Скандална любов

10

Никол остана шокирана, когато на следващия ден получи написана с красив почерк покана от Елизабет да се присъедини към нейния поетичен кръжец идната вечер у маркиза Стафърд. Реджина я погледна любопитно; двете сестри пиеха чай със сладкиши в зеления утринен салон.

— Какво е това? — попита тя.

Никол обърна поканата, все още неспособна да повярва, че е за нея.

— От Елизабет Мартиндейл е. Кани ме да се включа в някакъв поетичен кръжец.

Реджина отиде да седне при нея.

— Трябва да отидеш. Колко мило от страна на Елизабет.

Никол внимателно остави поканата настрана. Сърцето й биеше силно.

— Защо ме кани? — възкликна тя. — Та тя едва ме познава. — В същото време си мислеше: „Каква ирония!“ Единствената дама в Лондон, която й предлагаше своето приятелство бе не друга, а тъкмо годеницата на мъжа, в когото беше влюбена.

— Защото е много мила. Несъмнено знае, че не познаваш никого тук и се опитва да те включи в своя кръг.

— Добре ли я познаваш?

— Приятелки сме. Върви, Никол — настоя Реджина. — Трябва да завържеш приятелства тук.

Никол замълча. Нямаше как да обясни на сестра си защо е невъзможно да се присъедини към поетичния кръжец на Елизабет, дори да иска, а тя определено не искаше.

Внезапно Реджина погледна стенния часовник и подскочи.

— О, трябва да се преоблека! Тази сутрин лорд Хортънс ще ме води на разходка с колата си! — И тя побягна към стаята си.

Дори това поредно доказателство, че сестра й все още е увлечена по презрения Хортънс не можа да разсее Никол. Погледът й отново се спря на поканата. Знаеше, че зад нея не се крият никакви задни мисли. Знаеше го, макар че бе срещала Елизабет само веднъж. Както бе казала Реджина, Елизабет просто беше мила.

Тя ядосано смачка хартията в ръката си.

Защо, за бога, трябваше да е толкова симпатична? Не можеше ли да е вещица като братовчедка си Стейси? И защо, за бога, й беше да се захваща с Никол? Не само не желаеше нейното приятелство, а и изобщо не се нуждаеше от него!

Никол прехапа устни. Ужасяващата истина бе, че дълбоко в себе си, с една крехка и ранима част от себе си тя копнееше да приеме протегнатата ръка на другото момиче. Но това, естествено, беше невъзможно. Двете за нищо на света не можеха да бъдат приятелки. Не и след онова, което се бе случило между нея и херцог Клейбъроу.

Не и след като в най-тъмните часове на нощта тя продължаваше да мечтае за него.

Бързо, преди да е променила решението си, Никол написа учтив отказ на поканата и нареди да го занесат на Елизабет още същия следобед. Сигурна бе, че Елизабет никога повече няма да я потърси и да се опита да спечели приятелството й. Както се оказа обаче, беше сгрешила.

Елизабет я посети още на следващия ден.

— Седнете, моля — каза с официален тон Никол.

— Благодаря — усмихна се Елизабет. Беше останала без дъх, същинско бледо видение във вталения си костюм от сребристосиня коприна. — Толкова съжалявам, че няма да можете да присъствате довечера, лейди Шелтън.

— Боя се, че вече съм ангажирана — излъга Никол, сядайки в един фотьойл срещу нея. Ръцете и се вкопчиха здраво в гладките дървени облегалки.

— Надявам се не мислите, че Стейси ще бъде там. Тя не участва в нашия кръжец, защото изобщо не се интересува от литература — каза Елизабет, като не откъсваше очи от нея.

Очевидно е решила, че се страхувам от братовчедка й и затова не искам да се присъединя към техния кръжец, помисли си ужасена Никол.

— Причината да не мога да дойда не е Стейси.

— Добре. — Елизабет се усмихна. — Както казва Ейдриън, понякога тя става малко неелегантна, и това не е само по отношение на вас.

Никол се вцепени.

— Ей… херцогът ли го е казал?

— О, аз бях толкова разстроена от държането й онзи ден, че когато той дойде да ме вземе за вечеря, не можех да говоря за нищо друго. Той напълно одобри това, че смъмрих Стейси.

Никол преглътна с мъка. Лицето й бе пламнало. Елизабет си е стояла с херцог Клейбъроу и му е говорила за нея! О, колко ли му е било забавно! Това бе вече прекалено! Абсолютно прекалено!

— Дойдох да ви поканя на едно друго събитие, което ще се проведе в събота следобед. Помагам на майката на Ейдриън, херцогинята, да го организира. Всяка година тя прави пикник в американски стил — идея, която очевидно е взела от бостънските си роднини. На този пикник младите дами носят кошници с обяд, за които джентълмените наддават. Спечелилите наддаването, естествено, обядват с дамите, чийто обяд са купили, а приходите отиват изцяло за благотворителност — за бедните сираци в този град. — Елизабет се усмихна. — Пикникът винаги има голям успех и е страшно забавно. Всички идват. Няма ли да дойдете и вие?

