4

Никол се оправда с главоболие, за да остане затворена в стаята си през целия следобед и цялата вечер. Не слезе долу и за вечеря. И графът, и Чад идваха да я търсят и тя трябваше да положи огромни усилия на волята, за да скрие от тях разбитото си сърце. Не искаше да предизвиква повече подозрения, затова прие подноса с храна, донесен й от Ани. Сетне даде съдържанието му на една от домашните котки.

С напредването на вечерта терзанията й ставаха все по-силни. Колко наивна е била! Колко глупава! Да вярва в приказки, след като знаеше, че приказки не съществуват, поне не за нея, никога за нея. Като пълна глупачка се бе влюбила в херцога — не в истинския херцог, а в един мъж, създаден от собственото й въображение. Този мъж не съществуваше, а истинският херцог не бе нищо повече от един развратен донжуан.

Като пълна глупачка бе решила, че и той е влюбен в нея.

Беше твърде наранена, за да го мрази, поне засега.

Идеше й да избухне в плач, но се овладя. Някога, при дебюта й, обществото бе отказало да я приеме, и това също я бе наранило ужасно. Беше най-тежкият удар, понасян от нея до този момент. Тя бе израснала в Драгмор, където всички я приемаха и обичаха — от най-бедния коняр до родителите й, които я обожаваха. До деня на нейния дебют в живота й не бе имало миг, в който да се е чувствата несигурна. Но този ден бе променил всичко.

Работата беше там, че Никол бе различна от останалите млади дами и те разбраха това начаса. Тя нямаше абсолютно нищо с тях. Бяха я възпитавали да бъде активна и да мисли, в резултат на което тя бе пряма и дръзка; тях ги бяха възпитавали да бъдат хубавки, скромни и послушни, затова те се усмихваха превзето на мъжете и си разказваха клюки. Основните им интереси се свеждаха до последните модни тенденции и до това да си намерят съпруг, и тъй като Никол изобщо не споделяше тези интереси, обществото им веднага я отхвърли. Не можеха да й простят подобно светотатство.

Да, сама бе предизвикала скандала, но изобщо не очакваше, че хората ще се нахвърлят върху й толкова жестоко. Всъщност не се бе замислила особено какво върши, просто в последния миг беше осъзнала, че няма да понесе този брак. Никога не бе обичала Пърси Хемпстед, никога не бе изпитвала каквито и да било чувства към него. Изминали бяха вече две години от дебюта й в обществото, а тя не бе проявила интерес към нито един от ухажорите си, затова баща й се бе принудил да се намеси, предлагайки й кандидат след кандидат. Тогава Никол се скара жестоко с него. Умоляваше да не се отнася с нея като господар, който търси жребец за расовата си кобила, но графът остана глух за молбите й.

— Имаш огромен избор от добри, почтени мъже — гневно бе изревал той. — Но от две години насам отблъскваш всеки, който се приближи до теб! Няма да ти позволя да провалиш своето бъдеще, Никол, затова сега аз ще ти намеря подходящ мъж!

Никол бе побягнала, едновременно разярена и потисната. Защото прекрасно знаеше, че баща й прави всичко това от обич, че според него така е най-добре за нея и един ден, когато хвърли поглед назад, тя ще се съгласи, че е бил прав.

Пърси Хемпстед бе няколко години по-голям от нея, приятен младеж, наследник на граф Лангстън. Никол искрено искаше у нея да се пробуди някакъв интерес, защото той очевидно бе много добър и мил към всички, включително към конете и кучетата си, което си беше истински тест за характера му. Освен това не беше безделник, напротив, обичаше да работи, и много млади жени му бяха хвърлили око. Дори Марта охкаше и ахкаше по него, обяснявайки колко е красив със своята тъмна коса, сини очи и изваяни черти. Понеже я притискаха от всички страни и понеже харесваше Пърси като приятел, Никол най-накрая се съгласи да се омъжи за него.

