Саможертвата

12.

Вечерта Венсан звънна и се извини, задето бе изчезнал през деня. Вече ми бе изпратил два есемеса и от тях бе очевидно, че се чувства виновен заради нещо и се опитва да се реваншира.

— Всичко е наред, Венсан. Прекарах целия ден с Виолет.

— Така ли? — Макар да ми се стори уморен, долових изненадата в гласа му.

— Да, тя трябваше да ме изпрати до нас, но вместо това я заведох на обяд. Какво стана с тревогата около нума? Жул каза, че може да се мотаят и във вашия квартал.

— Нищо. Фалшива тревога. Според Виолет довечера Жан-Батист щял да отмени тревогата. Всичко си е както преди. Невидимите нума са готови да ни скочат, когато най-малко ги очакваме.

— Оказа се прав за Виолет. Тя е много приятна. Просто Артур има проблем с неговото „човеците са гадни“. Май ще се постарая да го избягвам колкото е възможно повече.

— Добър план. — Венсан ми се стори изтощен и разсеян. Каквото и да беше вършил днес, бе много уморен. Не беше на себе си.

— Венсан, хайде да затваряме. Ти си преуморен.

— Не, не, искам да си поговорим — отвърна бързо той. — Кажи ми какво правиш, mon ange15.

— Чета.

— Нищо чудно — засмя се той, — след като си потомка на най-ненаситния четец. Чел ли съм книгата ти?

Отворих на първа страница.

— Публикувана е четири години след раждането ти, но през по-голямата част от живота ти — съществуванието ти — е била забранена. Поне нецензурираната версия.

— Написана през 1928, забранена години наред. Случайно да има откъс, в който се говори за постигането на рай на земята?

— Венсан, ти прескочи направо на сексуалната сцена! „Любовникът на лейди Чатърли“16 е за нещо много по-важно от едно въргаляне в хижата на пазача на дивеч! — подхвърлих шеговито.

— Хм, търкалянето ми се струва чудесна идея.

Сърцето ми се разтуптя, но аз се постарах да запазя спокойствие.

— Ще ти призная, че това е една от любимите ми фантазии, да се изтъркалям с теб, не с пазача на дивеч — ухилих се и се запитах какъв ли ефект имат думите ми.

— Баба ти и дядо ти у вас ли са? — попита той след кратко мълчание и гласът му прозвуча подозрително дрезгаво.

— Да.

Той прочисти гърло.

— Добре, иначе щях да се почувствам длъжен да дойда и да те обладая на мига. Говорят ли за обладаване в тази книга?

Разсмях се.

— Все още не съм стигнала до главите с обладаване. Само че обладаване и търкаляне… не съм сигурна дали ще се навия на подобно нещо, след като имам среща с готин мъртвец утре вечер.

— Добре, разбрах. Много умела смяна на темата — разсмя се той. — Значи… не си забравила? — Веднага долових умората му.

— Да забравя кога ще гледам „Болшой театър“ в опера „Гарние“. При това в самостоятелна ложа? Невъзможно.

— Добре — отвърна той. — Да си готова в шест, ще мина да те взема. — Тези последни думи прозвучаха едва чуто. Стори ми се, че не само е уморен, ами го боли. Какво ли бе правил? Сега вече любопитството ми бе изместено от тревогата.

— До утре. Нямам търпение — рекох и затворих. Довърших изречението наум: да разбера какво си наумил.

Ако и утре бе толкова уморен, колкото сега, може би щях да успея да го накарам да проговори.

Венсан бе пред вратата точно в шест, облечен във фрак, косата му пригладена назад. Все едно гледах повторение на рождения си ден: той беше с фрак, а аз с дълга дреха с азиатски мотиви, която той ми беше купил, скрита под дългото черно палто с качулка на мами. Очите на Венсан заблестяха, когато ме видя, и щом излязохме на улицата, той ме целуна дълго и страстно.

Паркирахме близо до операта. Въпреки че я бях виждала няколко пъти — и като туристка, и през деня — сградата ме остави без дъх, защото приличаше на сватбена торта от мрамор. Тази вечер бе превърната във вълшебен замък, топлите й светлини блестяха примамливо в мразовития зимен въздух. Последвахме изискано облечените хора, които влизаха хванати под ръка през внушителните врати.

