Саможертвата

8.

Доста по-късно същата вечер ми хрумна идея. Прибрах се в апартамента на мами и деди, след като те бяха излезли на вечеря. Мами ми беше оставила бележка на хладилника с инструкции за вечеря. Извадих чинията с хапки, които ми беше приготвила, и седнах на масата за няколко минути, хапвах разсеяно, а в главата ми се оформи план.

Венсан беше казал, че се опитва да намери разрешение на проблема ни. Защо да стоя и да чакам той да измисли всички отговори? Можех сама да направя малко проучване. Живеех в апартамент с великолепна библиотека. Нищо не пречеше да разгледам книгите в богатата колекция на деди и да се опитам да открия нещо.

Миналата година видях гръцка амфора в галерията му, изрисувана с голи воини, които той нарече „нумина“. Стресна се, когато се отплеснах и като пълна глупачка отбелязах, че думата прилича на „нума“. Тогава заподозрях, че той е срещал термина преди. Ако бе открил нещо за ревенантите в хода на проучването си, значи все още пазеше книгата.

От онова, което бях чула в „Ла Мезон“, ревенантите имаха дълга и колоритна история. Гаспар непрекъснато проверяваше документите и търсеше примери за изключения в миналото. Може би дядо имаше книга, която Гаспар нямаше. Както и да е, след като Венсан търсеше изход, значи бе възможно той да съществува. Може би аз щях да открия информация, която той нямаше.

Все още не знаех много неща. Венсан ми беше разказал основното за ревенантите, а пък аз бях научила още повече, докато бях с него и останалите от братството. Потърсих, разбира се, информация за ревенантите в интернет веднага щом разбрах какъв е Венсан. Намерих само откъслечни данни за старата френска традиция, според която ревенантът бил „дух, върнал се от мъртвите“, и разни съвременни засукани приказки като зомбита и други немъртви чудовища. Не се споменаваше нищо за „истинските“ ревенанти, онези, които познавах.

Веднъж попитах Венсан дали думата „ревенант“ се използва единствено във Франция. Той отвърна, че в повечето езици думата е същата, с малки разлики в произношението, защото идвала от латинското venio — „идвам“. Значи ето откъде трябваше да започна, от думата ревенант; да придобия знания какво представлява видът, да тръгна от факта, че враговете им са били изобразени на гръцка ваза от древността, и… и нищо друго. Не беше много, но аз бях решена да открия всичко запазено във връзка с ревенантите в библиотеката на дядо.

Оставих недоядената вечеря и бързо се отправих към кабинета му. И четирите стени бяха покрити с полици. А пък полиците бяха отрупани с книги. Нямах представа откъде да започна. Въпреки че някои от заглавията бяха на френски и английски, те се оказаха по-малко от половината. Имаше на италиански и немски, а буквите на кирилица издадоха, че някои от томчетата са на руски. Още от пръв поглед се почувствах напълно объркана.

„Действай“ — казах си. Започнах от онази част, която беше най-близо до вратата, и придърпах стълба, за да стигна най-високия рафт. „Църквата «Св. София». Архитектура на древния свят. Римска архитектура и градско планиране.“ Очевидно дядо бе подредил книгите по теми. Полицата отдолу беше същата. Както и следващата.

Под тях бяха подредени книги, посветени на китайските погребални статуи. Най-долу пък имаше проучвания за древните азиатски печати и табакери за енфие. Можех да изключа тази част от библиотеката, след като й бях отделила само пет минути. Май щеше да се окаже по-лесно, отколкото предполагах.

Час по-късно бях прегледала всичко и останаха едва четири полици, които можеха да се окажат интересни. Макар да имаше десетки книги за гръцката керамика, нямах намерение да ги изчитам само за да открия друг пример за амфора като дядовата с нумина. Дори да попаднех на нещо, нямаше да е задълбочената информация, която ми трябваше. Трябваше да се съсредоточа над книгите, посветени на митологията.

Започнах да преравям томчетата с гръцка, римска и норвежка митология. Само че всичките бяха публикувани през двайсети век и такива като тях ги имаше във всяка библиотека. Освен че споменаваха основните богове, митологичните създания бяха типичните фигури, на които всеки би се натъкнал в „Книга за Нарния“: сатири, горски нимфи и разни подобни. Ревенанти нямаше. Как иначе.

Те бяха успели да останат инкогнито толкова дълго, че едва ли щяха да бъдат споменати в книга за широката публика. Започнах да прескачам подобни издания, публикувани през последните сто години, и обърнах повече внимание на онези, печатани в по-стари времена. Дядо пазеше повечето такива книги в специални кашони. Взех ги един по един, поставих ги на бюрото му и много внимателно извадих съдържанието им. Някои представляваха страници от ръкописи и аз ги прегледах внимателно с надеждата да открия думи, които приличаха на „ревенант“ или „нума“. Нямаше нищо.

Най-сетне посегнах към старинен бестиарий — старомоден наръчник за чудовищата. В полетата имаше илюстрации на митичните създания, описани на страницата. Поне така реших, защото не разбрах нищичко от латинския текст.

Не обърнах особено внимание на грифони, еднорози и русалки, но накрая попаднах на страница с илюстрация на двама мъже. Единият имаше зло лице, а от главата на другия излизаха лъчи, сякаш грееше. Статията бе озаглавена „Ревенант: Бардиа/Нума“.

Тръснах изумено глава. Знаех си, че мога да разчитам на дядо да разполага с книга, в която има илюстрации на немъртви създания, които толкова внимателно крият съществуването си, че съвременният свят дори не е чувал за тях.

Тръпка на вълнение плъзна по гърба ми, докато се опитвах да разчета краткия параграф под заглавието. Само че освен първите три думи не разбрах нищичко. Съжалих, че не записах латински след първата година. Извадих лист от принтера на дядо и внимателно преписах текста. Когато приключих, върнах книгата на мястото й, грабнах латинския речник на дядо от рафта със справочници и се затворих в стаята си.

Заради шантавите глаголни времена на латински и факта, че словоред липсваше, ми отне много време, докато работех над краткия текст. Най-сетне успях да преведа достатъчно, за да разбера, че ревенантите са безсмъртни и са разделени на две групи: пазителите на живота — бардиа — и противниците на живота — нума. И двата подвида бяха ограничени от „големия сън“ и „полета на духа“, и двата подвида черпеха сили съответно от спасените и погубените хора. Бе почти невъзможно да бъдат унищожени.

„Нищо ново“ — помислих си, обзета от разочарование. Единственото неизвестно беше името „бардиа“. Запитах се защо ревенантите не се наричат по този начин, още повече че думата „нума“ се използваше непрекъснато.

Отново се наведох над бележките си, за да преведа параграф, написан с дребен шрифт на дъното на страницата. Състоеше се от нищо и никакви две изречения и тях преведох дума по дума с по-голяма лекота. Докато пишех, усетих как се смразявам, а когато приключих, пръстите ми бяха вдървени.

Потръпнах и погледнах часовника, когато чух, че баба и дядо се връщат. Беше полунощ. Щях да продължа проучването някой друг път. След като открих нещо още при първия си опит, бях твърдо решена да открия още.