С приближаването на сватбата първоначалните й възражения срещу този брак ставаха все по-силни и по-силни. Тя не обичаше Пърси. Познаваше го съвсем бегло, на практика за нея той бе непознат. Не искаше да се жени. Не искаше да бъде съпруга и да изпълнява двете основни функции на съпругата — да е красив орнамент и да дари мъжа си със синове. Не искаше да напуска Драгмор. Мисълта за това я изпълваше с паника. Инстинктивно знаеше, че Пърси никога няма да й позволи да става със зората и да язди редом с него из именията му. Той щеше да очаква от нея да се забавлява с други дами и да запълва времето си с почтени женски занимания, винаги да бъде прилично облечена, да е пасивна и покорна — с една дума, да бъде идеалната жена. Ужасяващ страх започна да изпълва Никол. Животът й щеше да се промени изцяло и завинаги.

Не можеше да се примири с това. Нощта преди сватбата тя избяга. Изпрати на Пърси писмо с молба за прошка, макар да знаеше, че не би могла да предложи нито на него, нито на когото и да било друг никакво разумно обяснение за своето поведение. На родителите си също остави писмо. Не избяга много далеч, защото нямаше нужда. Това, че отсъстваше в деня на сватбата и че бе изпратила писмо на Пърси, бе напълно достатъчно. Очакваха се повече от петстотин гости и въпреки че в действителност не беше зарязала Пърси сам пред олтара, както твърдяха по-сетне слуховете, стореното от нея бе повече от ужасно. Пърси никога повече не й проговори, а шест месеца по-късно се ожени за една порядъчна викторианска дама.

След първоначалния си изблик на гняв баща й също не й говори почти цял месец. Никол ужасно съжаляваше, че бе наранила Пърси, съжаляваше и за това, че бе наскърбила своите родители, ала не съжаляваше, че не се бе омъжила за Пърси.

Разполагаше само с една седмица, за да се съвземе от постъпката си. През следващите месеци родителите й продължиха обичайния си живот и Никол ги придружаваше навсякъде.

— Няма да се криеш в Драгмор — бе казал баща й. От седмица насам това бяха първите му и единствени думи към нея. — Ще си понесеш последствията от това, което направи.

Беше ужасно да ходи от бал на бал, всички да я зяпат, всички да шушукат зад гърба й. Знаеше, че родителите й страдат не по-малко и й беше болно за тях, може би дори повече, отколкото за самата нея. Ходеше с високо вдигната глава и се държеше така, сякаш нищо не се е случило, но вътрешно се чувстваше като странен екземпляр в зоологическа градина. След няколко месеца родителите й позволиха да прави каквото иска, но тогава без друго появата й на публични места вече не беше събитие; клюкарите си бяха намерили нови злободневни теми.

Сега, докато лежеше в леглото си и се взираше в златните орнаменти по балдахина отгоре, Никол изпитваше огромно желание да се разплаче, по-силно от всякога. Преди да навърши осемнадесет и да дебютира в обществото, животът й бе прекрасен. После се бяха заредили провал след провал. Трябваше вече да си е научила урока. Ала не, наивна както винаги, тя се бе влюбила в херцога от пръв поглед и беше решила, че той е нейният рицар в сияйни доспехи. Никога повече няма да бъде такава глупачка!

Обърна се на една страна със сухи очи. Той бе сметнал, че е омъжена. Никога не бе имал почтени намерения спрямо нея. Внезапно тя стисна юмруци, обзета от гняв. Мерзавец!



На следващата сутрин Никол стана с изгрева, както обикновено. Беше прекарала една неспокойна нощ, изгаряна от буен гняв. Адреналинът й даваше сили и макар почти да не бе спала, не чувстваше умора. Отиде да закуси с баща си и брат си, обута в бричовете си и решена днес да се присъедини към тях и да продължи да живее така, сякаш нищо не се е случило. Сякаш херцог Клейбъроу не съществуваше.

И двамата мъже впериха очи в нея.

— Изглеждаш ужасно — отбеляза Чад.

Без да му обръща внимание, Никол седна срещу него, вляво от баща си. Наля си чай, усещайки втренчения поглед на графа.

— Боля ме глава почти цяла нощ.

— Искам да отидеш на лекар — каза графът.

— Вече съм добре, татко, наистина — отвърна Никол, но не съумя да се усмихне.

