Саможертвата

11.

На следващата сутрин се събудих, обзета от вълнение и страх. Предстоеше ми тренировка с Гаспар и Венсан и макар да обичах дуелите, знаех, че уменията ми все още не са на ниво. Първият ми урок преди около месец беше пълна катастрофа. Тогава се съсредоточихме изцяло над меча, както ми се стори лесна задача, докато повтаряхме движенията бавно, но когато Гаспар забърза, се оказа, че положението е много зле.

Боят ми приличаше на танц и освен че нямах кой знае колко усет към естествения ритъм, винаги се чувствах малко глупаво на дансинга. Това, разбира се, се пренесе и в уроците. Тъй като бях срамежлива, ставах още по-непохватна, освен това толкова се страхувах да не се представя като някоя слабачка, като беззащитна новачка, че станах точно каквото не исках.

На четвъртия урок обаче вече насочих вниманието си към движенията. Беше нещо като самохипнозата, която прилагах в музеите или край реката — налагах си да се изключа и ето че движенията най-неочаквано идваха. Беше нещо като ин-ян феномен, където подсъзнанието ми поемаше контрол, а мозъкът предлагаше да действа. Щом престанех да мисля над онова, което вършех, всичко се получаваше. Моментите, в които се проявявах като несръчно дете, ставаха все по-кратки, а напоследък ми трябваха само няколко крачки назад и напред, преди да превключа на автопилот.

„Днес е ден за автопилот“ — казах си, обух дънки, сложих си пуловер и се отправих към кухнята за закуска. Деди вече седеше там, облечен като за работа, и четеше сутрешния вестник.

— Рано си станала — отбеляза той, остави вестника и срещна погледа ми.

— Така и не разбрах защо учителят ми настоява да провеждаме урока в девет сутринта в събота. Просто не разбирам. Знам само, че не трябва да го карам да чака — обясних, налях си чаша сок от грейпфрут и посегнах към кроасан.

Когато казах на мами и деди, че Венсан ми е подарил уроци по фехтовка за рождения ден, те останаха очаровани, а аз не можах да повярвам. Нямах представа колко е популярен този спорт във Франция, нито пък че хората го смятат за аристократичен. Баба и дядо не бяха претенциозни, но работата с антики ги караше да ценят всичко, свързано с историята. А нима имаше нещо, пуснало по-дълбоки корени в историята от боя с шпаги?

Деди беше във възторг и отиде да ми купи екип и шпага. Не му обясних, че във фитнес залата има всякакви оръжия, нито че фехтовката е само компонент от обучението ми. Той трябваше да ми купи и бойна брадва, и тояга за отбрана, и нападение, и поне още шест оръжия, за да имам всичко необходимо за обучението, което бе намислил Гаспар.

Дядо посочи вазата с цветя на масата в хола.

— Бяха във фоайето, когато слязох да си взема вестника. — Пъстър букет беше натопена в малка кръгла ваза, а до него беше оставен пакет в подаръчна опаковка. Отворих го и вътре се оказа „Езикът на цветята“. Отворих книгата и видях посвещението на първата страница.

Погледнах малкия букет, разгърнах страниците, за да разбера значението на жълтите рози и пурпурния зюмбюл, ухилих се, пъхнах книгата в раницата и се провикнах „Au revoir“ на деди.

Щом излязох, се огледах с надеждата да видя Венсан и сърцето ми започна да бие по-бързо, защото знаех, че ще ме чака облегнат на оградата на парка, както обикновено. Посърнах, когато видях Жул. Бързо прикрих разочарованието си и предпазливо се усмихнах, но той забеляза.

— Извинявай, че не съм гаджето ти. Казвам го във всяко едно отношение — рече с весела усмивка и се наведе, за да ме целуне по бузите.

— Къде е Венсан? — попитах. Той ми подаде ръка, аз я хванах и двамата поехме към къщата.

— Отиде да свърши някаква работа на Жан-Батист — отвърна той и огледа тротоара, сякаш се страхуваше да не прочета мислите му.

Веднага разбрах, че нещо не е наред.

Замислих се за погледите, които Венсан и Жан-Батист си размениха по време на събранието, след това си спомних как Венсан избегна да отговори, когато го попитах снощи. Определено ставаше нещо, за което той не искаше да разбера.

— Non13 — разсмя се Жул. — Просто вчера на Виолет са й съобщили, че нума са се раздвижили. Притеснява се, че може да наблюдават къщата. Венсан реши, че ти трябва придружител, когато идваш у нас. Не се притеснявай. След днес ще можеш да се защитаваш и сама. — Той ме перна по ръката. Аз му отвърнах… силно. — По дяволите, момиче, удряш яко — пошегува се той, при което последва шеговито сборичкване, което продължи чак до „Ла Мезон“.