Никол беше ужасена. Ако изнесеше на търг кошница с обяд, никой нямаше да я купи! Изобщо не се съмняваше в това!

— Съжаля…

Елизабет обаче я прекъсна.

— Нямах предвид, че трябва непременно да донесете обяд. Разбирам защо не искате да го правите. Исках само да дойдете и да прекарате един приятен следобед. Всъщност, почти съм сигурна, че и вашите родители планират да дойдат, а Реджина със сигурност ще бъде там.

— Родителите ми — рязко отвърна Никол — се връщат в Драгмор за уикенда.

— О!

Никол беше почервеняла от гняв. Елизабет не бе искала да я обиди с предположението си, че няма да дръзне да донесе кошница с обяд, но я беше обидила. Беше се досетила какво унижение ще изпита Никол, ако донесе обяд и никой не го купи. Тя стисна здраво челюст.

— Не исках да ви разстройвам — каза Елизабет с тих, разтревожен глас. — На пикника наистина става весело, а и не всички носят обяд. Аз например, като участничка в организирането му, няма да нося, така че спокойно можете да похапнете с мен и Ейдриън.

— Не съм разстроена — заяви гордо Никол. — И какво ви кара да смятате, че няма да дойда, и то с обяд?

Очите на Елизабет се разшириха за миг, сетне тя се окопити.

— О! Толкова се радвам, че ще участвате!

Никол се усмихна мрачно. Току-що бе дала глупаво обещание, което можеше да й причини единствено беди. Ала в случая в нея беше проговорила гордостта и вече не можеше да се откаже, не и пред Елизабет Мартиндейл.

Съботата беше ясен слънчев ден, същинско циганско лято. По небето нямаше нито едно облаче, а дърветата в Хайд Парк сияеха в златните си премени. Пикника бяха уважили повече от двеста облечени в яркоцветни дрехи благородни дами и господа, чиито файтони и карета се точеха в километрична опашка по пътеката за езда, пресичаща парка. Не след дълго всички се скупчиха около издигнатата специално за случая платформа, в единия край на която бяха струпани десетки кошници за пикник с пъстра украса от панделки, дантели и цветя.

Елизабет, хванала под ръка своя годеник, стоеше близо до платформата и обхождаше с поглед тълпата.

— Може би в крайна сметка е решила да не дойде — промърмори тя.

— Коя? — попита херцогът, опитвайки се да прикрие отегчението си. Умът му бе зает с изключително сложен правен проблем, а след няколко часа му предстоеше среща с няколко адвокати. Беше задал въпроса напълно механично и отговорът изобщо не го интересуваше, поне не преди Елизабет да задоволи любопитството му.

— Никол Шелтън.

Той се вцепени, вперил поглед в годеницата си. С облекчение беше научил от нея, че Никол е отклонила поканата й да участва в поетичния кръжец. Предварително бе решил, че ако Никол приеме, ще отиде да говори с нея и ще настоява да узнае намеренията й. Тя обаче не беше приела и не се бе наложило да я търси.

— Не мога да си представя, че би дошла тук — рязко каза той, въпреки че мисълта, че Никол може наистина да е тук, вече бе накарала пулса му да се ускори.

— Каза, че ще дойде и дори ще донесе обяд. — Елизабет се отказа да търси из тълпата. — Когато я поканих, нямах предвид да участва в търга, а само да дойде и да обядва с нас.

— Поканила си я да обядва с нас? — изумено повтори той.

— Разбира се. Това беше преди тя да каже, че ще донесе обяд. Аз, глупачката, предположих, че няма да донесе, така че не можех да я оставя да обядва сама. Знаех, че донесе ли обяд, той няма да предизвика голям интерес и това ще я притесни. Тя обаче разбра, че съм разбрала, и рязко ми каза, че ще вземе обяд. Толкова е горда! Искрено й се възхищавам.

Ейдриън стисна зъби.

— Няма нужда да й се възхищаваш — каза той, макар сам тайничко да й се възхищаваше, колкото и да не му се щеше да си го признае. Сигурен бе, че всеки от присъстващите господа с радост би купил кошницата й и би прекарал следобеда насаме с нея под някое сенчесто дърво, независимо от скандалното й минало. В края на краищата, никой от тези мъже не беше сляп. Мисълта, че Никол може да прекара пикника с някой незнаен лорд, никак не му се нравеше.

— Но й се възхищавам — продължи Елизабет. — Иска ми се да бях като нея.

— Ти и сега си съвършена.

— О, Ейдриън, ти си прекалено галантен. Трябва да си призная, че се тревожа да не би никой да не купи обяда й.