— Ти никога не боледуваш — рязко каза Никълъс Шелтън. — Искам днес да си почиваш, Никол.

Тя стисна решително устни.

— Искам да яздя с теб и Чад.

— В никакъв случай. — Той я погледна така, че тя предпочете да не спори повече.

След като закуси, Никол се почувства уморена и изтощена. Щом Чад и графът излязоха, тя се върна в спалнята и се стовари на леглото. Пред очите й изплува красивото лице на херцога. Никол сви юмруци и стисна клепачи.

— Пръждосвай се, бъди трижди проклет, дяволите да те вземат! — Това бе най-тежката ругатня, която знаеше.



Леко почукване на вратата прекъсна дълбокия сън, в който бе потънала. Никол премигна изненадано. Нямаше представа, че е заспала. Изглежда, че бе вече късен предиобед, почти обяд. Тя се надигна отпаднало.

— Да?

Появи се Олдрик.

— Знам, че не се чувствате добре, милейди, но виконтеса Сърл е тук. Да й кажа ли, че сте неразположена? — В очите му имаше загриженост, въпреки че тонът му бе официален и безстрастен.

— Марта е тук! — извика радостно Никол. — Не, не! Слизам веднага!

— Много добре — каза с облекчение Олдрик и си тръгна.

Никол скочи от леглото, изми бързо лицето си и прибра косата си на опашка. Сетне се втурна надолу по стълбите.

— Марта!

Виконтеса Сърл беше дребна, леко закръглена жена, с гъста кестенява коса и млечнобяла кожа. Седнала бе смирено на тапицираното със златно кадифе канапе с чаша чай в ръка и бе облечена в костюм на зелени и розови райета. Когато съзря Никол, тя остави чашата и скочи на крака с радостен вик. Двете момичета се прегърнаха щастливи.

— Толкова мм липсваше! — извика Марта.

— Толкова се радвам, че се върна — отвърна Никол с усмивка.

Марта седна, като я придърпа към себе си. Но щом се взря в приятелката си, усмивката й угасна.

— Никол, очите ти са подпухнали. Плакала ли си?

На лицето на Никол се изписа мрачно изражение.

— Не, макар да си мислех, че ще се разплача.

— Какво се е случило?

Никол рязко скочи на крака, затвори вратата на салона и се обърна отново към приятелката си. Внезапно усети нов прилив на сълзи. Ужасена, тя покри лицето си с длани, за да ги спре.

— Божичко! — възкликна Марта, като изтича до нея. — Ела, седни и ми кажи какво те е разстроило толкова!

— Извинявай — каза Никол, когато се овладя. После погледна най-добрата си приятелка. — Аз съм кръгла идиотка, Марта!

Въпреки че бе свикнала с необичайното облекло, маниери и език на Никол, Марта лекичко се изчерви.

— Ти не си глупачка.

— Но се държах като пълна глупачка с херцог Клейбъроу — извика Никол.

Марта зяпна.

— С херцог Клейбъроу!

Никол кимна мрачно.

— Ходих на бала с маски у Адърли онази вечер. Даваха го в негова чест. Погледнах го и сърцето ми спря да бие, Марта.

— Той е много красив — предпазливо каза Марта.

— Разговарях с него. Той ме покани в Чапман Хол.

Марта отново зяпна.

— Поканил те е в Чапман Хол! Но това изобщо не е в стила на херцог Клейбъроу! Трябва да е бил много впечатлен от теб.

В очите на Никол трепнаха ледени искрици.

— О, впечатлен беше, уверявам те! Сметнал е, че съм омъжена! Покани ме там за… за… за…

Марта зяпна за трети път.

— Мислел е, че си омъжена!

— Аз мислех, че ме харесва. — Никол извърна очи поруменяла. — Мислех даже… — замълча за миг. — Мислех, че ме ухажва. — Тя погледна крадешком приятелката си, на чието лице се бе изписало слисано изражение. — Той ме целуна, Марта.

— О, боже! — бе единственото, което успя да каже Марта.

— Хареса ми. — При спомена за онова, което се бе случило, Никол се изчерви още по-силно. Нещо по-лошо, сърцето й заби като обезумяло. И сега усещаше пламтящите му, жадни устни върху своите, сякаш я целуваше в момента. — Отвърнах на целувката му.

