Саможертвата

36.

Виолет се хвърли към Джорджия, водена от заслепяващ бяс.

В първия момент останах като закована на мястото си. Умът ми се опитваше да отрече онова, което очите твърдяха, че е истина. Не бе възможно Виолет да им среща с нума. Артур беше предателят.

Парченцата от пъзела започнаха да се подреждат в ума ми. Виолет прояви нездрав интерес към „Безсмъртна любов“. Спомних си и разочарованието й, когато не успя да се добере до книгата. Скоро след това жилищата на ревенанти в Париж бяха обърнати наопаки от нума, които са търсели… не документи, ами книгата.

Ето и поредното парченце: в деня, след като върнах книгата на Гаспар в библиотеката, книгата на деди, която очевидно вървеше с другата, ако някой искаше да намери guerisseur, беше открадната. Някой бе открил тайната и беше изпратил нума при Гуенел. След като не бяха успели да говорят с нея, бяха дотичали при мен с въпроси за Героя. Сега вече ми ставаше ясно, че Виолет стои зад цялата тази работа.

Защо се интересуваше толкова много от Героя? Пред мен се държа така, сякаш ставаше въпрос за глупава приказка от древността. Защо изобщо й пукаше?

Може пък да вярваше. Тъкмо тя бе предложила да дойде в Париж и да помогне на Жан-Батист. По този начин щеше да остане да живее в един дом с Венсан. Замислих се над неспирните й въпроси за нас двамата като двойка и начина, по който общувахме. Откакто се познавахме, така и не спря да ме разпитва за Венсан и таланта му в една или друга област. Ето че всичко си дойде на мястото. Поради незнайно каква причина единственото желание на Виолет бе да се добере до Героя.

Имах чувството, че сърцето ми се е качило в гърлото, когато излязох иззад статуята и се затичах към тях. Забелязах как Артур излиза от скривалището си и хуква към мен. Забързах, тъй като все още не бях сигурна той на чия страна е.

Преди да успея да се добера до сестра си, Виолет я блъсна с всички сили назад, после я притисна към парапета.

— Какво търсиш тук? — изкрещя тя, докато Джорджия поглеждаше уплашено надолу към пропастта. След това бързо се изправи.

— Въпросът е ти какво правиш тук, недорасла госпожице Мата Хари. — Гневът и ядът на Джорджия й придаваха — поне привидно — самоувереност, но аз веднага долових страха й. Виолет отново замахна към нея, но сестра ми стисна парапета с две ръце и ритна Виолет в бедрото.

Виолет се отплесна назад, тласната от изненадващия ритник, а аз се възползвах от момента, за да изтичам напред и да застана до Джорджия с вдигнати юмруци, готова за бой.

— По всичко личи, че няма да пием заедно кафе — отбелязах. Предателството й ме разяждаше отвътре и бе превърнало гласа ми в истински лед. Тя сви рамене и с този единствен жест демонстрира, че не означавам нищо за нея. Как само ми се искаше да се втурна, да я блъсна, да поискам обяснение, но вече я бях виждала как се бие и бях наясно, че дори без оръжие Виолет ще бъде смъртоносен противник.

Зад нас долових движение, когато двама нума изскочиха от сенките и хукнаха към нас. В същата секунда видях и Артур, малко по-назад, да се втурва към тях.

— Тези човешки същества са мои! — изписка дребничката дама-ревенант, без дори да поглежда през рамо. Тримата мъже се заковаха на място, на няколко метра от нея. Артур остана на разстояние от нума и се провикна:

— Виолет, пусни момичетата!

Без да откъсва очи от нас с Джорджия, тя заговори:

— Ще ти се, Артур, нали? Какво стана със стария ми партньор, който бе на мнение, че човеците не си струват кръвта, която проливаме за тях?

— Това беше твоето мнение, Ви. Никога не съм казвал подобно нещо.

— Познавам те, Артур. Познавам те от половин хилядолетие. Ти си същият човек. Защо не дойде с мен, когато те помолих? Сега вече следваме нов път.

