Саможертвата

14.

На следващата сутрин се събудих готова да скоча от леглото и да седна бързо на масата за закуска. Деди вече ядеше пресен кроасан и пиеше кафе от купичка — обикновено напитките за закуска се сервираха в купички, не в чаши. Купичките ги държахме в две ръце, независимо дали беше горещ шоколад или кафе. Изключение правеше единствено еспресото. То пък беше в смешно малка чашка.

Взех си купичка, напълних я до половината с кафе, а другата половина с млякото, което мами държеше на котлона, и седнах срещу дядо.

— Деди, ако някога ти потрябва човек, който да те замести в галерията, ако имаш среща или нещо такова, с удоволствие ще остана.

Опитах се да го кажа съвсем небрежно, но дядо ме погледна с тревога.

— Джобните ти не ти ли стигат, ma princesse19?

Трепнах. Татко ме наричаше така на галено. Вече бе минала цяла година от смъртта му, но когато дядо го казваше, сякаш пронизваше сърцето ми.

Той веднага забеляза.

— Извинявай, миличка.

— Няма нищо. Не предлагах, за да ми плащаш. Мислех, че ще бъде забавно. Освен това там спокойно мога да си пиша домашните.

Деди изви вежди.

— Виж ти! Сестра ти никога не би предложила подобно нещо. Но след като предлага любител на изкуството като теб, знам, че не се опитваш единствено да си ми от полза! — Той се усмихна. — Всъщност днес следобед имам среща — трябва да оценя гръцка статуя в дома на колекционер на Ил Сен Луи. Щях да затворя галерията, но ако искаш да дойдеш след училище…

Дори не го изчаках да довърши изречението.

— Ще дойда! — възкликнах ентусиазирано аз.

Дядо изглеждаше учуден, но веднага разбрах, че му е приятно.

— Ще те чакам — рече той, стана и ме погали с обич по рамото. Облече си палтото и се качи на горния етаж, за да каже „довиждане“ на мами, която се бе заела отрано с работа в студиото на последния етаж.

Усмихнах се, докато отхапвах хрупкавия кроасан, и си тананиках доволно. Бях изяла стотици кроасани през живота си, тъй като прекарвах тук всяко лято. Независимо от това всеки път, когато отхапвах, бе като истинска мечта. Откъснах хрупкава люспичка, лапнах я и отпих топло кафе с мляко.

Петнайсетте минути, в които деди ми показа най-важното в галерията, ми се сториха дълги часове. Най-сетне той излезе на слънчевата улица, помаха ми с типичната си за възрастен човек шапка и закрачи по улицата.

Щом се скри от погледа ми, аз се преместих от сумрака на галерията в ярко осветения офис отзад. Посетителите трябваше да натиснат звънеца, за да им отворя, затова прецених, че няма да проявя нехайство, ако за известно време не съм на бюрото в предната част.

Не ми отне дълго да огледам библиотеката на деди. Повечето книги бяха каталози за търгове или проучвания и мнения от двайсети век, посветени на изкуството и архитектурата през вековете. След като напоследък се бях сдобила със сравнително богат опит в проучванията, веднага ми стана ясно, че в тях няма нищо за ревенантите.

Отскочих отново в предната част на галерията, за да се уверя, че никой не чака пред вратата, след това се върнах в частната зала, където деди демонстрираше находките си на клиенти. Включих насочващите светлини в малкото помещение и започнах да се оглеждам за нещо, което можеше да ми бъде от полза. Няколко стари томчета бяха поставени на странична маса, а до тях се виждаха ръкавици и лупа. Сложих си ръкавиците и отворих една от книгите. Оказа се исторически документ със списък на боговете и дати до тях — беше разказ за честването на някакъв лорд.

Обърнах още няколко страници. Същата работа. Нито една от другите книги не представляваше интерес.

Замислих се. Тъй като деди се занимаваше единствено с артефакти, скулптури и метални произведения, когато купуваше цялата покъщнина, често прехвърляше най-ценните книги и ръкописи на приятелите си антикварни книжари, които ги продаваха вместо него. Само че през натоварените сезони често се случваше да не му остане време да прегледа всичко, особено книгите, които щеше да даде на други. Отправих се към склада в самия край на коридора и натиснах бравата. Заключено.