— Никол… — поде Марта, но Никол я прекъсна.

— Сега знам защо ме отведе набързо от къщата и не ме остави да пия чай с майка му! — извика яростно тя, припомняйки си цялото си унижение.

— Вдовстващата херцогиня е била там? — изпъшка Марта. — И те е видяла в къщата му? Нямаше ли поне някой, който да те придружава? — с надежда попита тя.

Никол поклати глава.

— Вчера отново ходих в Чапман Хол — той ме беше поканил да дойда пак. Само че беше научил отнякъде, че не съм омъжена и всичко бе съвсем различно. Копеле! Беше студен като лед, извини се за грешката си и ми каза, че не бива никога повече да ходя там. Като че ли бих отишла!

— О, господи! — възкликна Марта.

— Мислел си е, че съм някаква омъжена развратница, с която може да се позабавлява — прошепна разпалено Никол. — О, мразя го!

— О, Никол. — Марта улови ръката й и я стисна. — Той не е… той само те е целунал… нали?

Никол се изчерви. Припомни си как тялото му бе притиснало нейното към тревата, как бе разкопчал жакета й, как ръцете му бяха галили бедрата й. В отговор на тези ярки спомени тялото й запулсира трескаво.

— Все още съм девствена, ако това ме питаш.

— Тогава няма нищо страшно — каза Марта, като я потупа по ръката и въздъхна с облекчение. — О, горкичката ми! Клейбъроу е ужасен женкар, при това доста безскрупулен. Казват, че никоя жена не може да го задържи за дълго, дори любовниците му. А се предполага, че любовниците му са най-красивите жени в кралството.

— Той има повече от една? — попита Никол, още по-оскърбена и наранени.

— Не, никога не е бил с две едновременно, но често ги сменя. — Марта видя изражението й и добави. — Но повечето мъже правят така.

— Не и Робърт, нали? — Внезапно на Никол й се прииска да си отхапе езика, защото въпросът бе твърде интимен дори за най-добрата й приятелка.

Ала Марта се засмя.

— Не, не и Робърт. Имам късмет.

Никол знаеше колко много обича Марта своя съпруг и колко той я обожава.

— Имаш голям късмет — съгласи се тя.

Марта я погледна.

— Мисля, че Клейбъроу те е харесал, Никол.

— Смятал е, че съм омъжена.

— Въпреки това мисля, че те е харесал. От време на време го виждам в Лондон и знам, че никога не е проявявал интерес към която и да е жена; жените са тези, които се хвърлят в краката му. Освен, разбира се, лейди Елизабет Мартиндейл.

— Лейди Елизабет Мартиндейл?

— Дъщерята на маркиз Стафърд. — Марта направи намръщена гримаса. — Наистина мисля, че те е харесал. О, колко жалко, че са сгодени!

Никол замръзна.

— Той е сгоден за нея?

— Не знаеше ли?

— Не знам нищо за него — отвърна Никол. Целият свят внезапно й се стори напълно застинал.

— Сгодени са от много дълго време, откакто тя беше на две годинки — а тя съвсем скоро навърши осемнадесет — тихо каза Марта, сякаш искаше да смекчи удара. — От край време се знае, че херцог Клейбъроу не е свободен, за огромен ужас на всички млади дами. Изчакват да мине сезонът и да дойде лятото, за да се оженят.

— Разбирам — промълви Никол и се изправи вдървено. Пулсът бучеше в ушите й, оглушаваше я. Годеж между две толкова могъщи фамилии, годеж, сключен преди цели шестнадесет години, бе като записан върху камък. Все едно, че вече се бяха оженили.

Всичко пред очите й плувна в червена мъгла.

Значи не просто я е сметнал за омъжена, ами и е сгоден, а след седем-осем месеца ще бъде и женен. Този мъж беше по-голям мерзавец, отколкото бе предполагала!

— Никол! — Марта се изправи разтревожена. — Седни и пийни малко чай. Моля те.

Никол я погледна. Очите й святкаха.

— Мислех, че той иска да се ожени за мен! За мен!

— О, Никол!