Гаспар ме чакаше във фитнеса и правеше нещо като разтягане, което наподобяваше тай-чи. Завърши движението, поклони ми се ниско, след това заговори с Жул, докато аз обличах добре подплатения си екип. Беше от нещо като сив кевлар, който щеше да ме защити от по-тежките остриета в оръжейната на ревенантите. Почувствах се виновна заради скъпия екип в класическо бяло, който деди ми беше купил и сега висеше недокоснат в шкафа в оръжейната. Този страхотен екип, който ме превръщаше в страховито изчадие като Кейт Бекинсейл в „Подземен свят“, не позволяваше да получа нараняванията, които по принцип не притесняваха останалите ревенанти.

Жул подсвирна възхитено, когато излязох при тях и посегнах към меча, който Гаспар ми подаде.

— Кейт, определено имаш… смъртоносен вид — рече той.

— Ще го приема за комплимент — усмихнах се, тъй като знаех, че екипът подчертава добрите ми страни. Жалко, че никога не го обличах извън оръжейната. Ще се облека като убийца на вампири за Хелоуин.

— Колкото и да ми се иска да остана и да те погледам в действие — ухили се Жул, — трябва да вървя. Ще се върна след час, за да те взема. — Той хукна по стълбите. Следващия половин час беше най-кошмарният от уроците ми досега. Не само че се разсейвах, като се питах какво прави Венсан, ами бях свикнала да тренирам с него и Гаспар. Без Венсан, готов да се намеси на всеки няколко минути, аз най-сетне дадох знак на Гаспар да спре.

— Таим аут — едва намерих сили да извикам и той отпусна меча.

Заклатушках се към другия край на залата, облегнах се на стената, смъкнах се на пода, отпуснах глава между коленете и се опитах да си поема дъх. Когато вдигнах очи, Гаспар беше застанал над мен и подаваше бутилка вода.

— Благодаря — рекох. — Много по-трудно е, когато Венсан го няма, за да ме пожали.

— Само това ли е, мила? Днес ми се струваш… разсеяна.

Погледнах по-възрастния ревенант и си казах, че ще му бъде безкрайно трудно да ме излъже.

— Всъщност питах се къде е отишъл тази сутрин Венсан. Жул изглежда не знаеше. А ти знаеш ли? — попитах невинно и се почувствах виновна, че разпитвам.

Гаспар ме погледна предпазливо.

— Не мога да ти кажа — отвърна официално, сякаш се бяхме върнали в деветнайсети век.

„Не можеш или не искаш — помислих си аз. — Гаспар и Жул знаят нещо, което аз не знам. А пък Венсан каза, че не било достатъчно важно, за да говори за него.“ Предполагах, че Венсан се опитва да ме защити. Искаше да ме спаси от нещо, за което не желаеше да знам. Можех единствено да си представя, че става въпрос за нещо, което никак нямаше да ми хареса, иначе нямаше нужда всички да крият от мен. „Имам му доверие — помислих си аз. — Защо тогава тази тайна ме побърква?“

— Добре, готова съм — оттласнах се от стената. Гаспар приглади назад косата си и я стегна на опашка, преди да заеме бойна поза. Аз взех меча и с новата енергия, нахлула от преживяното разочарование, замахнах срещу него така, сякаш Люсиен бе възкръснал.

— Това вече е друго! — възкликна с усмивка инструкторът ми.

Бихме се още половин час, докато аз не се отдръпнах и не закачих меча на празната кукичка на стената. Вдигнах ръце.

— Стига ми толкова.

Откъм стълбището се понесе ръкопляскане.

— Браво! — провикна се Виолет. Беше седнала удобно и изглежда ни беше наблюдавала от известно време. — Много си добра, Кейт!

Усмихнах се и хванах кърпата, която Гаспар ми подхвърли, за да попия потта от лицето си.

— Благодаря, Виолет, макар да имам чувството, че след толкова векове натрупан опит сигурно го казваш единствено от добри чувства.

Тя се усмихна престорено свенливо, сякаш я бях хванала в прегрешение.

— Нищо подобно. След като вече знам, че отскоро се обучаваш, сигурно имаш природен талант.

— И аз това казвам — настоя Гаспар. — Кажи, Виолет… трябвам ли ти за нещо? — попита той.

— Не. Жул отиде до студиото си и му обещах да изпратя Кейт до тях — обясни тя. — Но ти не бързай.

— Благодаря — отвърнах и свалих горната част на екипа, под който се показа тениската ми с надпис: „Аз сърце Ню Йорк“. Толкова много се бях изпотила, че тежкият екип почти ми докара клаустрофобия. — Много благодаря за книгата и цветята.

— Артур се държа толкова ужасно, че ми се искаше да се извиня. Разбра ли съобщението ми?

— Да — отвърнах аз, смъкнах панталоните и нагласих сивите шорти, с които бях отдолу. — Пурпурният зюмбюл казва „извинявай“, а жълтите рози — „приятелство“.

— Браво — възкликна очаровано тя. — Зюмбюлът изразява надеждата, че ще простиш на Артур за липсата му на чувствителност, а розите изразяват желанието ми да станем приятелки.

