — Той стрелна деди с поглед, който наблюдаваше сцената с неприкрито изумление, което разкриваше, че макар да е чул размяната на реплики, съвсем не е осмислил казаното.

— Напротив, мога, при това с огромно удоволствие — отвърна Венсан и вдигна извития меч към светлината, след което пристъпи към нас.

Нума отвърна на погледа му и ме повлече след себе си.

— Защо рискуваш да се разкриеш… — започна той, лицето му беше разкривено от недоумение.

Гласът на Венсан прозвуча остро, също като стоманата в ръката му:

— От този момент нататък всички правила са забравени. От името на твоя вид ти току-що обяви война.

Похитителят ми прецени положението. След това най-неочаквано ме пусна. Държеше се на разстояние от оръжието на Венсан, изтегли се към поваления си партньор, който тъкмо започваше да се надига. Срита го, за да го накара да побърза, после го изблъска към вратата. Спря на прага и ме погледна злобно.

— Ще се видим отново. Au revoir, Кейт Мерсие. — След тези думи той последва другаря си на улицата.

Дядо блъсна вратата и заключи, след това дръпна тежката завеса.

— Какво искаха? — попита настойчиво Венсан. Прибра меча си и го скри отново под палтото.

— Лечителката — прошепнах и неочаквано се почувствах смазана от мисълта, че действията ми, макар и добронамерени, са ни причинили това. Жул се оказа прав. Бях навлязла в техния свят и ги бях застрашила.

Венсан видя изражението ми и пристъпи към мен, но спря, когато острите думи на деди проехтяха в галерията:

— Не докосвай внучката ми.

Направи крачка към нас бавно и предпазливо.

Останахме по местата си в сумрачната галерия. Ситни прашинки, осветени от проврелите се през пролуките лъчи, блестяха наоколо. Тримата стояхме неподвижно, вперили очи един в друг под погледите на древните статуи. На лицето на дядо се бе изписало изражение, каквото не бях виждала никога досега. Нямаше и следа от благост, нито пък от любезност. Той наблюдаваше студено Венсан, сякаш пред него бе застанал напълно непознат.

Най-сетне заговори:

— Какво си ти? — Трите думи проехтяха остро и настойчиво. Той чакаше отговор.

Венсан ме стрелна с поглед. Видях как деди го наблюдава и разбрах, че няма изход. Ако мечът на Венсан не бе издал на деди, че нещо не е наред, нума със сигурност ни бяха издали. Кимнах му едва забележимо.

— Ревенант — отвърна Венсан и погледна дядо ми право в очите.

Деди дори не трепна.

— А кои бяха мъжете, които нападнаха Кейт?

— Нума.

Думата сякаш увисна във въздуха, след което дядо избухна:

— Вън!

— Господине, аз… — започна Венсан.

Аз заговорих едновременно с него:

— Ама, деди…

— Вън! — Прекъсна ни гласът на деди. — Напусни незабавно. Махай се от живота на внучката ми. Как смееш да излагаш Кейт на смъртна опасност. Как смееш да водиш тези чудовища у нас. Махай се и никога повече не се връщай.

— Не! — извиках аз и се втурнах към деди, стиснах ръцете му и зачаках, докато премести поглед от Венсан към мен. — Недей, деди. Венсан е… — Веднага се сетих, че аргументите ми няма да доведат до нищо. Венсан ме защитаваше или вече е късно, нума знаят коя съм. Каквото и да кажех, нямаше да променя мнението на дядо. Той беше прав. Наистина бях в опасност заради Венсан. Затова се спрях на единствената истина, която дядо не можеше да отрече. — Обичам го.

Дядо издърпа ръце от моите и ме прегърна, сякаш се бях изгубила преди години и едва сега ме откриваше. Секунда по-късно ме отдръпна от себе си, нежно, но сериозно.

— Кейт, може и да си мислиш, че го обичаш, но той дори не е човек.

— Той не е от лошите — настоях аз. — Онези бяха лошите.

Дядо погледна над главата ми към Венсан, който не помръдна.

— Знам, миличка. Знам какво представляват. Изучавал съм ги, както и всички други митологични създания, които се срещат в древното изкуство. Не бях напълно убеден, че съществуват. — При тези думи гласът му отново стана студен и аз се отдръпнах, за да погледна Венсан.

Очите на любимия ми не се отделяха от дядо. Сториха ми се празни.

— Кейт, дядо ти е прав. Присъствието ми в живота ти те излага на опасност.

Имах чувството, че някой ме е стиснал за гърлото.

— Престани! — изкрещях. — Престанете и двамата. Престанете веднага. — Тропнах с крак и двамата ме зяпнаха така, сякаш ги бях ударила. След като най-сетне бях привлякла вниманието им, заговорих:

— Деди, Венсан спаси живота ми. Той ме избута настрани, за да не ме смажат падащите камъни в кафенето миналата година. Ако не беше той, дори нямаше да съм тук сега и нямаше да се карате. — Лицето на дядо не се промени, но юмруците му се отпуснаха. Знаех, че мисли над думите ми, затова продължих: — Grand pere, искаш ли да стана отново каквато бях преди? Да потъна в депресия, в скръб? Да живея в миналото и единствената ми компания да бъдат призраците на мъртвите ми родители? Венсан не само спаси живота ми, ами ми помогна да открия пътя обратно към света на живите.

— Невероятно постижение за немъртъв — рече сухо деди.

Венсан не помръдваше, стори ми се, че не знае какво да каже, но ръцете му бяха отворени, сякаш се опитваше да ме подкрепи, макар да ни делеше метър и половина. „Той не се притеснява за себе си — помислих си аз. — Единственото, за което го е грижа, е как да изляза аз от това положение.“ Втурнах се към него, прегърнах го през врата и усетих, че и той ме прегръща, макар и предпазливо.

— Венсан, галерията е моя и те моля да напуснеш — настоя дядо.

Венсан нежно ме отблъсна, стисна ръката ми в своята и се обърна към деди:

— Моля ви, преди да стигнете до някакво заключение, да обсъдите проблема с Кейт. Насаме. Ще приема решението, което вземете двамата.

Обхвана лицето ми в ръце и ме целуна нежно по устните.

— Ще ти позвъня по-късно — обеща тихо той. След това се поклони на деди, освободи резето, излезе и закрачи по улицата.

Сълзите ми капеха, когато усетих ръцете на деди на раменете си.

— Ma princesse — рече тъжно той, — в какво си се забъркала?