Саможертвата

6.

Преди да се запозная с Венсан, дните ми минаваха като визуалната метафора от някой филм, който показва как страниците падат от календара. Напоследък обаче всеки ден ми се струваше значим — когато Венсан се запозна с баба и дядо, първата ни среща, когато отидохме на кино („Светият Граал“. Венсан спечели червена точка, като цитираше най-хубавите моменти на английски заедно с мен). Първата ни Нова година заедно.

Днес беше последният ми ден на свобода, преди училището да започне след празниците, и оставаше точно година и един срок, преди гимназиалното ми образование да приключи. Значи и този ден ставаше важен. Затова имах намерение да го посветя на онова, което обичах най-много.

Заслизах по скърцащото дървено стълбище, завладяна от възторг. Целият ден се беше ширнал през мен като нова страна, която очакваше да бъде изследвана, при това с любимия човек.

Видях го веднага щом излязох. Поклатих глава, неспособна да повярвам. Затичах към парка през улицата и отворих металната порта.

— Какво правиш? Мислех, че ще ходим на закуска — засмях се аз и посочих одеялото за пикник, върху което той се беше изтегнал, поставил ракитова кошница и термос отстрани.

— На това му се казва „излизане“ — отвърна Венсан, очите му бяха скрити зад огледални очила.

Ленивата му усмивка оказа обичайното си въздействие върху мен. Сякаш невидима ръка стисна вътрешностите ми. Стисна ги с всички сили. Всеки път ставаше така и ми се приискваше моментът да застине и да остане непроменен до края на живота ми.

„Дишаш, после издишаш“ — напомних си аз. Откъснах поглед от лицето му и забелязах, че той е с топло палто, топъл шал и си е сложил плетена шапка, а тъмната му коса се подава отдолу. Отпусна се назад на лакти върху одеялото, проснато на замръзналата трева.

— Дай да се разберем. Ще си направим пикник през януари в този кучешки студ, така ли? — Дъхът ми излезе на топъл облак, докато стоях изправена над него, сложила ръце на кръста.

Той свали очилата и закачливите искрици в очите му ме предупредиха, че замисля нещо.

— Мислех си да посветим деня на неща, които не сме правили никога досега. Никога не съм ходил на пикник през януари. Ами ти?

Поклатих глава и малко учудено седнах на одеялото до него.

— Супер — реши той. — Тъй като трябва да е нещо, което никой от нас не е правил досега, това се брои.

Погледнах хората, които минаваха покрай нас — главно бизнесмени с куфарчета и туристи с раници, решили да излязат рано. Всички ни наблюдаваха, сякаш бяхме част от подвижен цирк, а ние бяхме гвоздеят на програмата. Неколцина дори се изсмяха на глас.

— Дано нямаш нищо против зрителите — рече Венсан, след това се наведе напред, пое лицето ми в ръце и ме целуна.

— Ще го преживея — ухилих се и потръпнах, когато той ме пусна.

— Пикникът обаче ще бъде бърз — обеща той, развърза шала си и го уви върху моя.

Ядохме кроасани, опечени точно както ги обичах: хрупкави отвън, въздушни отвътре, в средата съвсем мекичка. Кафето с мляко ме стопли, а след това отпих от прясно изцедения портокалов сок, докато Венсан ми разказваше как Шарл и Шарлот се настанявали на юг.

— Смятахме да отидем, за да им занесем още багаж, но Жан-Батист твърди, че имал нужда от мен тук — оплака се Венсан.

— Кофти е да си заместникът на Жан-Батист.

— А, значи си научила? — попита развеселено той. — Да не би братята да са ме обсъждали зад гърба ми?

— Ами да. Жул каза нещо онзи ден. Спомена още, че си герой. Това ми е много интересно. — Приведох се любопитно напред, облегнах се на лакти и забелязах как изражението на Венсан издаде ужаса му.

Той закри очите си с ръка и изпъшка:

— Пак се започва.

— Това пък какво означава? — попитах аз, заинтригувана от реакцията му.

Той полегна назад на одеялото и впи поглед в сивото зимно небе над нас.

— Има едно древно пророчество, написано от ревенант по римско време. Според него един от нас ще ни поведе срещу нума и ще ги победим.

