Саможертвата

28.

Венсан ми звънна вечерта, докато си пишех домашното.

— Guten Tag — поздравих аз. В отговор той ме заля с порой немски думи, които избъбри толкова бързо, че дори да говорех немски, едва ли щях да го разбера. — Ами danke? Lederhosen? Извинявай. Това е единственото, което мога да кажа, затова предлагам да сменим темата за кожените алпийски гащи… Намери ли Шарл?

— Да. Сега съм с него и останалите от братството, при които се е настанил. — Едва чувах гласа му, заглушен от спийд метъла, който дънеше наблизо.

— Защо не излезеш? — изкрещях в телефона.

— Навън съм — рече той. — Чакай. — Чух как музиката се отдалечава. — Добре, тръгнах по улицата. Сега вече чуваш ли ме?

Засмях се:

— Какво е това германско братство, осигурило Шарл?

— Разликата с дома на Жан-Батист е огромна, друго не мога да кажа.

— Шарл добре ли е?

— Не само че е добре, ами е щастлив. Направо да не повярваш. Мъчно му е, че е зарязал Шарлот. Все още не е готов да се върне. Сигурно ще ти се стори невероятно, но атмосферата тук му е повлияла добре.

— Браво! Радвам се!

— И аз. Сега трябва да издирим ревенанта, от когото групата на Шарл е получила информацията. Не го познават добре и не знаят къде точно да го открият. Ще се наложи да остана още ден-два. След това мислех да отскоча на юг, за да видя Шарлот. Ще й разкажа как е Шарл и ще проверя как са двете с Женвиев.

Сърцето ми се сви.

— Значи ще се върнеш чак следващата седмица.

— Надявах се да дойдеш с мен. Знам, че ще ти бъде приятно да се видиш с Шарлот, но по-важното, макар и напълно егоистично е, че щеше да си с мен. Поне веднъж да те заведа някъде.

Сърцето ми спря за секунда и отново полудя, качи се в гърлото и аз едва намерих сили да заговоря:

— Двамата ли? Да заминем заедно за Лазурния бряг ли? Наистина ли?

— Баба ти и дядо ти ще те пуснат ли?

Опитах се да се стегна:

— Венсан, направо невероятно! Ако ще бъдем с Шарлот и Женвиев, мами и деди няма да имат нищо против.

— Разбрахме се. Ще гледам да се върна от Берлин до петък. Ако вземем влака в четири следобед, докъм десет вечерта ще бъдем в Ница. Ще се върнем в неделя вечерта. Така ще имаме само ден и половина там, но не искам да пропускаш училище.

Изчервих се. Какво ли щеше да каже, ако знаеше, че вече съм пропускала часове, за да направя нещо, което никак нямаше да му хареса? Да не говорим, че бях въвлякла и Жул като съучастник. „Ще му кажа — помислих си аз. — Налага се да намеря подходящо време.“

В четвъртък помолих Жул да се отбие до „Ла Мезон“ на връщане от училище.

— Толкова ли ти липсва Венсан, че ти се иска да поостанеш в стаята му? — пошегува се той.

— Не, взех една книга от библиотеката на Жан-Батист и все забравям да я върна. — Беше толкова лесно да кажа истината на Жул, докато нещо ме спираше да си призная пред Виолет.

— Много да внимаваш… Рискуваш да си навлечеш гнева на Гаспар, пазителя на книгите. Уверявам те, че ако се ядоса, наистина е страховит — предупреди ме той, присви очи и изви застрашително вежди.

Прихнах.

— Сигурна съм, че той нямаше да има нищо против, ако го бях помолила. Тъй като не му казах, искам да върна книгата, преди да разбере, че я няма.

— Ти си невероятно съвестна млада госпожица — похвали ме Жул и аз го пернах игриво по рамото. Той остана да ме чака в колата, а аз хукнах към къщата и тъй като наоколо не се мяркаше никой, се втурнах към библиотеката.

Вратата беше отворена, затова извадих книгата от чантата си, развих шала, в който я бях опаковала, за да я предпазя от изпаднали в раницата химикалки и четки за коса. Тъкмо бях свалила кутията от рафта, когато чух, че някой си прочиства гърлото. Обърнах се и забелязах седналия в един ъгъл Артур, подпрял бележник на коляното си, стиснал химикалка, около него пръснати най-различни книги.

— Здравей, Кейт — започна той.

— Я, Артур, здрасти — отвърнах аз, пъхнах книгата в кутията и я върнах бързо на мястото й. Имах чувството, че ако бързам, той няма да забележи. Ама и аз съм една глупачка.

— Какво беше това? — попита той.

— Книга. Намерих я онзи ден — отвърнах. Стараех се да говоря небрежно, макар отлично да знаех, че съм най-некадърната актриса на света. От мен буквално се излъчваше чувство на вина.