Деди винаги носеше ключовете в себе си, но може и да бе оставил резервни някъде в галерията. Върнах се в предната част, прерових две чекмеджета и открих малък ключ, залепен с тиксо в едно от тях, съвсем близо до дъното. Внимателно го отлепих, върнах се пред вратата на склада и с облекчение разбрах, че съм попаднала на каквото трябва.

Вътре бяха натрупани четири кашона с непрегледани вещи от колекцията на маркиз Дьо Кампана. Деди беше надраскал датата на покупката отстрани — беше отпреди няколко дни. Познавах го и знаех, че сигурно най-важните предмети са отпред, а дребните незначителни вещи щяха да останат отдолу, докато намери време да прецени какво представляват. Извадих един от кашоните и го отворих. Вътре бяха прибрани малки вързопчета, увити в парцали… миниатюрни фигурки на богове, разбрах аз, когато развих една. Увих я отново и бързо я върнах на мястото й.

Вторият кашон беше пълен с пластмасови пликчета, които се затваряха херметически, пълни със старинни бижута и гравирани камъни, които се слагаха на пръстени. Инталио20, както ги наричаше деди. Взех един и на него видях фигура на Херкулес, наметната в лъвска кожа, гравирана върху овалния нефрит. Въпреки че разглеждах вещите на дядо още от дете, винаги оставах силно впечатлена, че държа нещо, създадено преди хиляди години.

Сетих се какво има в третия кашон още преди да бръкна. Сърцето ми заби по-бързо, когато отворих. Лъхна ме миризмата на стара хартия и пред мен се показаха книги. Приличаха повече на ръчно подвързвани ръкописи. Въпреки че най-крехките бяха прибрани в пластмасови пликове, страниците на няколко по-обемни томчета бяха пъхнати между тях.

Книги от колекционер на римски антикварни вещи… тук може и да имаше нещо. Взех първата. Беше старо печатно издание на немски с гравюри на гръцки и римски статуи. Оставих я внимателно на пода и посегнах към малка книжка с интересно оформление и завъртулки по червеникавокафявата кожена обложка.

Беше голяма колкото илюстрираните молитвеници, които бях виждала в Лувъра, но значително по-тънка и когато я отворих, видях, че е ръчно изготвен ръкопис, написан с готическия шрифт, характерен за средновековните монаси. Спомних си, че бях чела за илюстрираните ръкописи. Някои монаси прекарвали целия си живот в преписване на книги и илюстрирането им. Преди да се появят печатниците, преписването било единственият начин да бъдат направени много копия на дадена книга.

Това не беше шедьовър като онези, които бях виждала съхранени под дебели стъклени витрини в някой музей. Беше семпло издание, красиво, със златни лози и сложни плетеници по краищата. Първата страница представляваше истински листопад, сред който се мяркаха горски плодове, а най-долу в средата забелязах два черепа. „Безсмъртна любов“, гласеше заглавието на френски, а следващата страница беше илюстрирана с изображение на мъж и жена в средновековни дрехи, хванати за ръце. Стилът беше наивистичен. Илюстрацията може и да беше семпла, но веднага се виждаше, че жената е по-възрастна — беше нарисувана с бяла коса — докато мъжът беше съвсем млад, още тийнейджър.

Личеше, че рисунката е отпреди много векове. Може би бе дори отпреди хилядолетие. Разгледах я внимателно, не пропуснах нито един детайл. Жената наистина беше стара, леко приведена. Мъжът цъфтеше от младост, пращеше от здраве. Бях готова да предположа, че това е възрастна дама с внука си, ако не беше начинът, по който бяха преплели ръце, наклонили глави един към друг в израз на солидарност и обич.

Обърнах на заглавната страница. „L’amur immortel“, прочетох отново и едва сега видях подзаглавието, написано с фини букви отдолу. Едва го разчетох. Мастилото се беше поизтрило през вековете, а и старият френски трудно се четеше. „Разказ… любов и трагедия… бар… и… човек…“ Усетих как сърцето ми се качи в гърлото. Възможно ли бе да става въпрос за бардиа? Имаше достатъчно място, за да се изпише тъкмо тази дума. Да, мястото наистина беше достатъчно. И се споменаваше човек.

Господи, бях попаднала на нещо. Усетих, че ми се вие свят, след това оставих бързо книжката, защото на вратата на галерията се звънна. Станах, усетих, че съм леко разтреперана, и хукнах през изложбената част. На стъклената врата се беше очертала позната фигура, достатъчно висока, за да скрие цялото стъкло. Беше засенчил очи с длан, за да види вътре. Натиснах копчето под бюрото, с което се отваряше.