— Това какво общо има с теб?

Венсан погледа небето още секунда, след това се обърна на една страна, за да ме погледне.

— Жан-Батист си е наумил, че аз съм героят на братството.

— Защо?

— Кой знае? Сигурно, защото издържах толкова дълго, без да умра. По този начин, изглежда, доказвам, че съм по-силен от останалите на моята „възраст“. Цялата тази работа обаче е прекалено неясна. Въпреки че всички са чували за пророчеството, никой не знае какво точно означава.

— Говориш така, сякаш не си ти — рекох и изпитах облекчение. Да излизам с ревенант бе огромна стъпка и без да се налага да се питам дали той не е главнокомандващият на ревенантите.

— Според мен всичко това са пълни дивотии, а и няма значение. Онова, което е писано, ще стане, независимо дали някой знае за него предварително или не. Притеснява ме обаче, че Жан-Батист говори на хората. А няма нищо по-стряскащо от това всички да те наблюдават и да чакат мига, в който ще се превърнеш в немъртвия месия.

Разсмях се, Венсан ме прегърна и отново ми отправи онази усмивка, с която ме покоряваше. Целунах го — дълга, топла целувка, която прогони студа — след това се отпуснах назад и го попитах сериозно:

— Значи ти си героят на ревенантите, а след като аз те спасих от Люсиен, това означава ли, че съм герой на героите?

Венсан поклати отчаяно глава.

— Не точно — продължих аз, тъй като не можах да потисна усмивката си. — И аз искам готино име. Защо не ме наричаш Заличителя? Може обаче да ми трябва специална маска към името.

Венсан изръмжа отчаяно, притегли ме на одеялото, притисна раменете ми на земята и ме насили да го целуна отново. Притисна топла ръка към бузата ми и в ъгълчетата на очите му се появиха бръчици, когато се усмихна.

— В момента е най-подходящо да те нарека Ледената кралица. — Стана, пое ръката ми и ме изправи на крака.

Потрих облечените си в ръкавици ръце, за да раздвижа кръвта си.

— Добре! Пикник през януари… готово! — рекох с тракащи зъби.

Венсан прибра термоса и одеялото в кошницата.

— Как се чувстваш, след като направи нещо, което не беше правила досега?

— Като със замръзнал задник — отвърнах, когато той пусна кошницата и ме пое на ръце.

— Добре, така е малко по-топло — примирих се аз, а той ме прегърна.

— Да оставим кошницата у нас, след това отиваме на второто място — предложи той, пусна ме отново на земята и взе кошницата.

— И кое е това място? — попитах, стиснах свободната му ръка и се притиснах до него, докато излизахме от парка и се отправяхме към „Ла Мезон“.

— Зависи. Била ли си в „Дома на инвалидите“?

Сбърчих недоволно нос.

— Знам къде се намира. Тъй като там няма много картини, не съм ходила. Да не би да искаш да гледаме танкове, пушки и… разни военни неща?

Венсан ме погледна и се засмя.

— Да, има танкове и пушки и забележителна колекция от Втората световна война, но честно да ти кажа, е малко скучно. Особено за онези, които са живели през онзи период. Не, възнамерявах да прескочим тази част и да те заведа направо в отдела за старо оръжие. Експонатите са произведения на изкуството също като картина на Джон Сингър Сарджънт10.

— Хмм. Имам чувството, че това е въпрос на мнение.

— Сериозно, има кама от тринайсети век, инкрустирана със сребро, която заслужава отделна зала в Лувъра.

— Има ли лъкове?

— Дали имат лъкове! Цяла стая, включително инкрустирания със злато лък на Катерина Медичи. Защо питаш?

— Много харесвам лъковете. Толкова са… не знам… опасни.

Изненаданият смях на Венсан бе нещо средно между кашлица и задавяне.

— Обърни внимание. Добави уроци по стрелба с лък към редовните тренировки на Кейт! — Той отвори портата, постави кошницата върху пощенската кутия и затвори портата. — Как мислиш, дали ще стане, Гаспар? — попита.

— Здравей, Гаспар — казах аз на въздуха.

— Гаспар държи да те уверя, че не се натрапва на срещата ни — обясни Венсан.

