Саможертвата

4.

Тъй като беше Нова година, Лионската гара беше почти празна. Гълъби камикадзе правеха лупинги под покрива от стъкло и стомана. Малката ни група от шест човека изглеждаше съвсем мъничка в чудовищната зала, докато наблюдавахме как Шарлот и Шарл се качват на ултрамодерния високоскоростен влак, който щеше да ги отведе от Париж до Ница за по-малко от шест часа. Амброуз натовари малката планина куфари в багажното на вагона им, докато близнаците се прегръщаха с нас, с Жул и Венс и целунаха по-студено Гаспар и Жан-Батист.

Когато кънтящ женски глас обяви, че влакът потегля, Шарл се отскубна от мечешката прегръдка на Амброуз и се качи на влака, без да се обърне назад. Шарлот избърса сълзите и се обърна.

— Скоро ще се върнете — заяви Жан-Батист и в гласа му се прокрадна вълнение, нещо напълно необичайно за него. Тя кимна мълчаливо и го погледна така, сякаш всеки момент щеше да се разридае.

— Имейл… телефон! — напомних й аз. — Ще се чуваме… обещавам! — Изпратих й въздушни целувки и с двете си ръце, когато тя се качи на влака и се скри зад тъмните прозорци.

Венсан ме прегърна през раменете за кураж. Обърнах се, за да не видят близнаците, че плача.

Шарлот бе единственото момиче, с което се сближих, откакто се преместихме в Париж преди почти цяла година. Вината беше моя. Аз изобщо не си търсех приятели. През половината време се държах като отшелник. След това в живота ми се появи Венсан и нахлу с всичките си приятели. Вече ми бе направило впечатление, че предпочитам да прекарвам времето си с немъртвите вместо с живите. Постарах се да не мисля какво издава това за мен.

Свирката на кондуктора прониза ледения въздух. Влакът потръпна и потегли. Пъстрата ни група помаха към тъмните прозорци, след което безмълвно потеглихме към входа на гарата. Всички бяхме потънали в мисли, когато телефонът на Венсан иззвъня. Той погледна екранчето и отговори:

— Bonjour, Женвиев. — След като слуша за кратко, той се закова на място и лицето му посивя. — О, не! Не!

Щом чуха скръбния му глас, останалите също спряха и зачакаха.

— Стой там. Идваме веднага. — Затвори телефона и се обърна към нас: — Съпругът на Женвиев е починал тази сутрин. Снощи си е легнал и така и не се е събудил.

Всички ахнаха, неспособни да повярват.

— Горкичката ми Женвиев — рече най-сетне Гаспар и наруши мълчанието.

— Тя уведомила ли е… — започна Жан-Батист.

— Докторът вече е удостоверил смъртта на Филип и съдебният лекар е взел тялото. Можела е да позвъни и по-рано, но се опасявала, че ако Шарлот научи, няма да се качи на влака.

Жан-Батист кимна.

Въпреки че Женвиев живееше в другия край на града и рядко се отбиваше в „Ла Мезон“, двете с Шарлот бяха приятелки от десетилетия. Веднъж Шарлот ми каза, че не се мотаела само с момчетата. Преди да се появя аз, Женвиев била единствената й приятелка и тя ходела у тях всеки път, когато двамата с Шарл се карали.

— Помоли двама от нас да отидат, за да й помогнат да организира погребението. Кейт, искаш ли да дойдеш с мен? — попита Венсан.

Кимнах.

— Аз ще дойда — отговориха в един глас Жул и Амброуз.

— Амброуз, надявах се да помогнеш на Виолет и Артур да се настанят — рече Гаспар. — Но, разбира се… — Той вдигна разтрепераната си ръка, сякаш не беше сигурен доколко е прав да иска подобно нещо.

Амброуз се поколеба, след това се съгласи:

— Не, прав си, Гаспар. Ще се върна с теб в къщата. Много поздрави на Женвиев, кажете й, че ще се отбия по-късно — помоли ни той, прехвърли каската в другата си ръка, потупа Венсан по рамото и потегли, последван от Гаспар и Жан-Батист.

С Жул и Венсан се качихме в едно такси и петнайсет минути по-късно бяхме в дома на Женвиев на малка уличка в квартал „Музая“ на Белвил.

Докато слизахме от автомобила, аз учудено се огледах. Въпреки че все още бяхме в Париж, от двете страни на улиците се издигаха двуетажни тухлени къщи с малки дворчета вместо типичните за града многоетажни жилищни кооперации. Минахме покрай бяла дървена ограда, пресякохме засенчен от дървета двор и стигнахме верандата, където ни чакаше Женвиев, подпряла се на рамката на вратата, сякаш нямаше сили да се задържи права.