— Идвал ли си преди? — попитах, докато влизахме във фоайето.

— Няколко пъти вместо Гаспар или Жан-Батист, когато единият или другият спеше. Те поддържат сезонен абонамент.

Бяхме в средата на фоайето, когато вдигнах поглед.

— Леле! — ахнах аз. Пищната обстановка напълно ме лиши от умението да говоря интелигентно. Огромното пространство беше украсено в различни стилове — всеки сантиметър от пода, стените, колоните и тавана бяха щедро украсени със злато, мрамор, мозайка или кристал. На което и да било друго място щеше да е прекалено, докато тук изглеждаше поразително.

Венсан ме поведе към лявото внушително мраморно стълбище към втория етаж, а след това поехме по извит коридор с десетки малки дървени врати. Спряхме пред номер деветнайсет.

— Не съм резервирал кралската ложа — обясни Венсан, когато натисна бравата. — Реших, че прекалената показност няма да ти хареса. Хората вечно оглеждат, опитват се да видят кой седи вътре. Тази ложа е за десет човека, но аз купих и десетте места и помолих да извадят ненужните столове.

Забелязах как по лицето му премина несигурност и поклатих невярващо глава.

— Венсан! Да не би да мислиш, че ще усетя разликата? За мен е невероятно, че съм тук. Дори да седяхме на последния ред на последния балкон, пак щях да съм на седмото небе.

Вече поуспокоен, той отвори вратата към дълъг, тесен пасаж в тъмночервено кадифе, на което висеше овално огледало. До едната стена се виждаше тясна лежанка, разположена под старомодни аплици, крушките им бяха във формата на пламъчета. В другия край на тунелоподобното помещение се виждаше балкон с два дървени стола точно зад високия до коленете парапет.

— Леле боже! Всичко това само за нас ли е? — попитах и ми се стори, че съм попаднала в любовен роман.

— Всичко наред ли е? — попита колебливо Венсан.

Обърнах се и го прегърнах през врата.

— Не просто наред. Страхотно е.

Той се разсмя, когато заподскачах, без да го пускам.

Гледахме първите две действия на „Княз Игор“ един до друг в частната ложа. Отначало ми беше трудно да се съсредоточа заради седналия до мен Венсан, който без да се замисля, рисуваше кръгчета по коляното ми, вперил очи напред, но след няколко минути сцената и костюмите завладяха вниманието ми, докато балетистите изпълняваха невероятни танци. Бях погълната от изпълнението им, имах чувството, че се будя от сън, когато час по-късно завесите се спуснаха и светлините блеснаха.

— Какво ще кажеш? — попита Венсан, когато станахме.

— Истинско вълшебство.

Той се усмихна доволно и ми подаде ръка.

— Дойде време за promenade17. — Поведе ме към коридора. Последвахме другите двойки към огромно помещение в златно с огромни полилеи, тавани с ангели и митични фигури, нарисувани в стил, който напомняше тавана на Сикстинската капела на Микеланджело.

— Искаш ли нещо за пиене? Чаша шампанско? Бутилка вода? — попита Венсан и аз поклатих глава, когато видях, че опашката за напитки е стигнала чак до средата на помещението.

— Искам да поразгледам — казах и стиснах ръката му, за да не падна, докато вървях и оглеждах обстановката.

Разгледахме всяко кътче и всяка ниша, всяко помещение отвеждаше към по-изящно от предишното. Когато се озовахме на входната врата, Венсан попита:

— Искаш ли да видиш нещо друго? Имаме още няколко минутки.

Поколебах се. Макар да не исках да проваля вечерта, като го разпитвам за нещо, за което подозирах, че няма желание да говори, реших, че няма да е зле да повдигна въпроса.

— Нека да се връщаме — рекох. Седнахме на лежанката и се усмихнахме като деца, които обличат дрехите на родителите си.

— Не прилича на пица и филм у нас. Не се ли чувстваш странно? — Венсан се наведе напред и се обърна към мен. Косата му падаше над челото, а той се усмихна широко и пламъкът в мен лумна.