— Сигурен съм, че и тя си има своите обожатели.

— Ейдриън, много си мил, но просто не си наясно с нещата тук, и как би могъл, след като толкова рядко се появяваш в града? Не те критикувам — побърза да добави тя, — защото, както сам знаеш, много се гордея с работата, която вършиш. Но нашето любимо висше общество просто не забравя нищо. И понякога може да бъде много жестоко.

— Сигурен съм, че преувеличаваш — каза той, напълно убеден, че присъстващите представители на силния пол ще се съревновават с жар за компанията на Никол Шелтън.

Елизабет вдигна поглед към него с любяща усмивка.

— Надявам се да си прав, но за всеки случай се погрижих да й осигуря купувач, ако нещата се развият така, както предполагам. Помолих нашия братовчед Робърт да наддава за нейния обяд и той се съгласи, въпреки че не предложи кой знае колко щедра цена.

— Робърт! — повтори като ехо херцогът името на красивия и доста разюздан брат на Стейси и се намръщи. Сигурен бе, че в компанията на Робърт Никол за нула време ще бъде повалена по гръб на тревата. — Но той е негодник!

Елизабет го изгледа с любопитство, изненадана от яростното му изражение.

— Робърт ще внимава как се държи, само че не го виждам никъде. О! Ейдриън, тя е тук! Наистина е дошла!

Останал внезапно без дъх, херцогът бавно се обърна, за да проследи доволния поглед на Елизабет. Никол стоеше заедно със сестра си някак встрани от тълпата, с високо вдигната глава. И представляваше изумителна гледка в раирания си костюм с цвят на праскова и сламената шапка, украсена с ярка кораловочервена роза. Погледите им се срещнаха.

Той си пое дълбоко дъх. Тази ситуация вече ставаше непоносима. Как можеше да стои тук със своята годеница, към която бе искрено привързан, и в същото време да копнее за друга жена, която не можеше да има? Това увлечение — това обсебване — продължаваше вече твърде дълго. Но как, по дяволите, да му сложи край?

Никол предпочиташе да е където и да е другаде, само не тук. Реджина бъбреше весело с две млади дами и техните избраници, и за момента я беше зарязала съвсем сама. Полагаше огромни усилия да не го гледа, но това бе невъзможно.

Погледът й отново се стрелна към него и тя отново се вкамени, защото и неговият поглед бе вперен в нея.

Никол бързо извърна очи. Цялата трепереше. Защо трябваше да е толкова великолепен? Защо трябваше да му обръща внимание? Защо трябваше да е тук днес и да става свидетел на неизбежното й унижение? И защо, защо трябваше да е сгоден за Елизабет?

Наддаването вече бе започнало. Първата кошница, боядисана в синьо и бяло и завързана с розова панделка, беше продадена на някакъв младеж за двадесет лири. Никол усети как я обзема ужас.

Трябваше да се откаже, макар и в последния момент. Беше върхът на глупостта от нейна страна да донесе кошница с обяд. Никой нямаше да я купи. Тя прокле наум своята гордост.

Продадени бяха още няколко кошници, повечето за десет или двадесет лири. Никол се чудеше дали е способна да се прояви като страхливка и да си тръгне, преди кошницата й да бъде изнесена на продан. Без да го съзнава, очите й отново се бяха вперили в херцога.

За един кратък миг, който й се стори цяла вечност, погледите им се срещнаха. Този път пръв се извърна той, и то за да каже нещо на Елизабет. Ала Елизабет беше уловила погледа й и весело й махна с ръка. Никол не знаеше дали е отговорила на поздрава. Знаеше само, че не може да подвие опашка и да побегне, вече не. С печална усмивка тя се обърна отново към платформата.

— Виждал ли си Робърт? — попита тревожно Елизабет. — Останаха само няколко кошници, а него го няма никакъв.

Херцогът беше напрегнат.

— Може би снощи е пийнал повечко и е забравил за обещанието си към теб. — Това бе напълно в стила на Робърт. Надяваше се наистина да е така и хубавият ерген изобщо да не се появи и да купи обяда на Никол.

— Стейси! — извика Елизабет, зърнала братовчедка си да прекосява тълпата със своя ухажор, който току-що бе купил ярко украсената й кошница.

Стейси се приближи и поздрави двамата си братовчеди.

— Това е лорд Харингтън — каза тя, като му хвърли свенлив взор. — Той купи обяда ми за тридесет и пет лири!

— Колко мило — кимна Елизабет и колкото и да бе разтревожена, се спря, за да поздрави господина. После хвана братовчедка си за ръката и я отведе настрана. — Стейси, къде е брат ти? Къде е Робърт?

— О, пропуснах да ти предам неговото съобщение — каза Стейси с усмивка. — Съвсем бил забравил, че за днес има друг ангажимент в Брайтън, който не можел да пропусне за нищо на света. Каза, че ужасно съжалява.