Макар че не исках да се покажа прекалено нетърпелива, не успях да сдържа усмивката. Шарлот я нямаше едва от седмица, аз вече усещах липсата на приятелка. Имах, разбира се, Джорджия. Само че тя бе толкова заета със социалния си живот, че разполагах с твърде много свободно време, което Венсан нямаше нищо против да запълва. Само че сега беше хукнал нанякъде и…

— Слушай, защо вместо да ме изпращаш, не отидем да обядваме заедно? Само да взема един душ — предложих.

— Добре! — възкликна ведро тя. — Да обядваме заедно — повтори модерния израз — е чудесно. Ще те чакам горе.

Поизмих се набързо и се облякох.

— Благодаря, Гаспар! — провикнах се и се затичах по стълбите към първия етаж.

— Удоволствието бе изцяло мое — усмихна се той и се поклони малко вдървено, след което се зае да почисти оръжията, които бе свалил от стената.

Бях по средата на коридора, когато пред мен изникна Артур, забол нос в книга.

— Ви — провикна се той, вдигна поглед и ме видя. В първата секунда по спокойното му лице се изписа паника, челото му се смръщи и набразди.

— Кажи, мили. Ти ли ме викаш? — Виолет се приближи зад Артур и се усмихна, сякаш нищо необичайно не се беше случило между нас и се бяхме събрали, за да си побъбрим приятелски.

— Открих нещо в Хайдегар и ми се стори, че ще те заинтригува — рече с равен глас той и погледна между мен и Виолет.

— Двете с Кейт излизаме на обяд. Ще ми го покажеш по-късно — рече тя, стисна ме за ръката и го погледна така, сякаш го предизвикваше да каже нещо.

Явно чакаше той да се извини.

Артур я погледна по начин, който не можеше да бъде определен единствено като изпепеляващ.

— Хайде, Кейт, да вървим — подкани ме Виолет.

Излязох със защитницата си, но не се стърпях и се обърнах назад към Артур. Той стоеше неподвижно в коридора и продължаваше да гледа лошо.

— Не му обръщай внимание — прошепна Виолет. — Понякога е прекалено темпераментен. В някои моменти го обичам силно, докато друг път ми се иска… как се казваше… да се разкара.

Засмях се, докато отивахме към входната врата.

Седяхме една срещу друга в малък ресторант, бяхме си поръчали гореща, типично френска лучена супа и разглеждахме покрития ресторант отсреща. Разнасяше се аромат на пиле на грил. Сергиите пък бяха истинска наслада за окото, отрупани с морски дарове, зеленчуци и цветя. Продавачите се провикваха към тълпата и хвалеха плодовете си, предлагаха на хората да опитат.

— Дори не съм идвала тук досега — призна Виолет, след като избърса устните си.

— Най-старият парижки пазар — обясних аз. — Преди около четиристотин години, мисля, бил превърнат от сиропиталище, където децата били облечени в червено. Затова се нарича Marchee des Enfants Rouges.

— Пазар на червените деца — преведе на английски Виолет.

— Знаеш ли английски? — ахнах аз.

— Разбира се — отвърна тя. — Научих го преди доста време, но не съм имала възможност да го използвам напоследък. Ако предпочиташ, можем да говорим на родния ти език. На мен ще ми се отрази добре да се поупражнявам.

— Става! — зарадвах се и замълчах, когато забелязах, че тя ме гледа любопитно. — И ще се постарая да не използвам разговорни фрази — усмихнах се, — за да ти бъде по-лесно.

— Не, не! — настоя тя. — Шарлот беше права, когато каза, че трябва да се съобразявам с новото време. Че кога друг път ще науча съвременния език, при това английски от американка от двайсет и първи век?

— Всъщност, ако говориш сериозно, ми хрумна идея. Обичаш ли филми?

— За киното ли говориш?

— Да. Освен да чета и да обикалям музеите, ходенето на кино е другото ми любимо занимание. — Гребнах последната лъжица вкусна супа от купичката си и допих водата „Перие“.

— Кейт, трябва да призная — рече смутено Виолет, — че никога досега не съм ходила на кино. То не съществува чак от толкова дълго, а и не виждам какъв е смисълът. И аз като теб предпочитам да чета и да се наслаждавам на изкуството.

— Но филмите са изкуство! Французите са го нарекли „Седмото изкуство“. — Замислих се за секунда. — Имаш ли някаква работа следобед?

Виолет поклати уплашено глава, когато разбра в какво се е забъркала.

Бръкнах в раницата под масата, извадих брой на „Парископ“ — ежеседмичния гид за събитията в Париж — и отворих на страниците, посветени на киното. Прегледах класическите филми и потърсих нещо, достойно за първия филм в живота.

Няколко часа по-късно примижах на яркото януарско слънце, докато двете с Виолет излизахме от киното, в което прожектираха винтидж филми. Над нас се виждаше билбордът на „Небезизвестните“14 на Алфред Хичкок.

— Кажи сега — погледнах я аз. — Какво мислиш?

Широка усмивка, типичната за четиринайсетгодишно момиче, вместо гримасата на помъдряла през вековете жена, плъзна по лицето на Виолет.

— О, Кейт. Беше невероятно. — В гласа й имаше страхопочитание. Тя стисна ръката ми. — Кога ще дойдем отново?