— Не че е странно — отвърнах. — Честно признавам, че дори да ме беше завел на боулинг, щях да се забавлявам не по-малко. Няма никакво значение какво правим, стига да съм с теб. — Едва изрекла думите и прихнах: — Прозвуча така, сякаш говори пухкаво котенце от някой постер. Голяма лиготия.

— Голяма — съгласи се той с усмивка. — Но и аз си мислех същото. Имам това чувство още откакто те срещнах. — Наведе се и започна да ме целува по врата.

Очите ми се затвориха сами. „Съсредоточи се — помислих си аз. — Някои неща са по-важни отколкото да се натискаш с гаджето си в операта.“

— Венсан — започнах, отблъснах го и го погледнах в очите. — Не искам да съсипя страхотната вечер, но не мога повече да чакам. — Видях го как пребледня и побързах да обясня: — Обеща да не криеш нищо от мен, но ми се струва, че правиш точно това с „работата за Жан-Батист“ или каквото си правил вчера. Подмина въпросите ми, сякаш не е важно какво мисля или че няма да мога да се справя. Според мен отношението ти е снизходително. — Ето, казах го. Сега вече нямаше да може да се измъкне, след като бях повдигнала въпроса без увъртане.

Венсан изпъна гръб.

— Кейт — рече той, пое ръката ми и преплете пръсти с моите. — Не става въпрос за доверие. Не съм и помислил, че няма да се справиш. Силно впечатлен съм от силата ти. Просто… — той се поколеба — знам, че никак няма да ти хареса. Става въпрос за експеримент. А тъй като може изобщо да не се получи, се надявах да не се налага да ти казвам.

— Ще го понеса, Венсан. Ще понеса всичко.

— Знам, че можеш, Кейт. — Изражението му беше умолително. — Повярвай ми. Вече мразя всичко у себе си, което те стряска, а това — повярвай ми — е откачено. Страхувам се, че ще изгубя уважението ти, ако разбереш подробностите. Затова исках да опитам и да задраскам възможността, ако не става, след което да продължа напред. Ако все пак се получи, а това наистина е под въпрос, искам да ти разкажа по начин, по който наистина ще видиш ползите, ще затвориш очи за неприятната част и ще ми помогнеш да реша дали да продължа.

Той ме наблюдаваше много внимателно.

— И колко време ще бъде необходимо за този експеримент? — чух аз гласа си и се намразих, задето не продължих да задавам въпроси.

— Гаспар казва, че ще разберем след два цикъла на големия сън. Значи след около месец… шест седмици.

Вгледах се в очите му и разбрах, че е искрен. Казваше ми истината. Освен това беше решил да направи всичко по силите си, за да се получи между нас.

Стиснах очи и поех дълбоко дъх.

— Добре. Вярвам ти. Моля те, пази се.

— Благодаря, Кейт — рече той, облегна се на стената, но не пусна ръката ми. Вдигна очи към тавана за няколко минути, преди да се обърне отново към мен. — Има нещо, за което исках да те питам. Темата е съвсем друга.

Усмихнах се хитро.

— Готова съм да говоря за всичко.

— Защо си прекъснала всичките си връзки с приятелите в Ню Йорк?

Усмивката ми се стопи.

— Ще говоря за всичко, с изключение на тази тема.

— Кейт, знам, че моите приятели вече са и твои приятели. Не те виня, че нямаш желание да се мотаеш със съучениците си. Каза, че там никой не е интересен, разбирам, че не искаш да се привързваш към хора, които след завършването ще се приберат в родните си страни. Ами приятелите ти от детството, хората, с които си расла. От начина, по който ми говореше за тях, разбрах, че сте били близки.

— Бяхме — отвърнах равнодушно. — Дори се бяха свързали с мами, след като спрях да им пиша, но я накарах да им каже, че не съм в настроение за приказки. Сега сигурно ме мразят.

— Според мен ще разберат защо си престанала да поддържаш връзка. Чувствала си се ужасно. Никога няма да преодолееш смъртта на родителите си, но аз не говоря за това. Сега вече си по-добре. Справяш се с живота.

— Това е под въпрос, след като се мотая с мъртъвци. — Стрелнах го с поглед. Не исках да прозвучи грозно. От тъжната му усмивка с облекчение разбрах, че не се е обидил.

