Саможертвата

34.

Късно същата вечер, щом чух, че Джорджия се прибира, пресякох коридора и се вмъкнах в нейната стая.

— Кейти Дребосъчеста! — посрещна ме тя с усмивка, но щом видя изражението ми, настроението й бързо се промени. — О, не! Казвай какво се е случило.

— Деди научи.

— Какво е научил?

— Че Венсан е ревенант и че ме преследват нума.

— Наистина ли те преследват нума?

Разказах й всичко. И за срещата с guerisseur, и за обира в галерията на дядо, и за изчезването на лечителката, а накрая и за забраната на дядо.

— Ти нали няма да престанеш да се виждаш с Венсан? — попита уплашено Джорджия.

— Не — признах. — Няма. Само че няма да мога повече да говоря за него пред деди и мами. Сигурно ще се наложи да лъжа за онова, което върша, когато излизам. Да знаеш, че тази работа ми е много неприятна. Само че нямам никакво намерение да престана да се виждам с него.

Джорджия се замисли за момент.

— Какво смяташ да правиш? Не можеш да заобикаляш деди завинаги.

Настаних се по-удобно в долния край на леглото й.

— Измислила съм го. Малко е тъповато, но…

— Казвай — прекъсна ме сестра ми.

— Мислех си да помоля Жан-Батист да поговори с деди.

— Какво! Защо? — ахна Джорджия.

— Защото Венсан ми каза, че Жан-Батист е част от групата тайни купувачи на всичко, свързано с ревенантите, и деди му продава разни неща. Затова предположих, че деди ще се вслуша в мнението му. Външните хора, които знаят за какво става въпрос, са много малко — например Жан, икономката им. Така че Жан-Батист сигурно знае как да обясни положението, когато се налага, и то по начин, който да ги убеди да не прекъсват отношенията си с него и едновременно с това да си мълчат.

— Да имаш търговски отношения с даден човек и да го убедиш да позволи на внучката си да продължи да излиза с немъртвия му племенник са две коренно различни неща — рече Джорджия и най-сетне свали ботушите и чорапогащника и се настани удобно на леглото.

— Знам — измънках нещастно аз. — Само че не съм измислила друго. Покрай останалите проблеми този изобщо не стои на първо място.

— А кое стои на първо място? Как смяташ да ме използваш, за да осъществиш плана си? — попита тя и очите й заблестяха нетърпеливо. Сестра ми много я биваше да изслушва, но бе по-добра, когато се налагаше да действа затворнически.

— Слушай, Джорджия. Първо, трябва да открия кой е издал на нума информацията за мен. Ако Венсан и неговите хора се погрижат за този проблем, надявам се нума да ме оставят на мира. Досега никак не се интересуваха, че съм убила Люсиен, още повече че не се справих сама. Те казаха „предишния ни лидер“, което означава, че вече имат нов. Всички са единодушни по този въпрос. Освен това, двамата бяха изпратени да научат какво ми е казала guerisseur. Значи въпросът не е личен и те няма да ме преследват до края на живота ми.

— Освен това, ако Артур издава информацията на нума… — Джорджия ме погледна така, сякаш най-неочаквано бях полудяла.

Вдигнах ръка, за да я накарам да ме изчака да се доизкажа:

— Ако той е предателят, тогава цялото домочадие на Венсан е в опасност. Когато се опитах да споделя с Венсан подозренията си за Артур, той отказа да ме изслуша.

— Сигурно защото си напълно смахната. Като изключим, че Артур е невероятно сладурски…

— Вече видяхме какво представлява вкусът ти — прекъснах я аз.

— Touche — призна Джорджия. — Само че този път съм абсолютно сигурна, че съм права. Дори днес следобед пих кафе с него. — Тя ми се усмихна хитро като доволна котка и се престори, че си вее, защото споменът я е сгорещил.

— Какво? — възкликнах аз. — Да не би да те е поканил да излезете?

— Не точно — опита се да се измъкне Джорджия. — Съвсем случайно се натъкнах на него. Беше в кафене „Сан Луси“ и ме покани да седна при него. Тъй като злото джудже го нямаше да ми скапва настроението, аз веднага се съгласих.

— Говориш за днес следобед, след училище ли? — попитах аз.

— Аха — отвърна тя и ме изгледа подозрително.

— Тъкмо тогава онези нахлуха в галерията на деди. Ето! Артур сигурно е чакал нума да му докладват какво са направили.

Джорджия остана с отворена уста.

— Превръщаш се в параноичка. Земята вика Кейт! Ти май се пренесе в измислен свят. Артур е напълно нормално момче и много симпатичен мъртвец. Аз лично бих заподозряла Виолет.

Поклатих глава.

— Имам пълно доверие на Виолет. Ако Артур стои зад цялата тази работа — съзнателно или не — тя не знае абсолютно нищо по този въпрос. Ако знаеше, щеше да ми каже. Много сме близо, Джорджия. Знам, че не можеш да я понасяш, но аз я познавам по-добре.

