Саможертвата

5.

Бяхме на гробището, сред надгробните камъни и плочи, четирийсет и няколко мъртви и аз. Двама от останалите опечалени дори бяха полагани в ковчези, погребвани дълбоко в пръстта на Франция, преди Жан-Батист или друг като него, който притежава „прозрението“, да ги изрови.

Както ми обясни Венсан, бъдещият ревенант излъчва светлина като от фар, която блести право към небето и могат да я видят единствено онези ревенанти, които притежават дара да виждат аурата на останалите. Ако човекът с прозрение стигне до трупа, преди да се събуди след трите дни на трансформация — ако осигурят храна, вода и подслон за будния ревенант — се ражда нов безсмъртен. Ако ли не… „прах при прахта, пепел при пепелта“.

Въпреки че Филип не бе изпълнил изискването за ревенант да умре вместо друг, Женвиев не желаеше да рискува и изчака четвъртия ден след смъртта му, за да го погребе. Сега бе коленичила до гроба, наметната с черна пелерина, и хвърляше букети бели цветя върху ковчега.

— Единствено теб обичам — прозвуча приглушеният глас на някакво момиче зад мен. Венсан ме бе оставил сама, за да бъде до Женвиев, и сега загреба с ръка шепа пръст и я хвърли сред цветята, преди да отстъпи мястото си на следващия опечален. Обърнах се и видях, че Виолет е застанала до мен.

— Какво каза?

— Ситните бели цветчета, които Женвиев хвърля, се казват арбутус, ягодово дърво. — Видя объркването ми и се поправи: — Все забравям, че днес вече не преподават езика на цветята. Това беше един от най-важните елементи в образованието на истинската дама. Всяко цвете носи отделно значение. А арбутус означава „Обичам единствено теб“. Женвиев сигурно знае и затова ги е избрала за голямата си любов.

Кимнах мълчаливо.

— Истинска трагедия — продължи тя със старомодния си начин на изразяване. Понякога ми беше трудно да разбирам какво се опитва да каже, защото думите й звучаха така, сякаш цитираше Шекспир, но на старофренски. — Защо му трябва на някого да се подлага на подобна мъка е наистина необяснимо за мен. Че тя не можеше да очаква друго освен мъка, след като се е обвързала с човек.

Думите й прозвучаха остро, но след това Виолет се обърна към мен, ахна и се ококори.

— Кейт. Много се извинявам! Така добре се вписваш сред останалите ревенанти, че съвсем забравих, че не си една от нас. А нали вие двамата с Венсан сте… — Тя се опита да намери подходящите думи.

— Заедно — заявих троснато.

— Да, разбира се, заедно. Това е много… приятно. Моля те, забрави казаното.

Виолет изглеждаше така, сякаш бе готова да се разплаче, толкова се смути. Докоснах рамото й с ръка.

— Не се притеснявай. Наистина няма защо. Понякога и аз забравям, че двамата с Венсан сме различни. — Това бе лъжа, защото почти нямаше миг, в който да не мисля за въпросната разлика. Само че тя ми се стори наистина сломена и след като кимна с облекчение, пристъпи напред, наведе се, загреба шепа пръст и я хвърли в гроба.

Последва кратко раздвижване, Венсан вдигна ръка, за да накара опечалените да замълчат, тъй като бяха започнали да си говорят.

— Извинете ме, приятели — провикна се той. — Женвиев искаше да каже нещо, но ме помоли да я заместя. Двамата с Филип са имали любим откъс от романа „Животът и мненията на Тристрам Шанди“8. Тя каза, че им е помагал да приемат фактите.

Той прочисти гърлото си и зачете:

— „Времето лети прекалено бързо… дните, часовете… прелитат над нас като леки облаци във ветровит ден и никога повече не се връщат — всичко отминава — докато навиваш на пръста си тази къдрица — виж, тя посивя…“

Венсан вдигна глава, срещна погледа ми, след това ми се стори разтревожен, но обърна страницата и продължи:

— „Всеки път, когато целуна ръката ти за сбогом, всяка последвала раздяла, са прелюдии към другите раздели, които ни предстоят!“

Сърцето ми затуптя. Не говорех символично. Този път усетих истинска болка. Този откъс сякаш бе написан за нас с Венсан. Най-ужасният ми страх за бъдещето бе описан в литературата и звучеше като погребална песен.