— Венсан! — възкликнах и усетих как ме бодна чувство на вина. — Как разбра, че съм тук?

Той влезе в галерията, напъхал ръце в джобовете, доста развеселен. След като ме целуна нежно, ме пусна и се огледа любопитно.

— Имам си начини — рече той. Каза го с гласа на актьора Винсънт Прайс, изви вежда и цитира: — „Винаги знам къде си.“

— Невинаги — засякох го аз през смях.

— Държа да те уведомя, че съществува нещо, което се нарича есемес — рече той много сериозно. — Получих есемес от твоя телефон по време на обедната ти почивка, в който се казваше, че днес следобед ще бъдеш в галерията. — На устните му трепкаше усмивка.

— Добре — примирих се и поклатих глава. Цялата тази работа с тайната операция на Венсан много ме объркваше. Превръщах се в параноичка.

— Какво правиш тук? — попита Венсан. — За пръв път те виждам на работа, от която има някаква полза. Не че от писането на домашни няма полза.

Тъкмо се канех да му разкажа всичко и да извадя развълнувано книгата, за да му я покажа, когато се поколебах. Не исках той да вижда… Все още не. Не и преди да разбера за какво става въпрос. Може би гордостта ме накара да се въздържа, но исках да видя изражението му, когато му поднеса разрешението на загадката и безценната информация, която той нямаше начин да открие другаде.

— Отегчавах се. Реших да свърша нещо различно.

— Отегчавала ли си се? — погледна ме слисано Венсан. — През изминалата седмица и половина беше четири пъти на кино с Виолет, двамата с теб се виждахме… е, не колкото ми се искаше…

— Какво си намислил за тази вечер?

— Обичайните скучни ревенантски неща — отвърна той с известно неудобство, след това въздъхна и ме погледна в очите. — Кейт, нали знаеш какво правя?

— Не знам — отвърнах аз, неспособна да скрия горчивината в гласа си.

Венсан ме привлече към себе си.

— Искаш ли да прекратя. Само кажи.

— Не — поклатих глава и Венсан ме прегърна.

— Обичам те, Кейт — прошепна той.

Затворих очи и се сгуших до него.

— Уговорката за утре вечер остава, нали? — прошепна той.

Отдръпнах се от него и се усмихнах.

— Пица и филм в частното ни кино, нали? Не бих пропуснала за нищо на света!

— Да, старая се да те извеждам сред стил и блясък. Не мога да ти позволя да ме забравиш през трите дни, докато спя.

— Да, сигурно! — Изтеглих го до вратата. — Деди ще се върне след няколко минути и никак не ми се иска да реши, че пренебрегвам работата.

— Твоят деди ме харесва — опъна се Венсан.

— И не само той — отвърнах аз и отворих вратата, след което се престорих, че го избутвам на улицата. Затворих след него и му изпратих звучна въздушна целувка през прозореца. Той се засмя и потегли към своя квартал.

Върнах се бързо в склада, пъхнах книжката в чантата си, след това внимателно прибрах кутиите по местата им в шкафа. Тъкмо заключвах, когато чух, че входната врата се отваря и деди ми извика, че се прибира.

— Отзад съм — провикнах се аз и усетих как гласът ми потрепери заради обзелата ме паника. Все още стисках в ръка ключа от склада. Как да го върна в чекмеджето, без дядо ми да забележи? Излязох отпред и се стегнах, доколкото беше възможно, отправих му пленителна усмивка и го попитах как е минала срещата.

— Страхотен имот, ma princesse. — Той бързо се отправи отзад, за да закачи палтото си. — Още един наддава за него, така че не мога да кажа със сигурност, че е мой — прозвуча приглушеният му глас. Бързо откъснах тиксо, притиснах ключа към лепкавата страна, отворих чекмеджето и го върнах там, откъдето го бях взела. Тъкмо затворих, когато деди се върна.

— Нещо интересно, докато ме нямаше — попита той и застана до мен зад бюрото.

— Да видим… френският президент се отби. Бриджит Бардо. А, да, после наминаха Ванеса Паради и Джони Деп. Купиха си статуя за един милион евро. Знаеш как е, нищо по-различно от обикновено.

Той поклати весело глава и започна да драска нещо в тефтера с ангажиментите си. Целунах го за довиждане и си наложих да не хукна към вратата.