Саможертвата

35.

Двете със сестра ми се сгушихме на ъгъла на Рю дьо Гренел. Бяхме изключително подозрителни, както се бяхме свили зад ъгъла и на всеки няколко минути надничахме към дома на Жан-Батист.

— Колко стана часът? — попитах. Зъбите ми тракаха във февруарския студ.

— Пет минути след последния път, когато ме попита — изръмжа Джорджия. — Единайсет и пет и вече висим тук цял час и трийсет и пет минути. Колко време продължават тренировките на Гаспар?

— По час. Сигурна съм, че Виолет и Артур ще издържат по-дълго от мен, но нямаме представа в колко часа са започнали. — Сърцето ми се сви, защото мисията ни започваше да ми се струва все по-глупава, отколкото в коридора на топлото, безопасно училище.

— Чакай! — изсъска решително Джорджия. — Портата се отваря. Излиза… Я, че това е Артур! Сложил си е моторджийска каска, но знам, че е той. Облякъл е същото кожено яке, с което беше вчера в кафенето.

Опитах се да надникна над рамото й, но тя ме блъсна назад.

— Шшшт! — настоя тя, въпреки че бяхме на много метри и той нямаше да ни чуе. — Подкара съвсем бавно до кръстовището. Слиза и изтласква мотора назад на тротоара. Боже мили, той крие ли се? — Гласът на Джорджия прозвуча истерично.

— Какво означава това „крие се“? — Избутах я настрани. — Не виждам никого.

— Гледай внимателно. Погледни към далечния край на улицата. Точно зад последна сграда. Там се скри.

— Видя ли ни?

— Не! Дори не погледна насам, когато излизаше.

— Защо тогава…

— Чакай! — прекъсна ме Джорджия. Надигнах се на пръсти и надникнах зад ъгъла. Едно такси мина покрай нас и паркира пред hotel particulier. Портата се отвори отново и Виолет излезе, огледа се и в двете посоки, след това скочи в таксито. Ние се отдръпнахме, изчакахме цяла секунда, след това отново надникнахме зад ъгъла.

Таксито потегли към края на улицата и зави наляво по еднопосочна улица. Двете с Джорджия нахлузихме каските си за секунда, метнахме се на взетия назаем скутер и се насочихме към Рю дьо Гренел. В същото време видяхме как моторът на Артур излезе на пътя и потегли след таксито на Виолет. Ние завихме наляво и останахме на няколко коли зад Артур.

През следващите двайсет минути маневрирахме между автомобили и камиони, опитвахме се да се скрием, въпреки че Артур нито веднъж не се обърна назад. Бе насочил цялото си внимание към таксито на Виолет и очевидно използваше същата тактика като нас, за да е сигурен, че тя няма да го види. Насочихме се на север, пресякохме реката, подминахме Лувъра и пресякохме града, докато стигнем стръмния хълм Монмартър.

— Отправят се към „Сакре Кьор“ — извиках аз и вдигнах поглед към базиликата с бял купол, кацнала на хълма. Хладилен камион, който превозваше кисело мляко, ни служеше за прикритие от няколко пресечки насам, но той неочаквано спря по средата на улицата и шофьорът скочи, за да направи доставка. Забелязахме Артур на половин пресечка пред нас. Паркираше мотора си в основата на стълбите при улица „Фоятие“ — забележителност, която почти всеки човек по света познаваше от черно-белите пощенски картички от Париж. От двете страни на многобройните стълби се виждат старомодни улични лампи, толкова характерни за стария Париж, че човек очаква всички наоколо да затанцуват канкан, както в „Мулен Руж“.

— Бързо! — извиках аз. Джорджия спря зад мотора на Артур и заключи скутера към една лампа. Около нас имаше много хора, така че ако той се обърнеше, нямаше да забележи как пухтим нагоре по стълбите. Щом стигна на върха, се обърна надясно и затича към далечния край на църквата. Слънцето бе точно над нас, белият камък на църквата бе ослепителен и ни пречеше да следим Артур, докато се провираше между групите туристи и пилигрими, наредили се на опашка, за да влязат в базиликата.

