Саможертвата

19.

Усетих я едва когато си легнах. Усетих самотата. Това бе най-омразният ми ден от месеца. В този ден Венсан просто не съществуваше. Беше на няколко пресечки от мен, а тялото му лежеше студено в леглото.

Не че се виждахме всяка минута, но когато знаех, че не мога да говоря с него, че няма как да се свържа с него, тогава не можех да си намеря място.

Не бяхме заедно дори от година, но имах чувството, че Венсан е сродната ми душа. Той ме допълваше. Не че не бях завършен човек без него, но той сякаш завършваше истинското ми аз.

Отпуснах глава на възглавницата и затворих очи. Пред погледа ми изникна една от любимите ми картини, на Сезан. Беше малко, семпло платно, на което бяха пресъздадени две съвършени праскови. Плодовете бяха нарисувани с пръснати мазки в оранжево, жълто и червено, ярките им цветове бяха съчетани по такъв начин, че ти се искаше да посегнеш и да откъснеш едната, да отхапеш и да усетиш сладостта на сока й.

Имаше още нещо в картината, което човек не забелязваше, докато не отклонеше поглед от топлите цветове. Прасковите бяха поставени на кремава чиния, а зад тях се виждаше мека синя тъкан. Ако бяха нарисувани на голо платно — огнени цветове на фона на чисто бяло — нямаше да изглеждат толкова истински, фонът зад тях им вдъхваше живот.

Тъкмо това представляваше Венсан за мен. Той ми придаваше смисъл. Бях цяла, завършена, когато бях сама, но по-добра, наистина съвършена, когато бях с него.

Засега обаче бях сама. Замислих се над плановете си за следващия ден и неусетно заспах.

„Добро утро, ma belle32“, чух глас и отворих очи. Погледнах часовника. Беше осем.

Обърнах се на една страна и отново затворих очи.

— Ммм — изпъшках доволно. — Добро утро, Венсан. От колко време витаеш в стаята ми? — попитах аз на глас. Венсан можеше да ме чуе единствено по този начин, тъй като ревенантите не притежаваха способността да четат мисли.

„Откакто се събудих. Сигурно е било около полунощ.“ Думите преминаха през главата ми като лек ветрец и се устремиха към мислите ми. Отначало чувах само по няколко откъслечни думи. Сега обаче, след няколко месеца практика, разбирах почти всичко.

— Хъркам ли? — попитах сънено.

„Ти никога не хъркаш. Съвършена си.“

— Ха! — възкликнах. — Много се радвам, че не усещаш миризми, когато спиш. Така поне не ми се налага да скачам от леглото, за да си мия зъбите, преди да си кажем и една дума.

Макар да не го виждах, си представих как се усмихва.

— Липсваш ми — признах аз. — Как само ми се иска да съм у вас, да лежа в леглото ти и да ти правя компания.

„Да правиш компания на студеното ми, вдървено тяло ли? — В гласа му се появи весела нотка. — Вместо да си поговориш с мен? — Трябваха ми няколко секунди, докато чуя следващите думи: — Значи харесваш тялото ми повече от ума.“

— Харесвам и двете — заявих инатливо аз. — Държа обаче да кажа, че има нещо в човешкото докосване, което ми се струва жизненоважно за една връзка. Не бих излизала с призрак.

„Добре, никакви призраци. Затова пък с ревенант става.“

— Само с един — уточних аз. Как само ми се искаше да го прегърна. Вместо това прегърнах възглавницата. В мен избуя цветето на желанието, докато си го представях как лежи до мен. — Желая те — прошепнах, без да съм сигурна дали е чул заглушените от възглавницата думи.

„Желание… — За момент в главата ми се възцари мълчание, след това го чух отново. — Желанието е странно нещо. Когато съм с теб — телом — непрекъснато съм нащрек. Непрекъснато се боря със себе си. Не се познаваме отдавна и искам да си сигурна какво желаеш, преди да… направим следващата крачка.“

— Много добре знам какво искам — настоях аз.

Венсан не обърна внимание на казаното от мен и продължи: „Сега обаче, тук, където докосването е невъзможно… истината е, че те желая толкова силно, че ме боли“.

Седнах изненадано и огледах стаята, докато се опитвах да преценя къде точно се намира той.

— Никога досега не си ми казвал подобно нещо.

„Опитвах се да ти устоя, както се опитвах да устоя на желанието да умра. Колкото повече се стараеш, толкова по-трудно става.“

Останах неподвижно за минута, напълно слисана от думите му. Сетивата ми бяха нащрек. Пръстите ми потръпваха и ароматът на цветята на мами на нощното ми шкафче неочаквано ми се стори опияняващ.