— За какво се разказва?

Настроението ми се промени за секунда и аз си помислих: „Ама на него какво му влиза в работата?“.

— За върколаци. Не, чакай… дали не бяха вампири. Не се сещам. Аз съм просто глуповато човешко същество и вие, чудовищата, много лесно ме обърквате.

Той се изправи и се приближи към мен.

— Кейт, извинявай, че те унижих пред всички. Не исках… — той се поколеба и прецени добре думите си — честно. Истината е, че има информация, която хората не бива да научават. Говоря за неща, които обсъждаме по време на събранията. Същото важи и за книгите в тази библиотека. Не казвам, че не заслужаваш. Проблемът е, че по този начин може да изпаднеш в беда.

Ядосах се и вдигнах ръка, за да му покажа, че е крайно време да млъкне.

— Изобщо не започвай, Артур, защото нямам никакво желание да те слушам. — Стиснах signum, скрит под блузата, сякаш извличах сили от факта, че поне един ревенант — единственият, който имаше значение за мен — ме приемаше за близка. След това пороят се отприщи: — Може и да си от време, когато създания като теб са гледали отвисоко на хората, когато мъжете са били единствените, на които си е струвало да се даде образование — посочих купчината книги, — а момичетата като Виолет са имали закрилници. Сега обаче живеем в двайсет и първи век. А пък аз си имам това — извадих signum и го вдигнах, за да го види, — и то казва, че съм близък човек. Имам и това — посочих главата си, — което казва, че имам не по-малко ум от теб. Имам и това — показах му среден пръст, — за да ти кажа да вървиш по дяволите, безсмъртен фанатик!

След тези думи се врътнах и изфучах навън, като запомних изражението на Артур, за да го запазя в колекцията „Най-върховните моменти на Кейт“.

В петък следобед двамата с Венсан пристигнахме на Лионската гара и попаднахме сред първичен хаос. Служителите в железниците бяха организирали поредната си стачка и само един от три влака заминаваше. Проверихме таблото, за да разберем какво е положението с нашия.

— Отменен — прочете Венсан. Щом видя, че посърнах, той стисна ръката ми. — Рано е да се отчайваш. Ще проверим кога е следващият. — Зачете надолу, докато не попадна на нашия. — Париж за Ница, утре сутринта, пристига в два следобед.

— О, не — изпъшках аз. — Няма да ни останат дори двайсет и четири часа… и то ако има влак, с който да се върнем, когато трябва. — Погледнах го. — Колко часа е с кола?

— Осем и половина, ако не спираме и няма движение. В петък вечер обаче няма да успеем за по-малко от десет. Така че с кола не става. — Той се замисли за момент, след това извади мобилния и започна да пише есемес. — Хрумна ми нещо — рече. — Ела, ще вземем такси.

Половин час по-късно бяхме на летище „Бурже“ и се качвахме на частен самолет.

— На Жан-Батист е. Използваме го единствено при спешни случаи. — Венсан се опита да надвика шума на двигателите, докато се качвахме по стълбичката.

— Как иначе! Сигурно всяко пътуване струва цяло състояние! — отвърнах аз и влязох в кабината за осем човека.

— Не е заради това — поклати глава Венсан, — ами заради въглеродните емисии.

„Това са те съществата със свръхестествени сили, не стига че спасяват човешката раса, ами мислят и за планетата“ — казах си, докато се оглеждах доволно.

След час и половина кацнахме в Ница. Шарлот ни чакаше в салона за посрещани. Щом минахме проверките, тя ни прегърна и двамата и ни притисна до себе си.

— Нямате представа колко се радвам да ви видя. Още малко без приятелите си, и сама щях да хукна към Париж, така че благодаря ви, че ми спестихте разкарването.

Премести поглед от мен към Венсан и ахна:

— Господи, Венсан, изглеждаш ужасно! — Вдигна пръст и проследи сините кръгове под очите му. Бяха минали почти три седмици, откакто Венсан спа. Изглеждаше зле както в края на миналия месец, а до следващия сън му оставаше още седмица.

Той твърдеше, че експериментът бил успешен, но аз не исках да продължава да се измъчва. Следващата седмица щях да говоря отново с Гуенел и щях да разбера дали е намерила нещо, дали може да предложи алтернативен план, след което щях да накарам Венсан да се откаже от противния експеримент.

— Ами ти! — възкликнах и смених темата. Косата й стигаше до раменете. — Видяхме се преди шест седмици. Как стана така, че косата ти порасна толкова бързо? — попитах аз, след това се разсмях, защото се сетих с кого — или по-точно с какво — разговарям.