Той се скри в тълпата, скупчила се в далечния край на църквата. Провирахме се през множеството, за да го доближим, и аз протегнах ръка, за да не изгубя Джорджия, но вместо нейната стиснах ужасно космата ръка. Висок мъж в бейзболна шапка с надпис „Готиняги сте, каубои“, ме погледна развеселено.

— О, здрасти! — рече той с тексаски акцент.

— Извинете — избъбрих смутено и се огледах за Джорджия. Забелязах я на няколко крачки пред мен, повлечена от група туристи с гид, който размахваше италианско знаме. Тъкмо бе забелязала, че ме няма, и се обърна, за да ме потърси с поглед, когато групата се люшна на една страна и аз отново я изгубих от поглед.

Измъкнах се от американската група туристи и хукнах към мястото, където бях видяла Артур за последно, завих зад същия ъгъл като него.

Попаднах в сумрак, когато заобиколих базиликата и се озовах на безлюден каменен двор, който стигаше до пропаст. Трябваше ми малко време, за да привикнат очите ми с този скрит от слънцето двор, където нямаше туристи и цареше тишина като в крипта.

Дворът се оказа просторен — с формата и размера на ледена пързалка. Външният му край стигаше до пропастта и бе ограден от железен парапет, който да предпазва неканените посетители. Внушителни статуи на светци и ангели ограждаха двора, хвърляха странни сенки и създаваха призрачна атмосфера. Джорджия не се виждаше.

Примигнах и се огледах за Артур. Забелязах го съвсем наблизо, прикрил се зад статуя. Беше вперил поглед в хора, застанали в най-тъмните сенки. Точно пред мен се издигаше огромната статуя на архангел на отмъщението, коленичил с протегнат меч, докато отблъскваше невидим противник. Последвах примера на Артур и пропълзях зад скулптурата, приклекнах под ръката с меча и присвих очи към фигурите в другия край на двора.

Момиче с дънки говореше авторитетно на двама едри мъже, които ми се сториха страшни. Потръпнах, когато познах двамата нума от галерията на деди.

Момичето замахна с ръка и се обърна леко. Притиснах уста с ръка, за да не се издам.

— Не може да бъде — прошепнах. Какви ги вършеше Виолет? Очевидно не се страхуваше от нума. А пък те слушаха внимателно всяка нейна дума.

Погледнах към Артур. Той наблюдаваше същата сцена като мен, въпреки това се криеше. Нищо не разбирах.

Неочаквано разбрах какво става и ми се догади. Притиснах ръка към корема си и отправих безмълвна молитва да не повърна точно тук.

Трети мъж се показа от сенките зад църквата. Артур говореше с него в „Ла Палет“. След като видях с какво е облечен — дълго кожено палто, сякаш създадено специално за лорд от ренесанса в театрална постановка — се сетих къде съм го виждала. Това бе същият мъж между гробовете на „Пер Лашез“ в деня на погребението на Филип. Значи с право се бях уплашила. Защото сега, в това нямаше никакво съмнение, аз забелязах обезцветяването около него, което означаваше едно. И той беше нума.

Новодошлият се отпусна на коляно пред дребната дама-ревенант, склони глава и вдигна ръката й към устните си. Тъкмо когато Виолет го докосна по главата и му даде знак да се изправи, видях как някой изтича покрай мен и се втурна към средата на двора. Заслепена от неочакваната промяна на светлината, тя се провикна:

— Кейт?

Как само ми се искаше да протегна ръка и да я дръпна настрани, на сигурно място. Исках да я предупредя да се скрие, да не се издава. Бях закъсняла. В този момент Виолет се обърна и забеляза сестра ми.