Саможертвата

7.

Чакахме в полицейското управление повече от час, преди да дадем показания. Официалното разследване вече бе започнало и полицаят, който най-сетне се появи, обясни, че са открили документ в портфейла на шофьора, който показвал, че е епилептик. След като се свързали със съпругата му, тя признала, че напоследък бил престанал да си пие лекарствата.

— Беше в безсъзнание, когато се качих на камиона — потвърди Венсан.

— Бил е в безсъзнание и е седял зад волана ли? — попита полицаят, докато записваше в бележника си.

— Не. Беше отпуснат на една страна, лежеше на седалката. Кракът му не беше на педала за газта.

Три малки стягащи лепенки красяха челото на Венсан, след като парамедиците се бяха намесили, докато седяхме на задната седалка на патрулката. Когато полицаят вдигна глава от бележника си, Венсан докосна предпазливо раната.

Човекът го видя и затвори бележника.

— Казаха да не ви задържам дълго. Извинете, че ви забавихме. Непростимо е от наша страна.

От начина, по който човекът се разбърза, опита се да ни настани по-удобно и ни даде вътрешна информация за разследването, предположих, че Жан-Батист вече е разговарял с някого от познатите си в полицията.

— Въпреки че няколко пъти отказахте да ви закараме в спешното, според мен трябва да ви прегледа лекар — продължи загрижено полицаят. — Най-малкото, за да зашие раната на главата.

— Благодаря, господин полицай. Единственото ми желание е да се прибера у дома. Случката ме извади от равновесие. — Едва сдържах усмивката си, докато Венсан се преструваше на най-обикновено деветнайсетгодишно момче.

Полицаят кимна, остави химикалката върху тефтера и заобиколи бюрото, за да се изправи пред нас. Протегна ръка, но когато Венсан се намръщи при опита да вдигне своята, човекът бързо я отдръпна и вместо това го потупа внимателно по рамото.

— Просто исках да ви поздравя за проявеното днес геройство, господин Дютертр.

Стиснах устни, за да потисна поредната усмивка. Венсан изглежда се беше превърнал в професионалист при създаването и използването на фалшиви самоличности.

— Обещайте ми да го заведете на лекар — обърна се полицаят към мен. — Още днес.

Кимнах и последвахме униформения по подобните на лабиринти коридори, а когато излязохме във фоайето, отново си стиснахме ръцете.

— Да вървим — подкани ме Венсан, когато стигнахме входната врата и заслизахме по масивното стълбище пред управлението. Настанихме се веднага на задната седалка на автомобила, който ни очакваше.

— Гаспар ни разказа за акробатичните ти постижения, Венс. Съвсем ала Джеймс Бонд. Браво — рече Амброуз и потегли. Венсан отпусна с въздишка глава на рамото ми. — Как си, мой човек? В клиниката или вкъщи?

— Кофти ми е. Сигурно съм спукал някое ребро, но не ми трябва лекар. — „Браво — помислих си аз и се почувствах малко обидена. — А на мен ми каза, че реброто било натъртено.“ Нямаше ли най-сетне да престане да ме защитава от суровата действителност на живота, който водеше?

— Кога ще бъде големият сън? — попита Амброуз.

— Има още две седмици — отвърна той.

Амброуз вдигна поглед към приятеля си в огледалото за обратно виждане.

— Раната на главата ще почака ли дотогава?

— Добре съм. Честна дума.

Амброуз сви рамене.

— Жалко, че не ни остават белези. Този белег щеше да вдигне рейтинга ти по мъжество поне със сто процента. Момичетата по улиците щяха да припадат, щом го зърнат.

Наведох се напред и го пернах игриво по рамото.

— Не че Венсан ще забележи — рече Амброуз и вдигна примирено ръка. — Просто това бе първото, което ми дойде наум. Поне при мен щеше да е така, ако бях на негово място.

Поклатих глава и се разсмях.

— Непоправим си. Наистина си непоправим, Амброуз.

Той ми отправи ослепително бялата си усмивка.

— Старая се, Кейти-Лу.

