Саможертвата

39.

Настроението в „Ла Мезон“ беше мрачно. Гаспар притискаше заловения нума за нова информация, но по всичко изглеждаше, че Виолет не е доверила на подчинените подробности от плана си. Междувременно бяха открити други двама нума, но и те нямаха представа къде е отведен Венсан. Знаеха единствено, че лидерът им е напуснал Париж с пленника.

Открих Амброуз в оръжейната да точи бойна брадва на старовремски уред. Стори ми се не по-малко притеснен от мен.

— Какво означава всичко това? Какво ще правим сега? — попитах го аз, тъй като не можех да приема, че просто ще се… предадем.

— Нямаме никакви нови следи и нямаме представа къде са отвели Венсан. Жан-Батист, Гаспар, Артур и някои от другите изготвят дългосрочен план. — Очите му срещнаха моите, докато въртеше колелото на уреда, и негодуванието му пролича по искрите, които хвърчаха от острието. — А и в краткосрочен план, Кейти-Лу, не можем да направим нищо, освен да чакаме да ни потърсят.

Останах при него известно време, след това се качих отново горе. Десетки парижки ревенанти се лутаха от стая в стая като призраци, говореха приглушено и чакаха телефонното обаждане, което може би никога нямаше да бъде направено. Часовете минаваха, новини нямаше. Никой не си тръгваше. Ревенантите се умълчаха, но бяха нащрек. Бяха в готовност.

Жан настоя да остана. Тя също се въртеше наоколо и поставяше подноси с храна навсякъде, чистеше след онези, които бяха хапнали.

— Да ти приготвя ли нещо специално, милото ми? — попита тя и ме прегърна за милионен път, откакто се бяхме върнали. Първия път, когато ме прегърна, поплака, но моите сълзи изглежда бяха пресъхнали и сега се чувствах изтръпнала.

— Не ми се яде, Жан.

— Знам — рече тя и ме погали по рамото. — Трябваше обаче да ти предложа. Просто не мога да направя нищо друго за теб.

Най-сетне около полунощ казах на Амброуз, че си тръгвам. Не можех повече да търпя мрачните физиономии и приглушени разговори.

— Ще се върна. Сега искам да се поразходя.

— Значи идвам с теб.

Поклатих глава.

— Амброуз, след преследването на нума, което организирахте двамата с Гаспар днес, наистина ли мислиш, че някой ще се осмели да се покаже в центъра на Париж?

— Не, но някои от хората са същите гадове като тях.

Насилих се да се усмихна.

— Ще се оправя. Само че ако вие, момчета, чуете… — започнах аз.

Той ме прекъсна:

— Ще ти звънна. Кълна се.

— Благодаря ти, Амброуз.

Излязох през портата и се насочих към реката. Когато стигнах до брега, имах чувството, че нещо се всели в мен, в ръцете и краката ми, и аз хукнах. Раненото ми рамо болеше, но аз не му обръщах внимание, тичах, за да притъпя болката в сърцето и страха в ума си. Дори когато тези чувства се изтощиха и призраците, които ме преследваха, бяха отхвърлени решително, аз продължих да тичам.

Най-сетне спрях, превих се и се опитах да си поема дъх. Притъмнелият Пон дез Ар се бе извил над Сена. Без дори да се замисля, пристъпих към него, качих се по стълбите и излязох на дървения пасаж. Когато стигнах до средата на моста, спрях, наведох се над перилата и се загледах надолу към тъмната буйна вода. Студеният вятър подхвана косата ми и я удари в лицето ми, а аз я отметнах назад и вдъхнах соления дъх на реката. След това си позволих да се отдам на спомени.

Тук двамата с Венсан се целунахме за пръв път. Случи се преди пет месеца. Сякаш бе минал цял един живот оттогава. Беше в деня, когато му казах, че не съм сигурна дали искам да го виждам отново. Обясних му, че ще излезем само на една среща и никога повече. Той ме доведе тук и ме целуна. Сега, след като вече го познавах по-добре, бях убедена, че е планирал всичко предварително. Беше решил да открадне сърцето ми, но пък аз доброволно се отказах от здравия разум.

Запитах се дали ще го видя отново и се опитах да спра сълзите, които напълниха очите ми. Не биваше да мисля по този начин, защото това означаваше, че Виолет вече го е унищожила и него вече го няма. Заговорих на водата, която се пенеше под мен:

— Отказвам да повярвам.

— Какво отказваш да повярваш? — прозвуча дрезгав глас зад мен.

Обърнах се и видях мъж в дълго кожено палто, застанал на няколко крачки от мен. Веднага разбрах кой — и какво — е той и не изпитах никакъв страх. Вместо това ме завладя заслепяваща омраза.

— Ти! — извиках аз и се хвърлих върху него, вдигнала ръце със свити юмруци. Той изпусна онова, което носеше, и бързо стисна китките ми, преди да успея да го ударя.