— Нямам нищо против, ако искаш да дойдеш — рекох.

— Като те знам, едва ли за пръв път отиваш във военния музей.

Венсан протегна ръка и ме поведе в посоката, от която бяхме дошли.

— Гаспар всъщност има принос за проучването, направено на най-старите оръжия в колекцията. Той познава всичко там дори по-добре от уредниците. — Замълча за момент. — Казва, че не му се ходи в музея, но ще ни придружи няколко пресечки, защото сме в неговата посока.

Тръгнахме към музея, до който се стигаше пеша за двайсет минути, и в продължение на две пресечки вървяхме тримата заедно, колкото и да беше странно, докато Венсан не спря рязко.

— Какво има? — попитах и наблюдавах лицето му, докато той се вслушваше в думите, които не чувах.

— Гаспар вижда нещо. Имаме две минути. Хайде — подкани ме, стисна ръката ми и затича по тясна уличка към оживения булевард.

— Къде отиваме? — попитах, докато тичахме, но Венсан слушаше какво му казва Гаспар и изстрелваше въпросите един след друг:

— Колко човека? Къде е шофьорът?

Паниката ми растеше, когато стигнахме булевард „Распай“ и Венсан се разпореди:

— Кейт, остани тук и наблюдавай… един камион…

Тогава го видяхме на върха на хълма: огромен камион за доставки, който летеше по средата на четирите платна. Клатушкаше се опасно и бе очевидно, че водачът е изгубил контрол. Ахнах, когато разбрах, че зад волана няма шофьор.

Обърнах се към пешеходната пътека и забелязах неколцина пешеходци, които не забелязваха опасността, която летеше към тях. Въпреки че камионът беше на две пресечки, той не забавяше. При скоростта, с която се движеше, хората по средата на пешеходната пътека нямаше как да му избягат.

— Господи. Направи нещо! — побутнах аз Венсан и ужасът плъзна като ледена вода през вените ми.

Той вече поглеждаше от пешеходците към камиона и пак обратно, за да прецени ситуацията. Поколеба се за частица от секундата, погледна бързо към мен и свъси вежди, сякаш преценяваше нещо, свързано с мен.

— Какво? — попитах уплашено.

Нещо проблесна в очите му. Вече взел решение, той свали балтона си, пусна го на земята и хукна към камиона.

Сърцето ми биеше лудо, изкрещях на френски към пешеходците:

— Attention!11

Жена на средна възраст ме погледна, след това проследи накъде сочи ръката ми.

— Oh, mon Dieu!12 — писна тя и се обърна, разпери ръце, за да изтласка мъж и дете обратно към тротоара. Нямаше да успеят да стигнат навреме. Нямаше да успее и колежанката със слушалки, която дори не беше чула вика ми.

Венсан тичаше на предела на силите си, добра се до камиона, скочи и се озова на външното стъпало. От удара се отплесна назад и едва не падна на пътя. Опита се да се задържи за дръжката на вратата, стисна я здраво след това отвори, хвана волана и го изви рязко надясно. Чу се свирене на гуми, камионът отскочи от пътя и се преобърна на пътническата страна. Провлачи се няколко метра по тротоара, преди да се забие с оглушителен трясък в каменна стена, само на няколко метра от пешеходната пътека.

Последваха секунди мълчание, преди да се разнесат викове и писъци. Двойка и детето им бяха на земята, съвсем до пешеходната пътека, след като се бяха хвърлили настрани от пътя на камиона. Минувачите се завтекоха към тях и им помогнаха да се изправят. Друг хукна към момичето със слушалките, останало по средата на пътя, объркано от преживяния шок, зяпнало с отворена уста, съдържанието на чантата му се беше разпръснало на земята.

Воят на полицейска сирена разцепи въздуха и две патрулки спряха веднага след булевард „Сен Жермен“ и средата на кръстовището и блокираха притока на автомобили и от двете посоки. Един от полицаите изскочи, за да отклони движението, докато останалите се втурнаха към местопроизшествието.

Венсан се оттласна от вратата на шофьора, която сега се намираше от горната страна на камиона и оттам скочи на земята. Отпусна се по гръб на тротоара и опипа внимателно ребрата си, след това пусна ключовете, които бе изтеглил от стартера.