Шарлот се изкиска:

— Двете с Женвиев не бяхме тук просто във ваканция. Нещо обаче ми подсказва, че вие двамата с Венсан нямате голямо желание да обсъждате грижите за косата. Когато спасяваме хората и получаваме трансферираната енергия, се налага да се подстригваме по веднъж в седмицата.

— Фризьорът ти не задава ли въпроси?

— В Париж имам четирима — обясни Шарлот — и ги сменям, за да не забележи никой.

Още една подробност, за която нямах представа. Запитах се дали ще дойде момент, когато делата на ревенантите ще престанат да ме изненадват.

Хванати за ръце пресякохме малкия терминал и излязохме във вечерния сумрак. Беше доста хладно, но не и студено, както в Париж. Поех си дълбоко дъх. Въздухът имаше солен вкус.

Женвиев ни чакаше на входа в яркочервен остин мини. Изскочи от автомобила, щом ни видя, и ме прегърна радостно.

— Много се радвам да ви видя! — Наведе се, за да целуне Венсан, и потръпна. — Венсан, държа да ти кажа, че изглеждаш ужасно. Хайде вкъщи. — След тези думи отново седна зад волана.

Ние с Шарлот седнахме отзад, а Венсан се настани до шофьора, сгънал крака така, че коленете му почти опираха гърдите. Беше тъмно, но милион малки светлинки бяха осеяли крайбрежието между Ница и Вилфранш-сюр-Мер. Пътувахме покрай плажа, преди да се отклоним по опасен двулентов път покрай остри скали, надвиснали над морето.

Двайсет минути след като потеглихме от летището, се отклонихме от главния път по стръмна алея за автомобили и спряхме пред къща от стъкло и дърво, кацнала на хълма. По-скоро приличаше на съвременен музей на изкуството, отколкото на дом.

— Пристигнахме! — подвикна ентусиазирано Шарлот, докато слизахме от малката кола. — Тъкмо навреме за вечеря.

— Влизайте, влизайте — подкани ни Женвиев и ни поведе към входната врата.

Обърнах се към Венсан, който наблюдаваше внимателно изражението ми.

— Невероятно. Благодаря ти — прошепнах и се надигнах на пръсти, за да го целуна.

— Удоволствието е изцяло мое — рече той.

Изпитах странно и съвършено ново чувство, че го виждам извън обичайната парижка обстановка, и веднага разбрах, че изпитва същото и към мен.

Къщата нямаше абсолютно нищо общо с hotel particulier на Жан-Батист. Типичната за двайсети век архитектура беше подчертана от минималистичния стил, избран за мебелите. Очевидно целта бе да се подчертае гледката. Пресякох стаята и отворих плъзгаща се врата, за да изляза на просторна дървена тераса високо над земята, с изглед към морето. Буквално висяхме над водата. Трепкащите светлинки на Вилфранш-сюр-Мер се бяха ширнали под нас, обгърнали пристанището във формата на подкова, където се поклащаше цяла армада закотвени луксозни яхти.

— Не мога да повярвам, че живееш тук — обърнах се към Шарлот. Тя се беше облегнала на високия до кръста парапет. — Все едно имаш билет за първия ред на най-красивото място на земята.

— Нали! — възкликна тя и погледна към морето. — Истинска мечта. Изобщо нямам право да се оплаквам, че съм далече от дома. Проблемът е, че всички ми липсват.

— Дошли сме, за да те разведрим — отвърнах, прегърнах я и едва сега осъзнах колко много ми е липсвала. Виолет беше забавна и ми беше приятно да излизам с нея, но двете не станахме близки както с Шарлот. Приятелството с Виолет бе усилие, докато с Шарлот бе най-естественото нещо на света.

Вечеряхме в остъклената трапезария, от която се излизаше на терасата. Подредихме столовете си в полукръг, за да се наслаждаваме на великолепната гледка.

— Разкажи ми за Шарл — настоя Шарлот още щом седнахме.

— Справя се добре, Шарлот. — Гласът на Венсан бе колкото успокояващ, толкова и честен. — Очевидно се е запознал с някого от Берлин на конгрес преди години и е решил да го потърси.

— Помня го. Шарл остана очарован от него. Беше… нещо като пънкар. Имаше синя коса и целият беше покрит с пиърсинг.

Венсан изви вежди.

— Май всички от този клан изглеждат така.

— И Шарл ли? — ококори се Шарлот.

Той се разсмя.

— Много му отива.

— Какво? — ахна Шарлот. — Ти снима ли го?

— Не. Бях твърде зает с мисията, която ми възложи Жан-Батист, за да снимам косата на брат ти.

— Пет пари не даваме за косата му — разсмя се Женвиев. — Разкажи ни как е той. Какво прави там? Кога ще се върне?