— Никога не съм избирал този път, Ви. Освен това, твърде дълго ти слугувах и тичах всеки път, когато свирнеш. Направих както искаше и Кейт беше изхвърлена от събранията ни. Затворих очи дори когато разбрах, че поддържаш връзка с врага. За бога, дори предадох съобщението ти на онзи… на онзи тип Никола — рече той и посочи с неприкрито отвращение мъжа в кожено палто, застанал неподвижно в сенките. — Открай време ги използваше за информация, но дори за миг не ми мина през ума, че ще се принизиш дотолкова, че да работиш с тях, или че ще започнеш да се кланяш на новоизлюпения им американски нума, за бога.

— Няма никакъв американец, Артур — рече Виолет и се изсмя, когато аз ахнах невярващо. — Измислих си го и се престорих, че съм негов пратеник. Представих се за влиятелна бардиа сред нума, в случай че те откажеха да ми се подчинят. Само че те следват заповедите ми вече повече от година. Ако Люсиен не се беше отметнал от обещанието си да ми донесе главата на Венсан, нямаше да ни се налага да търпим цялата тази простотия с Жан-Батист. Сега вече нума приемат заповеди единствено от мен, а ревенантите много скоро ще бъдат смачкани.

— Искаш да кажеш, че ти се подчиняват ли? — попита недоумяващо Артур. — Четирима нума ни нападнаха в алеята. Ти уби един от тях. След това стоя напълно бездейно, докато Венсан унищожаваше друг.

— Нека кажем, че неколцина бяха проблематични, не ме признаваха, затова с радост се отървах от тях. А и това беше чудесен начин да преценя лично с какви сили разполага Венсан. Обичам да прилагам различни стратегии не по-малко от теб, скъпи Артур.

След като вече всичко си е на мястото, можеш да заемеш полагаемото ти се място до мен. Щом получа уверение във вярността ти, ще ти простя колебанието.

— Никога — заяви убедено Артур като средновековен рицар, какъвто е бил навремето или по-скоро като съименника си, най-великия от всички крале.

Виолет извика гневно и се завъртя толкова бързо, че аз забелязах движението едва когато каратисткият ритник попадна в главата на Джорджия. Тя изкара гнева си на сестра ми.

Хвърлих се към Виолет и ми се прииска да имах нещо друго освен тялото си, за да се бия с нея. Нещо като меч или поне бойна тояга. Бях готова да използвам всяко оръжие, с което бях тренирала, защото никога досега не бях участвала в ръкопашен бой.

Напрегнах се, за да си спомня уроците на Гаспар, когато се приведох, за да избегна нападението, заимствано от някое бойно изкуство. Тя не ми остави никаква възможност да замахна, още повече че сестра ми ме разсея, когато започна да ругае на висок глас, докато се надигаше на длани и колене.

— Бягай, Джорджия! — провикнах се. — Махай се оттук!

— И да те остава да се биеш сама ли? — отвърна възмутено тя. С периферното си зрение я видях да прикляква, след което скочи към нас.

Чух как нума се нахвърлят на Артур и разбрах, че той е твърде зает и няма да може да ни помогне. Тази битка беше изцяло наша и макар двете с Джорджия да бяхме неопитни, разчитах, че съотношението две към едно ще ни даде предимство.

Надеждата ми скоро угасна, когато юмрукът на Виолет се стовари в рамото ми. Чух пропукване, усетих остра болка и се олюлях назад. В следващия момент тя ритна Джорджия в ребрата. Сестра ми отново се подпря на парапета, притиснала ръка отстрани, лицето й беше разкривено от болка.

— Забелязах как гледаш Артур. Да не би да си въобразяваш, че можеш да ми отмъкнеш партньора? — попита Виолет със студен, напълно спокоен глас.

— Доколкото разбрах, изобщо не е твой — засече я Джорджия и на устните й се появи усмивка.

— Ти пък откъде знаеш, тъпо човешко същество? — сопна се Виолет и се врътна към Артур. Ето това беше възможността, която очаквах.

Използвах здравата си ръка и я ударих по главата. Кокалчетата ми изхрущяха в челюстта й. Тя изкрещя от болка и се отплесна назад, но други поражения изглежда нямаше. Виолет беше по-силна, отколкото си представях.

Зад нея Артур се биеше с двамата нума, докато Никола чакаше търпеливо и наблюдаваше от другия край на двора. Жан-Батист беше казал, че е вторият след Люсиен. Макар да беше верен на Виолет, претенциозният нума нямаше желание да си цапа ръцете, като я защитава.