Когато посегнах към него, той стисна очи от болка и тънка струйка кръв се стече от челото му. Коленичих до него и се почувствах така, сякаш аз бях захвърлена на тротоара, останала без дъх.

— Венсан, добре ли си? — попитах аз, пъхнах ръка в чантата си и извадих кърпичка. Попих кръвта, преди да покапе в очите му.

— Имам пострадало ребро, иначе съм добре — рече той и си пое дъх с усилие. — За разлика от шофьора на камиона.

Поех лицето му в ръце и въздъхнах облекчено.

— Слава богу, Венсан. — Обърнах се към приближаващите полицаи: — Шофьорът е все още вътре — извиках, закашлях се и замигах, когато вдъхнах острия мирис на изгоряла гума.

Един полицай се качи на камиона и след като погледна вътре, извади уоки-токи и повика помощ. Друг коленичи до нас и започна да задава въпроси на Венсан. Добре ли е, може ли да си мърда пръстите, ами пръстите на краката? Има ли трудности при дишането? Едва след като Венсан седна (макар полицаят да настояваше да не мърда) и го увери, че само му е излязъл дъхът и си е порязал главата по време на удара, полицаят се обърна към мен и ме попита какво точно се е случило.

Около нас се беше събрала тълпа и възрастен мъж заговори:

— Видях всичко, господин полицай. Камионът беше неуправляем, зад волана нямаше шофьор и той летеше по булеварда. Това момче — посочи той Венсан — го овладя и го отклони от пътя. Ако не беше, щеше да помете хората на пешеходната пътека. — Посочи момичето със слушалките, което вече бе на тротоара и седеше отпуснало ръце между коленете, докато някой разтриваше гърба му.

Насъбралите се зашумяха развълнувано, когато чуха всичко това — думата „герой“ се понесе сред тях — хората наизвадиха мобилните телефони, започнаха да пишат есемеси и да звънят. Венсан затвори уморено очи, след това, когато някой се опита да го снима, дръпна качулката, за да се скрие, и ме помоли да му помогна. Намръщи се и стана с усилие.

— Ще имате ли нужда от мен, господин полицай? — попита той полицая, който маркираше пътя на камиона с друг свидетел.

Той видя Венсан и се обърна към него.

— Не трябва да се движите, господине, докато не пристигнат парамедиците.

— Нали ви казах, че съм добре — настоя любезно Венсан. Начинът, по който придържаше ръката си, издаваше, че съвсем не е добре.

Полицаят го погледна колебливо.

— Трябват ни показанията ви — рече най-сетне.

— Може ли да почакаме в патрулката?

— Да, разбира се — отвърна човекът и даде знак на партньора си да ни придружи. Отдалечихме се от развълнуваната тълпа към единия автомобил. По пътя метнах балтона на Венсан на раменете му.

Настанихме се на задната седалка и ченгето затвори вратата. Най-сетне останахме сами и аз се обърнах към Венсан, който притискаше кърпичката ми към челото.

— Наистина ли си добре? — попитах го и вдигнах ръка, за да преместя неговата от раната. — Може да се наложи да те шият.

— Имаш ли огледало?

Подадох му пудриерата от чантата си и той я вдигна към светлината, за да огледа раната.

— Стягаща лепенка ще бъде предостатъчна.

— Нещо друго?

— Май съм си натъртил ребрата. Жан-Батист ще повика лекар веднага щом се приберем. След две седмици ще заспя и тогава тялото ми ще се излекува. Наистина Кейт, честна дума, добре съм.

Той отпусна глава назад и затвори очи.

Аз сложих глава на рамото му, прехвърлих ръка през гърдите му и се запитах какво ли щеше да бъде, ако нещо се беше объркало.

Ами ако Венсан не беше успял да се справи достатъчно бързо и някой от хората на пешеходната пътека загинеше? Ами ако в опита си да се качи на камиона бе прегазен? Вместо да седя на задната седалка в патрулката, сега щях да съм коленичила над размазаното му тяло. Той бе на крачка от смъртта. Беше наистина близо.

Затворих очи и се опитах да се съсредоточа над онова, което се случваше наистина, вместо над онова, което можеше да се случи.