Елизабет пребледня. Стейси се засмя.

— Не се безпокой, той ми разказа за твоя замисъл. Погрижил се е да не те остави в небрано лозе. Помолил е един свой приятел да дойде и да заеме мястото му.

— Кого? — попита Елизабет.

Стейси посочи с ръка.

— Виждаш ли онзи рижавия с белия ленен костюм? Който стои до един друг с кариран костюм? Казва се Честър Едикойси и ще купи обяда на Никол. — Тя се изкикоти отново.

Елизабет погледна раздърпания млад джентълмен и приятеля му. И двамата очевидно бяха пияни.

— Ще убия Робърт! — каза тя.

Стейси се засмя.

— Трябва да вървя, Елизабет. Приятни забавления! — И двамата с лорд Харингтън забързаха към платформата, за да видят края на търга.

Елизабет се върна при херцога обезумяла от тревога и му разказа какво се бе случило.

Кошницата й беше изнесена за продан. Сърцето на Никол се бе качило в гърлото. В мига, в който аукционерът вдигна сламената кошница, й се прииска да умре. Знаеше, че би трябвало да я украси, както бе сторила Реджина със своята, но се бе опитала и опитите й се бяха провалили. Всички панделки и кордели й изглеждаха глупаво, салфетките и дантелите също. С цветята се бе получило още по-лошо, и накрая, отчаяна, Никол бе боядисала кошницата в яркочервено. Всички останали бяха предпочели белия цвят или пък пастелните тонове, и бяха украсили кошниците си с кордели, дантели и всевъзможни женски финтифлюшки. Никол знаеше, че кошницата й представлява жалка гледка.

Когато аукционерът я вдигна с ококорени очи, сред тълпата се надигна смях.

— Да видим какво имаме тук? М-м-м! — измърмори той. — Каквото и да се съдържа в тази необичайна кошница, то мирише ужасно добре! Кой ще започне наддаването?

Въпросът бе посрещнат с мълчание. Лицето на Никол пламна. Наложи си да гледа право пред себе си, към шишкавия аукционер, който държеше ужасно оцветената й кошница.

— Хайде, господа, да започваме наддаването! — извика той. — Кой ще бъде пръв? Пет лири ли чух? Пет лири, господа…

— Чия е кошницата? — провикна се нечий глас.

Не беше тайна коя кошница на кое момиче принадлежи, но обикновено не се налагаше да се пита, защото ухажорите се постараваха да узнаят това предварително. Въпросът — първият подобен въпрос за деня — предизвика лек кикот. Когато аукционерът погледна малкото картонче и прочете високо името й, на Никол вече наистина й се прииска да умре.

Възцари се мълчание. Стотици очи се обърнаха към нея. И тогава някой каза:

— Десет пенса!

Силен смях посрещна това обидно ниско предложение. Никол се вцепени. Това навярно бе само лош сън. Нима щяха да й се подиграят така жестоко?!

— Десет пенса — повтори аукционерът облекчен, че все пак има предложение. — Някой дава ли една лира? Една лира ли чух?

— Една лира — обади се нечий дрезгав глас.

Погледът на Никол, замъглен от сълзи, подири новия наддавач. Той носеше бяло ленено сако и сламена шапка и беше ужасно пиян. Преди да успее да се овладее, тя хвърли измъчен поглед към херцога и видя, че е разярен и че се е вторачил в мъжа в бяло с вид на човек, който на драго сърце би го убил. После той се обърна към нея и я погледна.

Съчувствието, смекчило изражението му, бе вече напълно непоносимо. То бе последното нещо, което Никол очакваше от него, и заплашваше да я съсипе окончателно. Тя си пое дълбоко дъх и забоде поглед в земята, полагайки нечовешки усилия да не избухне в плач. Внезапно някой улови ръката й. Беше Реджина. Наддаването очевидно щеше да завърши на една лира. Никой да не бе предложил да купи кошницата й, унижението щеше да е по-малко.

— Мразя ги — каза Реджина. — Прибираме се вкъщи.

Никол не можа да каже нищо.

— Една лира — прогърмя гласът на аукционера. — Един път… Втори път…

И тогава един дълбок, силен глас — глас, който Никол познаваше твърде добре, — се извиси над тълпата и накара всички да млъкнат.

— Петстотин лири — заяви херцог Клейбъроу.

Настъпи пълна тишина. Аукционерът се опомни пръв и засиял удари с чукчето.

— Петстотин лири! — извика той. — Каза ли някой петстотин и петдесет? Имаме петстотин лири първи път… Петстотин лири втори път… Дава ли някой петстотин и петдесет? Не? Петстотин лири трети път и продадено! Продадено на херцог Клейбъроу за петстотин лири!