За пръв път нито една от страните не се беше сетила да донесе оръжия. Нума очевидно са планирали мирна среща с Виолет, а пък Артур изглежда й бе имал твърде голямо доверие.

Виолет се провикна:

— Ален! Помогни ми и поеми момичето.

Преди да успея да се защитя, по-дребният от двамата нума се отдели от боя с Артур, озова се зад мен и ме стисна като в менгеме. Раненото ми рамо пламна от болка. Ритах и се дърпах, но врагът ми беше твърде силен и не успях да постигна абсолютно нищо.

Сестра ми нямаше да успее да се справи сама с Виолет. Никой нямаше да ни се притече на помощ, тъй като никой не знаеше къде сме. Виолет ритна Джорджия в главата и аз видях как сестра ми се просва на земята. Обзе ме отчаяние. Нямаше да доживея да видя отново Венсан. Изритах похитителя си отново в напразен опит да се отскубна от ръцете му.

— Пусни я — чу се глас от терасата. Обърнах се и видях Венсан, мургавото му лице беше разкривено от ярост, докато идваше откъм църквата. Без да забави крачка, той подмина огромната статуя на архангела и стисна мраморния меч с две ръце, за да го откъсне точно под ефеса. Размаха го и порази в главата противника на Артур. Каменното оръжие се разтроши от удара.

Обзет от изненада, похитителят ми ме пусна. Аз тупнах на земята като котка и веднага скочих на крака.

— Кейт! — повика ме Венсан, извади меч изпод палтото си и го подхвърли към мен с ефеса напред. Времето забави хода си, докато наблюдавах как сребърното острие описва дъга, усетих кожената ръкохватка и я стиснах здраво. След това времето забърза отново, аз замахнах с всички сили и ударът ми попадна под брадичката на нума. Острието преряза врата му и обезглавеното му тяло се свлече на земята.

Наблюдавах как главата подскача по каменната настилка и оставя след себе си кървава следа. За частица от секундата ми прилоша, след това бях принудена да се овладея. Сега не му беше времето.

Завъртях се и вдигнах оръжието пред себе си, готова за следващия удар. Рамото ме болеше толкова много, че трябваше да стискам зъби, за да не изпусна меча. Пред мен, в далечния край на терасата, Никола тичаше към сенките зад църквата, а Артур се втурна по тъмното стълбище след него.

От лявата ми страна Венсан се бе насочил към Виолет, коленичила до изпадналата в безсъзнание Джорджия. Макар да беше цели петнайсет сантиметра по-ниска от сестра ми, Виолет вдигна отпуснатото й тяло със същата лекота, с която майка пренася детето си в леглото, и пристъпи към перилата.

— Не! — изкрещях аз и изпуснах меча. Втурнах се към тях, след това се заковах на място. И при най-незначителното движение тя щеше да хвърли Джорджия през перилата и сестра ми щеше да загине. „А защо не я хвърли досега?“ Мисълта ми хрумна, докато я наблюдавах как се колебае.

— Какво правиш, Виолет? — възкликна Венсан. Беше учуден. Осъзнах, че той все още не разбира какво става. Изобщо не я подозираше. Никой от нас не я бе заподозрял. Само Джорджия, която в момента висеше над пропастта. Виолет бе застанала като статуя и се вглеждаше надолу към бездната.

Зад нас нума, повален от Венсан, започна да се надига. Кървеше обилно от едната страна на главата, въпреки това, щом се надигна, се заклатушка към нас.

— Виолет, накарай всичките си нума да спрат! — изкрещях аз.

Колкото и да бе необяснимо, тя се подчини.

— Спри, Пол.

Едрият мъжага застина на място. Аз направих предпазлива стъпка към нея.

— Никога досега не си убивала човек, нали? — попитах и се зачудих дали това не е причината за колебанието й.

— Не съм — потвърди Виолет, без да откъсва очи от пропастта. Пусна Джорджия, подпря я на парапета така, че металните перила да поемат тежестта на сестра ми. Достатъчно бе да я пусне и Джорджия щеше да падне. „Не я пускай“ — молех се безгласно. Тялото на сестра ми изглеждаше напълно безжизнено. Примигнах няколко пъти, за да прогоня сълзите.

