Саможертвата

25.

Още с влизането Венсан и Жан-Батист започнаха да проверяват много внимателно за следи, докато Жул и Амброуз заковаха огромно платно от шперплат на зейналия прозорец. Сега вече седяхме в колата на път към „Ла Мезон“ за така наречената „спешна среща“ на Жан-Батист.

Телефонът ми звънна. Щом видях името на Шарлот на екрана, веднага отговорих. За пръв път от повече от месец насам една от нас звънеше по телефона.

— Здрасти, Шарлот — казах и се опитах да прикрия напрежението, притиснало всички в групата.

— Кейт — отвърна тя и гласът й прозвуча така ясно, сякаш беше в съседната стая, а не в другия край на страната.

— Как си?

— Добре. Трябваше да ти се обадя… снощи научих къде е Шарл. Заминал е за Германия и живее с група ревенанти в Берлин. Добре е!

— Шарлот, сигурно си безкрайно облекчена.

— Нямаш представа. Олекна ми, когато ми каза, че е добре, и аз му се разкрещях, задето не ми беше казал преди. Сега обаче се сдобрихме.

— Радвам се. Виж. Всички имена, с които го наричаше… повечето са истина.

Шарлот се разсмя и гласът й стана сериозен.

— Всъщност, Кейт, момчетата, при които живее, са научили, че нума в Париж са замислили нещо голямо. Каза, че още не бил готов да говори с останалите, затова ме помоли да предупредя Жан-Батист.

— Тъкмо навреме. Ти разбра ли какво се е случило в дома на Женвиев?

— Да. Жан-Батист се обади сутринта и попита дали има нещо в къщата й, което да представлява интерес за нума?

— Същото се случи в ателието на Жул преди два часа.

Тя ахна.

— Кейт, да знаеш само как ми се иска да се върна. Сега вече няма смисъл да стоя тук, след като знам, че Шарл няма да се върне.

— Защо тогава не се върнеш? — попитах и погледнах Венсан, който мълчеше.

— Заради Женвиев. Тя не иска да се връща в Париж. Виждам, че тук, далече от спомените за живота й с Филип, се чувства добре. Не мога да я изоставя просто така и не искам да предлагам нещо, което ще й се отрази зле. Само че покрай всичко, което става, мислиш ли, че Жан-Батист има нужда от мен?

— Не знам, Шарлот. В момента имам чувството, че тук цари невъобразим хаос. След като Женвиев има нужда от теб, най-добре остани с нея.

Тя въздъхна:

— Права си. Ще повдигна въпроса пред Жан-Батист за всеки случай. И още нещо, Кейт.

— Какво?

— Много се радвам, че Шарл е в безопасност.

— Знам, Шарлот. И аз. Добре че е с други ревенанти — отвърнах. „Добре че не е с нума“ — помислих си, защото знаех, че Шарлот се страхува най-много от това.

Отново се събрахме около огромната камина. Жан-Батист обясни какво са заварили в дома на Женвиев и ателието на Жул, че не са открили абсолютно нищо. Затова пък било очевидно от разхвърляните наоколо предмети, че са търсели някакъв документ. Нито Женвиев, нито Жул имали представа какво са се опитвала да откраднат от тях нума.

— Много мислих — продължи Жан-Батист и притисна два пръста към челото си — и не мога да си обясня какъв точно документ може да събуди интереса на враговете ни.

— Може би банкова информация — предположи Виолет. — Може би търсят банкови сметки, нещо такова.

— Може — обади се Жул, — но нали вече не държим документи на хартия, всичките ни банкови данни са онлайн. Дори нума да не бяха безобразно богати благодарение на незаконната си дейност, едва ли нашите банкови сметки щяха да са първата им цел, ако имаха нужда от пари.

Виолет се намръщи.

— Може ли? — попита Гаспар. Беше толкова любезен, че не се намесваше в разговор, без да поиска разрешение. Жан-Батист му кимна. — Съгласен съм, че трябва да разберем каква е целта им, но не бива да забравяме факта, че това може да е просто начин да ни отклонят. Може би се опитват да отвлекат вниманието ни от нещо по-важно, което вършат.