— Е, стига де. Така ли се посреща пратеник? — рече Никола и погледна предмета, който падна.

Сведох очи и когато видях какво има долу, нещо у мен се пречупи.

— Не — прошепнах.

Той пусна ръцете ми и аз се наведох, за да вдигна букета бели лилии.

— Виолет каза, ако книжката не е в теб, да ти обясня какво означават.

— Белите лилии са за погребения. Не ми трябва наръчник за значението на цветята, за да разбера. — Имах желание да го удуша, но вместо това стиснах цветята и ги смачках, изтръгнах цветовете от дръжките и ги изхвърлих през моста във водата. — Какво сте направили с него?

— Безстрашният ни водач отнесе тялото на любовника ти в замъка си на Лоара, където ще се отърве от него, когато намери за необходимо. На мен ми нареди да предам съобщението.

— Какво друго ти беше наредено? — Усетих как коленете ми се подгъват и юмруците ми се свиват, докато тялото ми заемаше защитната поза, на която ме беше научил Гаспар.

Никола се подсмихна.

— Очарователна си. Да не би да си въобразяваш, че ще успееш да ме победиш? Всъщност наредено ми е да не те докосвам. Виолет е на мнение, че ще бъде по-забавно, ако те остави да страдаш.

Най-сетне зададох въпроса, който ме измъчваше още от „Сакре Кьор“:

— Какво съм й направила?

Никола се изсмя:

— Нищо лично. Тя просто иска Героя, а ти й помогна да се убеди, че наистина е твоят Венсан. След като вече е неин, ти не си й необходима повече.

— Защо тогава иска да страдам?

— А, това ли? Сигурно, защото си човешко същество. Тя не обича много смъртните. От петстотин години ви спасява, мизерници такива, за да може да поддържа живота си, и това й е оставило неприятен вкус в устата.

Поклатих глава, неспособна да повярвам. Ако вековете, в които е била длъжна да спасява хора, бяха изкривили представата й за живота, то при Артур не беше така. Какво ли бе превърнало млад човек, изпълнен с надежда, в огорчен безсмъртен на няколко века? Не можех да намеря обяснение.

Хрумна ми нещо друго:

— Защо й е да отнася тялото на Венсан някъде си, вместо да побърза да го унищожи?

— Е, де — отвърна той, — това точно не ми е казала, а и не съм я питал. Само че докато преговаряше с Люсиен, тя го уверяваше, че пази тайна за някакъв вълшебен трансфер на силите на Героя към онзи, който го унищожи. Дали това означава да го унищожи днес, за да се отърве от него завинаги, или ще го довърши утре и ще задържи духа му като домашен любимец, нямам представа. Тя е експертът във всичко, което се отнася до Героя. Тъкмо затова я посрещнахме с отворени обятия. Задачата ми е изпълнена, затова те оставям. Сигурен съм, че гориш от желание да се върнеш и да информираш останалите. Би ли им предала, че спасителните мисии са излишни. Ако Венсан все още не е унищожен, ще бъде, преди да успеят да се доберат до него — каза той и се отдалечи в нощта.

Потиснах желанието си да хукна след него и да го нападна в гръб (той беше прав — не бях в състояние да го победя) и се свлякох с гръб към парапета. Отпуснах глава на свитите си колена и затворих очи. Камбаната на някоя църква отброи дванайсет удара. Мислите ми се боричкаха с надеждата, че Виолет лъже… и ужаса, че не лъже. Притискаше ме отчаяние, че никога повече няма да видя Венсан… и решителността да направя всичко необходимо, за да не позволя да се случи. Знаех, че трябва да позвъня на Амброуз незабавно и да предам съобщението на Никола, но мисълта да извадя телефона си от джоба ми се стори непосилна задача.

Усетих студения signum до кожата си, вдигнах глава и проследих очертанието на медальона под блузата.

Погледът ми беше привлечен от нещо бяло, което се носеше по повърхността на водата. Смачканите лилии под моста се отправиха към светлините на Айфеловата кула.

Неочаквано разбрах. Тя го беше направила. Виолет беше унищожила Венсан. След като бе съществувал на тази земя повече от осемдесет години, духът му я беше напуснал. Дори преди да бяхме живели в различни светове, сега вече бяхме в различни вселени. Бях напълно убедена, че съм права.

Видях усмивката, която озаряваше лицето му всеки път, когато ме видеше. Усетих как ръцете му стискат моите, докато вървяхме по някоя улица. Припомних си изражението в очите му, преди да се целунем. Всичко това оставаше в миналото. А бъдещето, което си представях с него, ставаше далечно като смачканите цветя.

Бях го изгубила.

Когато тежестта на истината притисна последното зрънце надежда в сърцето ми, аз чух думите.

Две думи прозвучаха ясно в главата ми: „Mon ange“.