Тя ме погали по ръката, сякаш утешаваше инвалид.

— Според мен ключовата дума от онова, което каза, е „несъзнателно“. Ако той се мотае с разни изпаднали нума, напълно възможно е да се е изпуснал неволно. Аз обаче не мога да си го представя да се мотае с лошите. Мене ако питаш, Артур не е в състояние да нарани и муха. Да, доста е резервиран, но пък е такъв сладур, че започвам да си мисля, че е твърде мил с мен. Много е разстроен, че те е обидил.

— Ето, виждаш ли! Говорил е за мен. Сигурно се преструва, че съжалява, за да заблуди останалите.

— Престани, Кейт. Ти напълно изперка.

— Ще докажа, че е виновен.

— Добре. Страхотно предизвикателство. Аз пък ще докажа, че не е той. Ако си права и той е виновникът, това означава, че трябва да му откажа срещата в събота вечер.

— Джорджия!

— Майтапех се — рече тя, после прошепна: — Не точно.

На следващата сутрин заварих на масата в антрето ваза, пълна с пурпурни цветя. Деди остави вестника, колкото да кимне към тях, и аз се запитах дали щеше да е толкова доволен, ако на картичката пишеше „Венсан“, а не „Виолет“.

Извадих речника на цветята от раницата и открих снимка на цветята — здравец.

— Истинско приятелство — прочетох и се усмихнах, когато Джорджия пристъпи зад мен.

— Много са красиви — отбеляза тя и се наведе, за да ги помирише.

— От Виолет са — уточних и зачаках реакцията й.

— Приличат на бурени — отсече тя, изправи се и седна до дядо на масата.

— Добре ли си? — бе единственото, което деди попита, докато закусвахме, но го каза загрижено и стрелна с поглед Джорджия, сякаш в нейно присъствие бе казал повече, отколкото трябваше. Според дядо не трябваше да споделям всичко със сестра ми, но това просто означаваше, че не ни познава. Може би кавгите ни го бяха подвели и той нямаше реална представа колко сме близки.

Половин час по-късно излязохме от къщи и видяхме, че Амброуз ни чака на ъгъла, застанал до черен джип.

— Дами — заговори той с гласа на Бари Уайт и протегна ръце пред себе си, след което наклони дебелия си врат първо на едната, после на другата страна. — Заповядайте. — Отвори вратата и скочи на задната седалка. — Я, прелестната Джорджия.

— Направо е непоносимо още от рано сутринта да си плакнеш очите с тази мускулеста красота — изгука сестра ми и му намигна игриво, докато се настаняваше на предната седалка. Поклатих глава. Ако флиртуването можеше да мине за чужд език, то сестра ми и Амброуз щяха да бъдат академици.

— Къде са останалите днес сутринта? — попитах аз Амброуз, докато той включваше колата на скорост и се насочваше към реката.

— Венсан и Жан-Батист отидоха да посетят ревенантите, които живеят в къщата на Женвиев. Нали се сещаш… опитват се да разберат кой е казал на зомбоидите как си разфасовала лидера им. Как се чувстваш като враг номер едно на нума, Кейти-Лу?

— Честно казано, страх ме е — признах аз. — До вчера мислех, че е напълно ненужно да ме караш насам-натам.

— Това означава ли, че поне веднъж се зарадва, че ме виждаш? — попита той и белите му зъби заблестяха на шоколадовокафявата му кожа.

— Винаги се радвам да те видя, Амброуз — рекох с пълното съзнание, че ако Джорджия бе изрекла тези думи, те щяха да прозвучат прелъстително като изречени от устата на актрисата Мей Уест.

— Ами изкусителният ви средновековен приятел? — обади се Джорджия.

— Предполагам, че става въпрос за Артур, не за Виолет — засмя се Амброуз. — Тази сутрин и двамата тренират с Гаспар, след това ще ходят да се видят с познати. Жул спи, така че аз ще ви закарам на училище, после с Гаспар и Жул ще пообиколим, преди да ви прибера. Няма да излизате сами, нали? Да не изкушаваме нума да ви отвлекат.

Амброуз изчака да влезем в училище и щом влязохме, той потегли. Джорджия се обърна към мен:

— И сега? Вече знаем какво е намислил Артур. Какво ще правим?

— Това е шансът ни — реших аз. — Знаем къде се намира. Заставаме пред къщата, за да видим къде ще ходи.

— Нали чу какво каза Амброуз? Артур смята да ходи някъде с височайшата досадница.

— Не пречи да ги следим два часа. Така ще се разкараме от училище, освен това е единственият ни шанс ревенантите да не ни следват по петите.

— Или нума — съгласи се Джорджия. — Всички мислят, че сме на училище. Да тръгваме още сега, защото не знаем колко време ще продължи тренировката на Гаспар. — Тя огледа коридора и мярна атлетично момче, понесло купчина книги. — Здрасти, Пол! — провикна се. — Помниш ли, че веднъж ми предложи да ми дадеш скутера си?