— Ето затова мисля, че е точно където трябва. — Венсан се наведе напред и заговори нетърпеливо: — Кланът в Берлин е съставен предимно от млади ревенанти, които по някое време са останали разочаровани от мисиите ни. Натрупали са горчилка заради отредената им съдба. Там е нещо като „Анонимни алкохолици“ за немъртви. Непрекъснато провеждат срещи и говорят за чувствата си.

Лидерът им умее страхотно да ги мотивира. Непрекъснато им говори как ревенантите пасват в цикъла на живота. Обяснява им, че сме ангели на спасението и милосърдието, че даваме възможност на хората, които не са изживели живота си, да оцелеят поне докато е възможно. Когато Шарл и братята тръгнат на мисия, те я изпълняват с желание и хъс. Така са надъхани, че… направо е невероятно, трябва да се види.

Шарлот затвори очи, докато слушаше, и изглежда се опитваше да си представи тамошното братство. Когато Венсан завърши, тя се усмихна тъжно.

— Нямаш представа колко се радвам да чуя всичко това. Беше ужасно, докато не знаех къде е и какво прави — рече. — Така и не се възстанови от депресията след случката с Люсиен, а аз много се страхувах, че отново ще направи същото, че ще потърси друг нума, който да ги ликвидира. Предположих обаче, че нарочно е заминал някъде далече този път, за да не застраши останалите от нас.

Намеси се и Женвиев:

— Може би малката ни група в Париж го задушава. Той нямаше възможност да порасне и да открие себе си. Доста потискащо е да живееш десетилетия наред с едни и същи хора.

— Права си — съгласи се Шарлот. — Очевидно е имал нужда точно от това. Мислиш ли, че ще се върне?

— Честно ли? — попита Венсан.

Последва цяла минута тежко мълчание, след което запитах:

— Ами ти как си, Женвиев?

— Живея от ден за ден — призна тя и очите й сякаш угаснаха. — Шарлот се справя чудесно и непрекъснато ме разсейва, кара ме да мисля за други неща. Щеше да бъде истински ад, ако бях останала в къщата ни с Филип в Париж. Новото място ми се отрази добре, съвсем близо сме до Ница, където десетина от братството живеят тук доста отдавна.

— Има ли някой интересен в групата — пошегувах се с Шарлот.

Тя поклати глава.

— За приятели са доста интересни, но няма нито един специален. Чувствата ми не са се променили. — Тя стрелна с поглед Венсан, а той се извърна, сякаш се опитваше да ни остави сами.

Говорихме до късно през нощта, докато не усетих, че едва държа очите си отворени.

— Извинявайте, но съм напълно скапана. Знам, че вие ще будувате цяла нощ, но аз трябва да поспя.

— Избрала съм ти стая — рече Шарлот. — Веднага ще ти я покажа.

— Ще намина да те видя по-късно — обеща Венсан и намигна сексапилно, докато излизах след Шарлот.

— Леле! — ахнах аз, оставих сака си до огромното легло, обърнато към прозореца с изглед към пристанището.

— Не е лошо, а? — ухили се Шарлот.

— Съвършено е, Шарлот. Много ти благодаря — прегърнах я аз. — Да знаеш, че много ми липсваше.

— И ти ми липсваше — отвърна тя. — Всички ми липсвахте. — Погледна през прозореца към морето и усетих тъгата й.

— Той обажда ли ти се?

Шарлот си пое дълбоко въздух.

— Амброуз звъни непрекъснато, но не за да чуе мен.

— Какво? — възкликнах и тогава се сетих. — Не може да бъде!

— Всичко е напълно невинно. Поне засега. Женвиев си мисли, че е страшно мил и грижовен. Само че той си призна пред мен. Каза, че е влюбен в нея от десетилетия. Амброуз е мислел, че след смъртта на Филип ще успее да спечели сърцето й. Помоли ме да не й казвам. Не иска да избързва, защото знае, че ще й трябва време, за да преодолее смъртта на съпруга си. Той обаче е толкова влюбен, че иска да знае какво прави тя във всеки един момент.

— Господи, Шарлот! Та това е ужасно.

— Да, за мен. За тях обаче е различно. Кой знае? Може Женвиев да си падне по Амброуз някой ден.

Прегърнах я отново и тя се разплака.

— О, Кейт! — промълви. — Как само ми се искаше да избере мен.

— И на мен, Шарлот. Не спирах да се надявам. Просто не е честно. Двамата сте един за друг.

— И аз си мислех така. — Тя подсмръкна и избърса сълзите си. — Сега вече не мисля така. Обичам Женвиев. Обичам и Амброуз и ако двамата намерят щастието заедно, аз няма да им преча.

Шарлот ме притисна до себе си за последно, след това ме остави. Дори не се съблякох. Питах се защо животът — или смъртта в случая на Шарлот — не може да е по-лесен и се отпуснах на леглото. Затворих очи и се оставих плисъкът на вълните да ме поведе към съня.