Когато Жул и Венсан се приближиха, тя се отпусна в прегръдките им.

— Издъхнал е в съня си. Четяла съм, когато си е отишъл, и дори не съм забелязала — призна тя. Светлосините й очи блестяха от сълзи и умора.

— Всичко ще бъде наред — успокои я Венсан и я остави на грижите на Жул. Последвахме ги по коридора и после в светъл, просторен хол. Жул я настани внимателно на бяло канапе, сякаш тя бе от фино стъкло, след това се отпусна до нея. Тя се сгуши в него и попи подпухналите си очи със салфетка, а ние с Венсан седнахме на пода в краката й.

— Какво трябва да се направи? — попита тихо Венсан.

— Нищо по документите. Двамата с Филип се подготвяхме за подобно нещо от известно време. Къщата и парите са на мое име — ти нали се погрижи за това преди време — кимна тя през сълзи на Венсан.

— Дипломата по право е много полезна, когато трябва да регистрираш имот и банкова сметка на името на мъртва жена — усмихна се мрачно той.

— Двамата с Филип вече бяхме решили всичко за погребението му. Няма да има църковна служба, нито ще разгласяваме, съвсем малка церемония с нашите на „Пер Лашез“.

„Само на най-известното парижко гробище“ — помислих си аз, обзета от страхопочитание, и си припомних обиколката, която направихме с мама, за да разгледаме гробовете на Виктор Юго, Оскар Уайлд, Гъртруд Стайн и Джим Морисън, наред с много други. Филип — по-скоро Женвиев — сигурно имаше страхотни връзки, за да му осигури гроб там.

— Много ми се пие чаша чай — рече тя, без да се обръща към когото и да било.

— Ще ти направя! — Скочих веднага, доволна, че мога да върша нещо. — Само ми кажи къде е кухнята.

Пуснах котлона, сложих чайника и започнах да отварям шкафовете, докато не намерих порцеланов чайник, чаши и кутия с чай. На стената на кухнята имаше снимки в рамки и аз ги заразглеждах, докато чаках водата да заври.

Първата беше стара, черно-бяла на Женвиев в сватбена рокля, в прегръдките на мъж във фрак, който я пренасяше през прага на тази къща. Роклята на Женвиев и накъдрената коса издаваха, че снимката е правена в периода около Втората световна война. Двамата бяха засмени, приличаха на всяка друга безумно щастлива двойка в сватбения ден.

На следващата снимка се виждаше същият мъж, застанал пред гараж, облечен в светъл гащеризон, изцапан с машинно масло. Беше се навел над автомобил, вирнал единия палец, стиснал гаечен ключ в другата ръка. Лицето му не се бе променило от сватбената снимка, затова реших, че тази е правена през четирийсетте или петдесетте.

Прехвърлих се на следващата, вероятно от шейсетте, ако можех да съдя по прическата на Женвиев в стила на Джаки О. Тя бе непроменена, но косата на съпруга й бе започнала да се прошарва и личеше, че вече е навършил четирийсет. Двамата спокойно можеха да минат за мъж на средна възраст и значително по-младата му съпруга.

Следващата снимка бе много по-различна, цветна и възрастта личеше по-ясно. Наведох се по-близо, за да видя надписа най-долу.

Мъжът на снимката бе седнал във фотьойл, а до него се виждаше метална проходилка. Женвиев бе приседнала на подлакътника, навела се, за да го целуне по бузата, а той се бе усмихнал широко право в обектива. Изглеждаше ужасно стар. На нея никой не би й дал повече от двайсет. Двамата обаче изглеждаха влюбени както в деня на сватбата.

Трепнах, когато чайникът засвири на печката. Бях забравила къде се намирам и се бях потопила в историята им — история, пълна с любов и щастие, но завършила трагично, както в творба на Омир.

Когато се върнах в хола, понесла поднос с чайник и чаши, Жул крачеше напред-назад и говореше по мобилния си телефон, за да съобщи новината на приятелите им.

Женвиев седеше на канапето, отпуснала глава на рамото на Венсан, загледана невиждащо в пространството.

Гаджето ми ме гледаше с потъмнели очи, докато пресичах стаята, за да оставя подноса на масичката пред тях. На лицето му се изписа гримаса на болка и аз разбрах, че мислим за едно и също. Историята на Женвиев и човешкия й съпруг един ден щеше да се повтори и при нас.