— Каза, че умирането е като наркотик за теб — обобщих аз.

„Въпреки това избрах теб. Представям си, че когато времето ни най-сетне дойде, ще бъде много по-прекрасно от всички прехвалени свръхестествени награди.“

— И кога точно ще дойде нашето време? — попитах колебливо.

„Ти кога искаш?“

— Сега.

„Лесен отговор, след като не е възможно да се случи.“

Имах чувството, че усетих тъжната усмивка на Венсан.

— Тогава скоро — отвърнах аз.

„Сигурна ли си?“ — Думите трепкаха като крила на птици в главата ми.

— Напълно — отвърнах и усетих как тялото ми потръпва, но веднъж взела решението, умът ми бе съвършено спокоен. Бях мислила по този въпрос. При това много. Сексът — поне за мен — беше нещо, което да направиш с онзи, с когото възнамеряваш да останеш. Нямаше съмнение, че исках да остана с Венсан. Интимността беше следващата напълно естествена крачка.

Останах в леглото още половин час и разговарях с Венсан. Оставих телефона на възглавницата, да не би мами да влезе. Не че тя някога влизаше. Ако обаче се случеше, щях да имам извинение, че разговарям с въздуха.

Венсан щеше да бъде дежурен през целия ден заедно с Жул и Амброуз, така че щом той тръгна, аз станах, закусих и излязох. Предишния ден бяха направила проучване и открих, че епископ Сен Куен, на когото бе кръстено градчето, починал във вилата на крал Дагоберт през 686 година. Тъкмо до тази вила са ходили пилигримите и целият град бил издигнат около култа на Сен Куен.

Кралската вила вече не съществуваше, но аз открих уебсайт, в който се казваше, че по всяка вероятност се е намирала на мястото на църква издигната през дванайсети век, запазена и до днес. Реших да започна проучването си в района около църквата и едва след това да разширя търсенето, докато не открия нещо.

Качих се на метрото до „Мари дьо Сен Куен“, малко извън най-северната парижка линия, и се отправих към църквата, като използвах картата на квартала на станцията на метрото.

През петнайсетте минути, през които вървях пеша, сградите се промениха от съвременни стъклени в запуснати тухлени блокове, полуприкрити от сателитни чинии, закачени пред всеки прозорец. Когато най-сетне стигнах при църквата, останах изумена от ниската каменна сграда, сгушена по средата на неподдържани блокове. Видях банда начумерени момчета, облегнали се на близка ограда, и се отправих към входа на църквата, стиснах бравата и се опитах да я отворя, но се оказа заключена.

Отстъпих, за да огледам по-добре. Каменната фасада не изглеждаше много стара, но гравюрите бяха средновековни, изобразяваха ангел, който подаваше бокал на кралица. От дясната страна на църквата видях калдъръмен двор, ограден от розови храсти, заключени зад бяла метална врата. На нея бе закачен графикът с часовете на предстоящите служби. Най-отгоре бе написано „Църква Сен Куен дьо Вьо“. Със сигурност това беше мястото.

Самата църква бе кацнала на висока скала над индустриална зона край река Сена и аз веднага разбрах защо това място е било избрано за кралска вила от седми век. „Ако пилигримите са идвали тук на поклонение, продавачите на реликви едва ли са били далече“ — реших аз.

Огледах се с надеждата да видя магазин към църквата или някоя будка, каквито имаше близо до светите места из цяла Европа, натъпкани с изображения на папата и картички на светци. Единствените сгради край църквата бяха жилищни блокови и старчески дом. Отдалечих се от църквата, като се оглеждах да не пропусна нещо. Наоколо нямаше магазини. Не се виждаха и ограждения с въжета или лента.

Дори огледах местните барове. Името на нито един от тях не намекваше за онова, което търсех. Всъщност какво очаквах да намеря? Може би кръчма „Въже и реликва“? Или пък „Лечителят и въжето“? Не очаквах да видя бар „Въжен знак“ например, но можех да попадна на нещо интересно в близките пресечки.

Силно разочарована се върнах към църквата и седнах на стъпалата, без да обръщам внимание на подмятанията и свиркането на бандата момчета, докато се опитвах да измисля план Б на мисията. Трима мъже се приближиха към близка сграда, почукаха на заключена врата, погледнаха подозрително и мен, и момчетата, докато чакаха нервно някой да отвори. Започна да ме хваща страх. Трябваше веднага да се махна. Тъкмо станах, готова да си тръгна, когато мъж със свещеническа якичка излезе от заградения двор и аз се втурнах след него.

— Извинете — извиках. Човекът се усмихна търпеливо и ме изчака. — Наблизо да има църковен магазин, в който се продават реликви или религиозни предмети?