Намесих се и аз:

— Шарлот спомена нещо. — Всички се обърнаха към мен. — Шарл й се бил обадил. Намира се в Берлин с група ревенанати. Обадил й се, за да я предупреди, че били чули слухове, че парижките нума замисляли нещо голямо.

— Да, тя позвъни и на мен… — започна Гаспар, но Виолет го прекъсна:

— Аз защо не знам нищо? — възкликна тя и лицето й поруменя и издаде колко е вбесена.

— Виолет, щях да поговоря с теб по-късно — заекна Гаспар. — Шарлот ми звънна снощи, а покрай двата взлома сутринта така и не ми остана време.

Виолет притисна нетърпеливо слепоочията си.

— И как точно да помогна, след като не споделяте с мен тази важна информация?

Всички я наблюдаваха. Амброуз изви очи към мен и изрече само с устни: „Вечно драматизира“.

Тя ни огледа един след друг, сякаш току-що бе забелязала, че сме тук, накрая отново впи поглед в Гаспар.

— Извинявам се — продължи тя. — Старая се прекалено. Опитвам се да обхвана всичко, а накъдето и да се обърна, се сблъсквам с тухлена стена… а информацията е под носа ни. — Тя се изправи, пристъпи към Гаспар, отпусна нежно ръка върху неговата и го потегли настрани от групата.

— Кажи ми какво точно каза Шарлот — настоя тя, докато двамата излизаха от стаята.

От другата страна на камината, малко настрани от останалите, Артур се беше настанил в едно кресло и клатеше уморено глава като многострадален съпруг на темпераментна дама. Извади химикалка и тетрадка от вътрешния джоб на сакото си и започна да записва.

Стиснах пръстите на Венсан. Той седеше на пода пред мен, подпрял лакти на канапето, за да може да държи ръката ми. Вдигна поглед и аз кимнах леко към Артур.

— Той записва ли си? — прошепнах.

Венсан се обърна към него.

— Не, пише — уточни.

— Какво пише?

— Писател е. Пише романи. — Венсан се разсмя, развеселен от изражението ми. — Ти да не би да реши, че нямаме никакви странични занимания извън спасяването на човешки живот? Артур и Виолет трябва да уплътняват времето си по някакъв начин. Те дори нямат телевизор.

— Какви романи пише?

— Чувала ли си за Пиер Делакур?

— А, онзи с историческите трилъри ли? Веднъж четох нещо негово на летището. Да не би това да е псевдонима на Артур?

Венсан кимна.

— Има и други. Орели Сен Онж, Анри Котийон и Илер Беноа.

Останах с отворена уста, когато разбрах, че писателят, скрит зад най-известните псевдоними във френската литература през последните два века седеше срещу мен и драскаше в някаква тетрадка.

— Разпускам това подобие на събрание — сопна се Жан-Батист и привлече вниманието към факта, че вече никой не му обръщаше внимание. — Ще разговарям с всеки поотделно за онова, което трябва да направи. Венсан. — Той се приближи до нас. — Утре летиш за Берлин. Поговори с информатора на Шарл. Разбери всичко, което знае, и откъде се сдобива с информация. — Венсан кимна и Жан-Батист се обърна към Жул.

— Леле, тръгваш просто така — отбелязах аз. — Как мислиш, колко време ще отсъстваш?

— Ден-два. Зависи какво ще открия, когато стигна, и каква е информацията. Макар да имам чувството, че Жан-Батист ме изпраща, за да проверя лично как е Шарл, вместо да звъни по телефона.

Кимнах и макар да ми стана мъчно, че той заминава — напоследък се бяха случили толкова много неща, че откакто той се събуди, почти не ни беше останало време да се видим — почувствах облекчение. В момента единственото, което исках, бе да се добера до „Дьо Корбо“.