„Все едно е писано за нас“ — помислих си отново. Каквото и да се случеше, сякаш бяхме обречени от съдбата. Дори Венсан да издържеше агонията, която щеше да изпита, като се въздържаше от умиране, и да остарееше с мен, някой ден щеше да е като Женвиев, красив тийнейджър, застанал до гроба на старата си любима.

„Защо изобщо се замислям, че ще остарея с някого — възропта вътрешният ми глас и аз се почувствах като безволев идиот. — Аз съм още тийнейджърка! Откъде мога да знам какво ще стане след пет години, камо ли след шейсет?“ Но не можех да прогоня подобни мисли. Трагедията бе истинска, тя щеше да се стовари съвсем скоро, а аз нямаше да успея да я предотвратя с разумно обяснение.

Неразумна мъка нахлу отрано в сърцето ми и извика сълзи в очите ми. Трябваше да се махна веднага. Налагаше се да се отдалеча от мястото, което напомняше какъв е крайният резултат на всеки смъртен. Заотстъпвах бавно назад с надеждата никой да не забележи, че се измъквам.

Щом се отдръпнах от групата, закрачих бързо и само за секунда спрях, за да погледна през рамо. Никой не забеляза, че си тръгвам. Всички наблюдаваха Венсан, сега вече скрит от морето от черни костюми. Самата аз се изгубих за момент сред тълпата от туристи, които държаха карти, за да открият гробовете на известни личности.

— Едит Пиаф, два гроба напред и един надясно — провикна се гид, повел група американски тийнейджъри. „Допреди година това можеше да съм аз“ — помислих си и погледнах усмихнато, безгрижно момиче на моята възраст. Продължих с тях, докато не се озовах на безопасно разстояние от погребението.

Изобщо не се интересувах в каква посока вървя. Навлизах все по-навътре сред гробовете. Заръмя студен дъжд, който като ледени стрелички пареше кожата ми и аз се прикрих зад готическа скулптура издялана в камък. Покривът се поддържаше от колони. Скрих се от дъжда, но не и от ледения вятър. Свих се до обрасъл с бурени гроб, над който бдяха две статуи, полегнали една до друга, ръцете им стиснати във вечна молитва на мраморното ложе. След като се зачудих известно време, си спомних къде се намирам — бях спирала тук, когато идвах с мама. Това беше гробницата на Абелар и Елоиз9. „Колко символично — помислих си, — че тъкмо днес се озовах на гроба на най-известните френски влюбени, чиято връзка е завършила трагично.“

Седнах в основата на статуите, притиснала колене към гърдите си, загърнах и краката си с палтото, за да се защитя от студа и дъжда. От месеци не се бях чувствала толкова самотна. Избърсах лицето си с ръкава и се съсредоточих над настоящия момент. Защо се страхувах толкова?

Взех лъскав черен камък от основата на гроба и го запрехвърлях в дланта си, докато не се затопли. След това го оставих до крака си, за да маркира първа точка от списъка ми със страхове. Дори Венсан да успееше да се въздържи от смърт, той щеше да търпи емоционална и физическа болка десетилетия наред. Беше жестоко и егоистично от моя страна да го карам да понася подобно нещо, и то единствено заради моята слабост.

Взех друг камък и го оставих до първия. Ако Венсан не можеше да се въздържи, щеше да ми се наложи да се сблъсквам с призрака на обезобразения му труп всеки път, когато умреше заради някого.

Сбърчих чело и поставих лъскав камък номер три. Ако дори след като успеех да остана с него и се научех да живея с травмата на многобройните му смърти, той щеше да ме наблюдава как старея. Накрая пък щях да умра.

Трите черни камъка приличаха на елипси и чакаха следващата ми стъпка. Да, можех да добавя към списъка на страховете си и основния страх на ревенантите. Някой злобен нума като Люсиен можеше да преследва Венсан и да го унищожи. Следващия път може би щеше да успее. Тогава аз щях да остана сама.

„Престани, Кейт“ — казах си. Смъртта и старостта бяха далече, щях да се справя с тях, когато им дойдеше времето, и то ако останехме заедно. Реално погледнато, изобщо не беше сигурно дали това време ще настъпи, независимо колко ми се искаше. Смъртните двойки срещат много трудности, докато уредят живота си.