В „Ла Мезон“ група ревенанти се бяха събрали, за да обменят информация за нума с Виолет, и когато пристигнахме, всички се скупчиха около нас, за да научат от първа ръка как е протекло драматичното спасяване. Заради подробния разпит, на който бяхме подложени и богатия бюфет, който Жан подготви, бе късен следобед, когато двамата с Венсан най-сетне останахме сами.

Разположихме се в неговата стая, на канапето пред пропукващия огън в камината. Венсан бе затворил очи и изглежда се беше унесъл.

Не исках да го будя, но имаше нещо, което ме измъчваше още от сутринта.

— Знам, че си изморен, но може ли да поговорим? — попитах и пригладих косата му.

Той отвори едното си око и ме погледна уморено.

— Да се плаша ли? — попита шеговито.

— Не — започнах аз, — става въпрос за днес сутринта…

Прекъсна ме дискретно почукване на вратата. Венсан изви очи и извика:

— Сега пък какво?

Вратата се отвори и Артур надникна в стаята.

— Моля те да ме извиниш. Виолет има още един въпрос за обезглавяването на Люсиен… — започна той.

— Вече разказах на Виолет дори най-малките подробности от сблъсъка с нума — изпъшка Венсан. — Искам да прекарам един час насаме с Кейт, след това ще дойда при вас и ще ви кажа всичко, което знам. Моля те, Артур.

Артур кимна, намръщи се и затвори вратата. Венсан ме погледна, понечи да заговори, след това поклати глава и стана.

— След пет минути някой друг ще пристигне и ще започне да досажда. Да отидем някъде другаде. Облечи си палтото.

— Имаш ли достатъчно сили, за да излезеш? — попитах аз, докато той си обличаше палтото и вадеше одеяла от един шкаф.

— Няма да излизаме. Ще се качим горе. — Стисна ръката ми и ме поведе към втория етаж, след това се качихме по тясно стълбище, закътано в дъното на коридора.

— Какво е това? — ахнах аз, когато излязохме през една капандура на покрива. Бели коледни светлини се включиха и осветиха градина с мебели — маси, столове и шезлонги.

— Тук прекарваме вечерите си през лятото. По-хубаво е, отколкото в градината долу. Не е толкова сенчесто. Подухва ветрец. А и гледката си я бива.

Градът се беше ширнал пред нас, зимният залез настъпваше рано. Въпреки че бе едва пет, небето вече се променяше от бонбоненорозово в яркочервено, типичния за зимен Париж ранен залез. По сградите започваха да трепкат светлини.

— Тук е истинско вълшебство — въздъхнах аз, опиянена от красотата на гледката.

Най-сетне откъснах очи от гледката и се обърнах към Венсан, застанал до мен с ръце в джобовете.

— За какво искаше да говорим? — попита той и на лицето му се изписа загриженост.

— Сега пък какво има? — полюбопитствах аз. — Струваш ми се притеснен.

— Вече знам, че когато поискаш да говорим по някой въпрос, вместо да ми кажеш какво те тревожи, съм загазил.

Усмихнах се, стиснах ръката му в своята и го привлякох по-близо.

— Така е. Добре, просто се питах… днес сутринта се питах, преди да хукнеш към камиона… Стори ми се, че се поколеба. Имах чувството, че се опитваш да вземеш решение, а аз бях част от въпросното решение.

Венсан мълчеше, изчакваше сама да стигна до заключение.

— Първата ти мисъл беше да се спуснеш към пешеходците, да ги изблъскаш от пътя, нали?

— Това беше инстинктивно. — Наблюдаваше ме напълно безизразно. Не можах да разбера какво мисли.

— Защо не го направи? — попитах.

— Защото имаше голяма възможност да умра, ако го направя. А съм ти обещал да не умирам.

Въздъхнах, изненадана, че съм забелязала как чакам отговора му със затаен дъх.

— Тъкмо от това се страхувах, Венсан. Колебанието ти струва няколко секунди. Ами ако точно те бяха важните?

— Да, но не бяха, Кейт — отвърна с неудобство той.

Плъзнах ръка в неговата и двамата пристъпихме към дървените шезлонги, опрени на тухлената стена.