Никол се обърна и тръгна към вратата с широки крачки.

— Никол, къде отиваш? — извика отчаяно Марта. — Не прави нещо, за което после ще съжаляваш! Моля те, недей!

Не знаеше дали Никол изобщо я е чула. Секунди по-късно я видя да изскача от конюшнята, яхнала по мъжки своя кървавочервен жребец, почти забила нос в черната му грива, и да препуска в галоп по посока на Чапман Хол.

Херцогът излезе от конюшнята, от която долитаха удари на чукове по дърво. Подменяше две от стените на обора, които се нуждаеха от сериозна поправка. Дотук беше доволен от напредъка на работниците, които бе наел.

Отправи се към къщата с широки крачки и с намерението да отдели малко време на кореспонденцията си преди обяда. Едва бе направил няколко стъпки обаче, когато звукът от препускащи копита го накара да се спре и да подири източника му.

Откъм гората, простираща се отвъд зле поддържаните ливади, се задаваше величествен чистокръвен жребец. Животното препускаше в галоп ливадата му, понесло на гърба си ниско приведения си ездач, и секунди по-късно се спря току пред него толкова рязко, че се изправи на задните си крака. За свое изумление херцогът разпозна в ездача му Никол Шелтън.

Никога досега не беше виждал дама, а и въобще жена, да язди по мъжки и това само по себе си бе повече от шокиращо. Гледката на дългите й крака, стегнати в прилепнали мъжки панталони и притискащи мощно коня, го омагьоса. После забеляза и всичко останало, цялата й невероятна, дива красота — пламтящите сиви очи, разпиляната й, разрошена от вятъра коса, която се вееше зад гърба й. Тя беше великолепна а той — замръзнал на мястото си, едновременно шокиран от дръзкото й пренебрежение към всички съществуващи правила и обзет от свирепо желание.

Никол скочи на земята и тръгна към него. Дългите й крака и изпъваха тъканта на панталоните, без да оставят нищичко от формите й на неговото въображение. Неспособен да откъсне очи от тази гледка, той мислеше единствено за това, че жена, която може да язди така кон, със сигурност би яздила и самия него не по-зле. Обзет от тази мисъл, забеляза чак в последния момент как Никол вдига камшика си.

— Жалък негодник! — изсъска тя, като замахна яростно към лицето му.

Само рефлексът помогна на херцога да сграбчи китката й в мига, в който преплетеният край закачи челюстта му, оставяйки след себе си болезнена червена диря. Изненадата му бързо се смени с гняв. Той изтръгна камшика от ръката й, строши го на две и го хвърли настрана. Никол нададе яростен вик и отново замахна, решена да го удари още веднъж. Той обаче я хвана за лакътя, изви светкавично ръката й назад и я блъсна към стената на обора. Никол нямаше намерение да се предава. Другата й ръка се стрелна хищно към него с извити пръсти и насочени напред нокти. Херцогът хвана и нея и Никол се озова прикована към стената с ръце над главата. Миг по-късно и няколкото сантиметра, които ги разделяха един от друг бяха стопени и коравото му, възбудено тяло се притискаше към нейното.

Случилото се току-що бе повече от невероятно, ала Никол продължаваше да се съпротивлява яростно, като животно, попаднало в капан, като обезумяла. Всяко нейно движение разгаряше още по-силно огъня в него и той се притискаше още по-плътно към нея, членът му пулсираше, прилепнал към нейната мекота в инстинктивен порив да я укроти.

— Пусни ме — извика тя. — Пусни ме, куче проклето, за да ти дам това, което заслужаваш!

В ума му затанцуваха ужасно картинни, чувствени образи.

— И какво е това, което заслужавам? — Дъхът му погали устните й и Никол застина. Очевидно едва в този момент бе осъзнала близостта и възбудата му.

— Не един, а десет камшика! — изръмжа тя.

— Не мисля, че си дошла за това.

— Дойдох, за да ти пусна кръв!

Той потръпна — реакция както на това ново доказателство за буйния й нрав, така и на мисълта какво би било той да пролее нейната кръв.

— Възбужда ли те идеята да пролееш кръвта ми, Никол? — попита той съвсем, съвсем тихо.