— Защо точно сега? — попитах.

— Нали знаеш формулата, Венсан? Ако ревенант убие човешко същество…

— Се превръща в нума — довърши тихо той.

Паниката ми бе толкова силна, че не можех дори да мисля, въпреки това си наложих да се стегна. Виолет ненавиждаше Джорджия. Беше повече от очевидно, че ненавижда и останалите хора. Имаше ли нещо, на което да държи? Отговорът беше повече от ясен — на себе си.

— Ти не искаш да станеш една от тях, Виолет. Макар хората да не заслужават да бъдат спасявани, не си струва да си отмъстиш на един и да се превърнеш в чудовище.

Тя преглътна, след това гласът й прозвуча нежен като разтопен лед:

— Отмъщението няма нищо общо. Не съм искала да стана каквато съм. Безсмъртието ми беше дадено на възраст, когато дори не бях вкусила живота. До гуша ми е дошло да завися от хората, за да съм жива. Не искам да спасявам вида ви. Единственото ми желание е да притежавам власт над собствената си съдба. След като заедно с моите нума покорим ревенантите, Париж става мой и тогава ще разполагам с цялата власт, която искам. Ще си имам собствено кралство, в което ще правя каквото пожелая.

— И пак ще зависиш от хората, за да оцелееш като нума, Виолет — засече я Венсан. — Каквото и да стане, ти попадаш в порочен кръг. Просто заменяш спасяването на човешки живот с предателство.

— В момента второто ми се струва по-поносимата перспектива — отсече Виолет.

— Какъв е този замисъл да ни покориш? Как смяташ да стане? — попита той, без да крие, че не може да повярва.

— Ще използвам силите на Героя — рече тя и присви очи към любимия ми. — Ако ти се беше съгласил да останеш до мен, нямаше да ми се налага да овладявам сама положението. Щях да споделя с теб властта над ревенантите, след като заемеше полагаемото ти се място като техен водач. Тъй като ти ясно показа, че няма доброволно да дойдеш при мен, реших, че да ги покоря с помощта на нума, не е чак толкова неприемлива алтернатива.

— Значи затова ми отправи онова предложение преди трийсет и пет години — досети се Венсан и погледна недоумяващо момичето. — Мислела си, че аз съм героят.

— Със сигурност не беше заради красивите ти сини очи — отвърна злобно тя.

— Не си сигурна, че той е Героя, Виолет — предизвиках я аз и плъзнах поглед към сестра ми. „Да не си посмяла да я пуснеш!“ — Онази guerisseur, която си открила, дори не притежава прозрението и не е в състояние да определи кой е Победителя.

— Не, но тя имаше цялата информация, която ми беше необходима. — Усмивката й режеше като нож.

— Какво? — ахнах аз. — Но тя… тя е избягала. Синът й ми каза.

— Да, но се върна — сопна се Виолет. — Тъкмо това ми обясняваха момчетата ми, когато сестра ти прекъсна срещата ни.

Бях шокирана.

— Какво си направила на Гуенел?

— Аз лично не съм й направила абсолютно нищо. Затова пък моите нума… Изглежда са се престарали, за да я накарат да проговори, а след това тя претърпяла незначителен инцидент.

— Убила си я! — Усетих, че не ми достига въздух, а дробовете ми са като балон, боднат с игла.

— Както вече казах, нищо не съм й направила. Просто моите момчета са се поувлекли. Нямах намерение да става така, но след като знам онова, което тя каза, радвам се, че си тук, Венсан.

— Какво ти е казала? — попита той и присви очи.

— Че ти си Героя.

— Тя няма откъде да го знае. Никога не ме е виждала.

Виолет сви рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

— Информацията, която ни даде, е точна. — Тя се премести на една страна, защото тялото на Джорджия й тежеше. „Да не си посмяла да я пуснеш.“ Цялата изтръпвах от страх дори когато Виолет си поемаше въздух.

— След посещението на Кейт жената guerisseur беше проверила необходимото. Както предполагах, времето бе подходящо. Също и мястото. — Тя се подсмихна към мен: — Знам, Кейт, знам, че ти казах обратното. Ти си толкова наивна, че не устоях на изкушението.