— Добре, намираш се между два свята. Но ти ми каза, че никога не си се чувствала част от който и да било свят. Как го каза? „Не съм нито американка, нито французойка.“ Това обаче не означава, че трябва да захвърлиш връзките, които си имала у дома. Те са част от миналото ти, Кейт. Всички имаме нужда от минало, в което настоящето да пусне корени. Не можем да живеем единствено за настоящето.

— Защо не? — сопнах се аз и сама останах изненадана от реакцията си. — Имаш ли някаква представа какво е имало в миналото ми, Венсан?

— Смърт, Кейт. — Гласът му омекна. — И при мен е така.

— Венсан, всички спомени са свързани със семейството ми. След като заминах от Бруклин, всеки път, когато говоря с приятелите си, се връщам отново към стария си живот. Всичко, което те казват, ми напомня за дома. А пък болката е толкова силна, че нямаш представа. — Вдигнах очи към лицето му, когато си спомних как неговите родители и годеницата му са били убити пред очите му. Той обаче не ми се стори ядосан. Напротив, беше загрижен и готов да ми подаде ръка. — Добре, можеш да си представиш. Венсан, аз не съм мазохист. Да си причинявам редовно болка не е начинът, по който да остана в добро здраве и разумна. Не мога да се свържа с тях. Болката е ужасно силна.

Венсан сведе поглед към ръцете си, прецени внимателно думите, преди отново да вдигне глава. Проследи мълчаливо линията на челюстта ми с пръст, сякаш проучваше топографията на лицето ми. Вдигнах ръка и сграбчих неговата, стиснах я с две ръце и я отпуснах в скута си, сякаш така щях да намеря спокойствие.

— Разбирам, Кейт. Повярвай ми, наистина разбирам. Само че искам да помислиш над нещо. Първия път, когато умрях, писаха във вестниците. Всички разбраха. Нямах избор. Не можех да се върна при хората, които обичах. Колко само ми липсваха. Години наред буквално следях бащата на Елен и сестра й, за да се убедя, че са добре. Не можех да им се разкрия, но ги наблюдавах.

Оставих анонимно цветя, когато бащата на Елен почина. След като Бриджит, сестрата на Елен, почина по време на раждане, аз бдях над детето. Сега той живее със семейството си в Южна Франция. Виждал съм ги. Дъщеря му прилича на баба си. Може и да ти се стори странно, но фактът, че те съществуват, са моите корени. Така имам връзка с миналото. Бях готов да дам всичко, за да мога да поддържам връзка с Бриджит и баща й, както и останалите хора от миналото ми — без значение колко болезнени спомени събуждат. Само че аз нямах избор. Затова пък ти имаш. Може и да е още рано, но се надявам един ден да промениш мнението си. Виждам каква борба водиш със себе си всеки път, когато споменеш приятелите си. Само че… ще се почувстваш по-щастлива, ако поддържаш връзка с тях.

Болката в гърдите ми се надигаше и най-сетне избухна.

— Но аз наистина съм щастлива, Венсан — процедих през стиснати зъби. Той ме погледна, извил скептично вежда. Усетих колко нелепо звучи, стиснах устни, след това избухнах в смях. Наведох се към него, за да го прегърна, защото в този момент го обичах повече от обикновено. Той държеше на мен. Не само защото ме искаше за себе си. Той искаше да бъда щастлива… истински щастлива.

Завесата се вдигна, но ние не помръднахме. През останалата част от представлението се целувахме и се смеехме, поглеждахме към сцената, след това отново се целувахме.

Същата вечер, когато се прибрах у дома, извадих лаптопа си от чекмеджето на бюрото и го пуснах. Използвах имейл акаунта, който си бях направила, за да пиша на Шарлот, изпратих имейли на тримата си най-стари приятели. „Аз съм Кейт, написах. Извинявайте, че не писах толкова време. Обичам ви всички. Все още много ме боли дори когато мисля за миналото и макар да знам, че не искате, вие изостряте тази болка.“ Избърсах сълза и написах едно последно изречение, след това изпратих имейла.

„Моля ви, чакайте ме.“