Той поклати глава и сви рамене.

— Когато църквата е отворена за служба, продаваме свещи и пощенски картички. Не знам обаче наблизо да има магазини, в които да продават онова, което търсите.

Благодарих му и напълно обезкуражена, реших, че е време да си ходя.

— Защо не опитате на битака? — провикна се той след мен.

Битака! Прочутият парижки битпазар. Намираше се на по-малко от половин час път пеша. Той, разбира се, не бе съществувал преди хиляда години, но пък имаше вероятност да открия нещичко. Може да се бе запазило нещо. Или пък просто да беше преместено. Там бе мястото в Париж, където човек можеше да открие почти всичко, така че… защо не?

Вече минаваше пладне, затова си купих сандвич и го изядох, докато вървях, макар да знаех, че да обядваш по улиците на Париж е в пълен разрез с етикета. Докато дъвчех сандвича, хората, с които се разминавах, ми пожелаваха bon appetit33, което бе подигравателният начин да кажат: „Редно е да седнеш и да се насладиш на обяда си“.

Когато приближих дългия километър и половина площад, на който се намираше пазарът, започнаха да се мяркат продавачи със сгъваеми маси, по които бяха подредили какви ли не боклуци — това дори не бяха обичайните junque34, типични за битака — продаваха всичко от гнусни стари, пластмасови седалки за тоалетна до автомобилни части. Колкото повече приближавах центъра на пазара, толкова по-хубави ставаха стоките, докато накрая стигнах до истинските пазарни сергии и малки магазинчета, отрупани с всичко — от африкански маски до винтидж лава лампи от седемнайсети век и кристални полилеи. Аромат на тамян и восък за мебели се смесваше с острия мирис на пържен лук откъм съседните сергии за храна.

Четях табелите на магазините и търсех нещо, което да напомня за въже или корда. Може би работилница, в която са се правели въжета. Само че в магазините, покрай които минавах, нямаше нищо, което да привлече вниманието ми. Най-сетне спрях и попитах продавача дали е виждал табела, на която да пише нещо за корда или въже. Той потри брадичка и поклати глава.

— Non.

— Има ли човек на пазара, който продава предимно реликви? Нещо като… религиозни предмети? — продължих да разпитвам.

Той се замисли за момент.

— Малко по-нататък има магазин, който не е част от пазара. Прилича на истински магазин, има си работно време. В неделя не работи, но вие погледнете.

Човекът ми обясни точно как да стигна, въпреки че беше чак след две пресечки. Благодарих му с усмивка и се отправих в посоката, която той посочи.

Малкото магазинче се оказа на ъгъл, от едната страна имаше антикварен магазин за кукли, а от другата — бутик за винтидж облекла, фасадата беше боядисана в яркозелено, на витрините имаше полици с религиозни статуи от какъв ли не материал — дърво, мрамор, метал — дори от кост. Имаше кръстове в какви ли не размери и фласки светена вода „от благословените извори на Лурд“, както пишеше на етикетите. Вътрешността на магазина тънеше в мрак. Продавачът на битака правилно ме предупреди, че днес е затворено.

Отдръпнах се назад, за да огледам по-добре сградата, и забелязах старинна избеляла от времето табела над вратата. На нея се виждаше гарван, кацнал над надписа „Le corbeau“. В главата ми се опитваше да светне лампичка, но аз така и не успях да щракна ключа.

Прочетох надписа отново и си припомних откъс от „Безсмъртна любов“ с готическите букви, които се четяха безкрайно трудно. Неочаквано се сетих и сърцето ми започна да бие с един милион удара на час. Le corbeau, гарванът. He le cordeau, въжето. Бях разчела грешно древните букви в книгата и през всичкото време бях търсила грешния надпис.

Възможно ли бе да търся тъкмо това място? Тук се продаваха реликви… под знака на гарвана… насред Париж. Само че тази сграда не бе на повече от неколкостотин години.

Просто не знаех какво да мисля. Само че не можех да направя нищо, защото бе затворено. На сградата нямаше дори номер. Погледнах табелата на антикварния магазин за кукли и друг, точно срещу него, предположих какъв е адресът и го записах и него, и названието на улицата.

Една жена излезе от бутика за винтидж дрехи и запали цигара. Погледна ме.

— Той ще се върне във вторник — провикна се тя. — Работи от вторник до петък.

— Много ви благодаря! — провикнах се в отговор.

Налагаше се да чакам два дни. След един час смяната на Венсан щеше да свърши. „Дано няма нищо против да почака в стаята ми“ — помислих си аз. След натоварения ми уикенд се налагаше да посветя цялата вечер на писане на домашни.