Останалите няма никакъв смисъл да се чудят какво ли ще се случи. Ако не се опитвах да надничам в бъдещето, щях да се справя с настоящето. Досега се справях… изключвам последния час, час и нещо.

„Остани в настоящето“ — помислих си. В настоящето отношенията ни с Венсан бяха чудесни. В момента обаче единственото ми желание беше да се прибера вкъщи. Вземането на най-обикновено решение ми даде увереност, че контролирам нещата. Изправих се и започнах да пиша есемес на Венсан, за да му кажа, че съм си тръгнала.

Тъкмо избирах името му, когато чух пропукване на съчки. Напрегнах се и се огледах, но видях единствено сиви надгробни плочи и статуи.

Някакво движение привлече погледа ми. Видях загърната в плащ фигура да се показва иззад гроб на няколко метра от мен и усетих как ме завладява необяснима паника. Не виждах лицето, но косата бе къдрава, тъмнокестенява и леко прошарена. Човекът беше висок колкото мен. Погледът ми отбеляза всичко това за секунда и аз автоматично превключих на готовност за бой, прецених как да се защитя най-добре срещу противник с неговия ръст и тегло.

Без дори да поглежда към мен, той се обърна и пое между гробовете. Въздъхнах облекчено и в същия момент забелязах друг мъж. Беше облечен в дълго кожено палто и се отдалечаваше от мен. Не вървеше към мен. Беше мъж. Не беше чудовище. Упрекнах се, че се стряскам от едно нищо.

Наблюдавах го как се отдалечава и се изправих. Отново насочих вниманието си към мобилния, за да довърша есемеса, когато силна ръка сграбчи рамото ми.

Извиках и се обърнах. Две тъмносини очи ме наблюдаваха гневно.

— Какви ги вършиш, Кейт? — попита задавено Венсан.

— Аз ли? Ти едва не ми докара инфаркт, като се промъкваш така! — Притиснах ръка към гърдите си, сякаш така щях да успокоя полудялото си сърце.

— Не съм се промъквал — отвърна студено той. — Дори нямаше да разбера, че си тук, ако Гаспар не спеше. Върна се при мен, след като те проследил. Можеше да си навлечеш големи неприятности.

Венсан не знаеше колко съм се стреснала от мъжа в коженото палто, но страхът ми се преобрази в гняв.

— Опасност ли? Тук? Посред бял ден? И какво ме заплашва? Луди фенове на Джим Морисън ли? Може би падащи надгробни плочи?

— Нума.

— Престани, Венсан, моля те! Намираме се насред туристическа атракция. „Пер Лашез“ е Дисниленд на мъртвите. Тук няма да се появи Бъфи, вампирите няма да се надигнат от гробовете в мига, в който си обърна гърба.

— Кейт, в момента сме в бойна готовност. Никой не знае къде са нума или какво замислят. Те дебнат точно такова събитие, за да ни нападнат. Десетки ревенанти на едно място. Това е сбъдната мечта за тях. Затова дойдохме въоръжени. — Той отметна палтото си, за да ми покаже меча на кръста и ножовете на бедрата.

Млъкнах.

— Защо тръгна сама?

Останах загледана в него за момент, след това погледнах статуите до нас — нещастните влюбени, легнали един до друг. Венсан се обърна, за да види какво гледам, и веднага се досети. Затвори очи, сякаш искаше да изолира образа им.

— Трябваше да си тръгна от погребението, Венсан. Просто не издържах… — започнах да обяснявам, но тъгата, дъждът, студът и страхът ме връхлетяха изведнъж и думите заседнаха в гърлото ми.

— Разбирам — рече той, прегърна ме и ме поведе настрани от гроба. Обърна ме към себе си. — Тук е кучешки студ, а ти си мокра. Да си вървим.

Не се сдържах и погледнах през рамо. Нямаше и следа от мъжа с пелерината — той отдавна си беше тръгнал — но след като Венсан спомена нума, се запитах защо реагирах така бурно, когато видях онзи. Възможно ли бе нума да са ме проследили, докато съм се лутала между гробовете?

Вече нямаше значение. Ако кажех на Венсан, той щеше да полудее. Затова прогоних съмненията и се притиснах към него.