— Венсан, за онова, за което се бяхме разбрали — нали помниш какво ми обеща — съжалявам още от началото, защото мислех, че ще ти бъде трудно…

— Казах ти, че ще издържа — прекъсна ме той и се намръщи.

— А пък аз ти казах, че ти имам пълно доверие. Независимо дали ще успееш да издържиш или не… имам чувството, че не е редно да го искам от теб.

— Не си го искала. Аз сам предложих — настръхна той.

— Знам — натъртих аз. — Сега ме остави да говоря.

Той седна и зачака да чуе. Стори ми се много нещастен.

— През всичкото време се притеснявах какво означава за мен обещанието ти да не умираш. Мислих и какво означава за теб. Само че нито за миг не ми мина през ум какво би могло да означава за хората, чийто живот е изложен на риск. Някой може да умре заради капризите ми, Венсан, заради моята слабост.

Той се наведе напред и потри чело, стисна очи, след това ме погледна.

— Кейт, не е слабост да бъдеш травматизирана от смъртта, особено след като си преживяла смъртта на родителите си. Не е никаква слабост да искаш нормална връзка, в която не се налага да гледаш как гаджето ти го отнасят в чувал за трупове по два пъти в годината. Никой няма да умре заради теб. Аз мога да спасявам хората и без да умирам. Просто се налага да бъда по-предпазлив.

— Да, но днес трябваше да пренебрегнеш инстинктите си. Това не е ли рисковано?

— Честно казано, Кейт, рисковано е. Само че аз успях да измисля план Б. Нали сама видя… беше дори добре да спра камиона, защото в противен случай щеше или да блъсне кола, или някой друг, ако беше продължил напред. Така че в този случай следването на инстинкта се оказа нещо добро. — Погледна ме така, сякаш опитваше да убеди сам себе си.

Поколебах се.

— Може би затова Жан-Батист не поощрява връзките между хора и ревенанти. Накрая се стига до този момент, нали? Ако си загрижен за мен, тогава се разсейваш и не можеш да спасяваш хората.

Венсан се намръщи.

— За мен ти означаваш много повече от когото и да било и нямам намерение да се извинявам, че е така.

Усетих хладна тръпка.

— Да не би да искаш да кажеш, че моят живот е по-ценен, отколкото на други, че моят живот се равнява на живота на други двама, които си могъл да спасиш, ако не се притесняваше за мен, така ли? Защото ако е така, няма да го понеса.

Венсан отново стисна ръката ми.

— Кейт, колко продължава човешкият живот?

— Не знам… осемдесет, може би деветдесет години.

— Ти си на седемнайсет. Ужасно е, но трябва да го кажа…

Постепенно се сетих какво има предвид.

— Остават ми още шейсетина години живот. Не повече. Значи ти трябва да издържиш през това време.

Мълчанието му беше равносилно на потвърждение.

— През тези години шансовете човек да умре, защото аз не искам да се жертвам, са минимални, да не кажа никакви. Винаги съм със себеподобните си и ако попаднем в ситуация, в която трябва да избирам между живота и смъртта, те ще се жертват.

— От моя гледна точка времето, което имаме с теб, е кратко. След това… аз мога да прекарам края на вечността, като наваксвам изгубеното време, ако предпочиташ така да го възприемеш.

Седяхме мълчаливо, образите, провокирани от думите му, бяха твърде смущаващи, за да говоря за тях на глас.

— Добре — заявих най-сетне. — Дори да е така, Венсан, остава фактът, че ти ще прекараш остатъка от живота си в страдания. Извинявай, но това съвсем не звучи като прекрасен живот. Честно казано, имам желание да прекратя споразумението ни.

Той се ококори.

— В никакъв случай.

— Не искам да се противопоставяш на природата си заради мен. Не желая да гледам как страдаш. Ти умираш в името на хората — както ти е отредено — и това е най-лесното разрешение за цялата тази каша. Аз съм силна, Венсан. Мисля, че мога да понеса последствията. — Гласът ми потрепери и ме издаде.

Решителност замени удивлението му. Той се приближи до мен и ме прегърна.