— И… — подкани я Венсан.

— Когато днес сутринта е казала на момчетата, че Героя е ревенантът, убил последния лидер на нума — ти уби Люсиен, скъпи Венсан — всичко си дойде на мястото. Поздравявам те. Ти си избраникът.

Венсан притисна ръка към сърцето си.

— Нещо не се връзва.

Тъмните кръгове под очите му се открояваха на неестествено пребледнялата кожа и той се олюля, когато отстъпи крачка назад. След два дни щеше да заспи и изглеждаше все по-зле, тъй като бе краят на месеца и на мъчителния експеримент.

— Я се погледни — повиши глас Виолет и сбърчи нос. — Макар представлението с мраморната сабя да бе впечатляващо, май се поизмори и си немощен като мъртвец. Единствено някой със силата на Героя може да тръгне по черния път и да издържи повече от няколко седмици. Поемането на цялата тази енергия на нума трябваше да те е убило досега. У теб се борят две сили: доброто и лошото се стремят към надмощие в немъртвото ти тяло. Като кръгъл глупак Гаспар ми повярва, когато му казах, че по този начин ще станеш по-силен. Сега си толкова слаб, че ще те смажа без никакво усилие. Нали знаеш какво гласи пророчеството. Ако унищожа Героя, силите му стават мои.

— Ти си луда — прошепнах аз.

Венсан стисна лекичко ръката ми и ме изтегли назад, зад себе си.

— Сигурен съм, че ти знаеш всички подробности около пророчеството, Виолет. Дори аз знам, че ако Героя склони доброволно глава пред врага си, цялата му сила ще бъде трансферирана. Предлагам се доброволно, ако пуснеш момичето, Виолет.

Тя се колебаеше и личеше, че изпуска Джорджия.

Позволи му да направи крачка напред и да се приближи на една ръка разстояние.

— Пише, че ако Героя сам се остави смъртта да го вземе, силите му няма да бъдат разпилени от убийството — рече тя и в очите й заблестя алчност. — Значи си готов да приемеш смъртта заради тези човеци?

— Готов съм — отвърна решително Венсан.

— Венсан, недей! — изкрещях аз. — Какви ги приказваш?

Той дори не ме погледна.

— Права си, Виолет. Прекалено слаб съм, за да се противопоставя на теб и момчетата. Ще тръгна с теб. Просто остави момичето на земята и съм твой.

Тя не откъсваше поглед от него, докато преценяваше предложението.

Преди да разбера какво става, някаква фигура се стрелна от лявата страна на Виолет. Артур се възползва, че тя се е разсеяла, и дръпна сестра ми от ръцете й.

— Извинявай, Ви, но сделката отпада — рече тихо Венсан, сякаш утешаваше дете.

Тя изкрещя и се хвърли към него. Ноктите й оставиха дълги червени резки по лицето му.

Докато гледах алената кръв, която се стичаше по бузата на Венсан, нума нападнаха.

Едрият се хвърли към мен, а Венсан обърна гръб на Виолет, втурна се напред, стисна нума в желязна хватка и двамата се блъснаха тежко в парапета. Извиках, когато силата на удара им огъна желязото, двамата се прекатуриха и полетяха надолу.

Сърцето ми ги последва. Имах чувството, че гърдите ми са разкъсани, а дробовете изтръгнати. Не можех да дишам, когато изтичах към парапета и се надвесих, докато отчаяно се молех за чудо. Как само ми се искаше да стане като във филмите — или някой як клон да е щръкнал, за да може Венсан да се хване за него, или скална повърхност да е издадена над пропастта.

Само че това не беше филм. Бяхме в истинския живот. Докато стигна до ръба, телата им вече бяха на дъното и пито един от двамата не помръдваше.

— Не! — изпищях аз, когато мъж в кожено палто притича, последван от още двама. Обърнах се и забелязах, че Виолет я нямаше.

— Артур, остани с Джорджия! — изкрещях аз. Стигнах по-надолу тъкмо навреме, за да видя как нума скачат във ван, който ги чакаше, хлопват вратите и ванът потегля бързо. Обзе ме паника, превих се, погледнах към дъното и спрях. Там нямаше никого. Телата бяха изчезнали.