— Кейт, знам, че само мисълта за моите смърти ще те накара да се отдръпнеш от мен. Затова, моля те, още е рано да се отказваш. Не и преди да ми дадеш шанс да премисля нещата. В момента обмислям един начин. Ще уредим всичко. Дай ми време.

Докато ме прегръщаше, последните зрънца решителност се стопиха. Свих рамене и се почувствах безпомощна.

— Венсан, ако мислиш, че можеш да измислиш нещо, което ще разреши всичките ни проблеми, тогава, за бога, действай. Аз само искам да кажа, че те освобождавам от обещанието, не че те напускам.

— Страх ме е, че ще ме напуснеш — поради напълно понятни причини, сред които е и самосъхранението — ако знаеш, че ще умра — настоя Венсан. — Затова няма. Обещанието ми остава в сила. Разбрахме се, нали?

Кимнах, усетих как ме залива облекчение и в същия момент бях готова да се ритна заради обзелото ме чувство.

— Добре.

Той се отдръпна, за да види изражението ми, усмихна се тъжно и докосна кичур коса, паднал над лицето ми.

— Кейт, признавам, че положението ни съвсем не е лесно, но я ми кажи, при теб винаги ли е така… сложно?

Понечих да отговоря, но Венсан поклати глава и се ухили.

— Всъщност не ми отговаряй. Разбира се, че е така. Нямаше да съм толкова влюбен в теб, ако не беше.

Засмях се. В следващия момент силите на страха и тревогите се стопиха и аз го целунах. Той отвърна на целувката. Докато се докосвахме, всичко ми се стори по-просто. Бяхме само двамата с Венсан, а светът и сложните му проблеми изгубиха значимостта си. Привлякох го по-близо до себе си.

— Ти… — започна той.

— Да? — подканих го и наклоних глава към него.

— Боли ме — изохка той и стисна зъби.

— Боже, какво направих? — Притиснах уста с ръце.

Той пък притисна пръсти към гърдите си и леко ги опипа.

— Съвсем забравих за реброто — призна той. Спогледахме се, след това се засмяхме. Венсан се смееше внимателно, очите му бяха присвити от болка.

— Май не си знам силата — пошегувах се аз, след това отново се наведох към него и този път го притиснах по-внимателно, преди да се целунем. Няколко секунди по-късно двамата се отпуснахме на шезлонга, Венсан отдолу, аз увиснала над него, подпряна на длани и колене, косата ми ни скриваше от света. Бяхме в нашата малка вселена. Той стисна главата ми между дланите си, докато устните ни казваха всичко, което не бяхме успели да изразим с думи.

Венсан ме целуваше така, сякаш това бе последният му шанс да ме докосне. Цялата разтреперана, отвърнах нетърпеливо на целувката му.

Той сякаш усети нетърпението ми и целувките му станаха по-нежни. Привлече ме, така че тялото ми покри неговото и всяка наша част се докосваше. Останахме да лежим така дълго, отдадени на сладостта, докато той докосваше устните ми със своите, а след това стана, облегна се на стената и ме привлече към себе си. Седнах между краката му, облегнах се предпазливо на гърдите му, докато той ме придържаше, и двамата се загледахме в нощното небе и златното було на издигащата се луна.

Отдръпнах ръцете на Венсан и се обърнах, за да го погледна в очите. Нямаше нужда да казвам каквото и да било. Беше ми достатъчно да го гледам. След малко той заговори:

— Кейт, цял живот съм те чакал. Преди това не се интересувах от никоя и беше все така почти… през цялото столетие. Струваше ми се, че не мога да изпитвам чувства. Дори престанах да търся. Не очаквах нищо, нямах никаква надежда, когато те видях.

Той вдигна ръка и прокара пръсти от слепоочията ми през косата. Заговори тихо:

— След като вече си до мен — след като вече сме заедно, не мога да си представя да се върна отново към предишния си живот. Не знам какво ще правя, ако те изгубя. Много те обичам.

Усетих как гърлото ми се свива. Беше казал вълшебните три думички. Беше ги казал без капка колебание. Щом забеляза удивлението, изписало се на лицето ми, устните му се извиха в усмивка.

— Но това вече го знаеш, нали?

Сърцето ми се размекна от радост, а след това той повтори думите.