— Да! Да! Да! — Тя отново се замята яростно, сетне замръзна задъхана, осъзнала, че движенията й само правят позата им още по-интимна.

— Внимавай — приглушено каза той. — Ако днес ще се пролива още кръв, тя няма да е моята. — Погледна я право в очите. Беше се притиснал към нея толкова силно, че нямаше начин тя да не разбере какво има предвид. Очите й се разшириха — беше разбрала.

— Не би го направил.

— Точно в този момент бих. Не дойде ли тъкмо за това?

В първия миг Никол бе твърде слисана от думите му, за да може да отговори. После изпищя, замята се диво в опит да се освободи и извика от болката, която й причиняваше желязната му, непоклатима хватка.

— Значи сега ме заплашваш с изнасилване?!

— Да те заплашвам? Не. По-скоро те предупреждавам. Насилие? Никога.

— Ще се съпротивлявам до последния си дъх — извика тя.

Той си я представи как се съпротивлява, сетне как тръпне в екстаз в прегръдките му, и я притисна още по-силно. Всеки миг щеше да изгуби и последните остатъци от способността си да се контролира.

— Ще ти хареса да умреш в моите прегръдки, Никол — тихо обеща той. — Аз ще се погрижа за това.

— Пусни ме — извика като обезумяла Никол.

Сигурен бе, че тя не разбира думите му, но усеща опасността, в която се намира.

— Пусни ме веднага, проклет да си!

Трябваше да я пусне. Не го ли стореше, нямаше да може да отговаря за действията си. Тялото му крещеше, умоляваше го да бъде освободено самото то, затова той извърна глава настрана и си пое дълбоко дъх.

— Съгласна ли си на примирие?

Тя се изсмя.

— Никога!

Той я погледна стреснато и видя огъня на омразата в очите й.

— Значи сега ме мразиш, така ли?

— О, да — процеди през зъби тя. — За момент те обичах, но сега те мразя, о, как те мразя!

Той се вцепени. Това, че го е обичала, макар и наивно и за кратко, го слиса. Много жени се бяха влюбвали в него и той го знаеше. Но никога не им беше обръщал внимание, никога не се бе интересувал от чувствата им. Сега нещо го бодна и това нещо може би беше съвестта му.

— Любовта не се превръща толкова бързо в омраза, Никол — промълви той. Устните им бяха съвсем близо. — Искаш ли да проверим колко силно ме мразиш? — Не знаеше защо е толкова важно за него да й докаже, че греши.

— Няма какво да проверяваме — каза тя, внезапно останала без дъх. Погледът й бе прикован в устните му. — Недей.

Нямаше начин да се възпре да я целуне, въпреки че беше огромна грешка. Не и сега. Не и когато телата им се бяха прилепили едно о друго, не и когато се бе притиснал към нейната женственост, не и когато тя тъй дръзко му бе заявила колко го мрази.

— Мисля, че ме искаш по-силно, отколкото ме мразиш — промълви той.

Никол отвори уста да се възпротиви, но той впи устни в нейните, поглъщайки думите й.

Тя започна да се съпротивлява яростно, ала той просто я притисна още по-силно към стената, просто стегна още по-здраво болезнената си хватка около китките й. Никол нададе гневен вик; той жадно пиеше устните й, копнееше да пие много повече и знаеше, че ако продължи, ще я изпие цяла. Тя изопна снага и това бе рай, ала беше и ад.

Тази жена щеше да се съпротивлява докрай.

Когато устните му се плъзнаха към шията й, за да я обсипят с огнени целувки, Никол проговори.

— Ами твоята безценна Елизабет?!

Той се вкамени.

— Какво Елизабет?

— Дори не се преструваш, че си верен на годеницата си!

— А, значи си се справила с домашното си — каза той, като вдигна глава и я погледна. Видя горящата ярост в очите й и му се прииска да я замени със страст — страст по него. — Затова ли било всичко?

— Ти си кажи-речи женен мъж — изсъска тя. — А се държиш като презрян женкар. Пусни ме. Веднага!

Беше права и понеже в крайна сметка притежаваше предостатъчно чувство за чест, той я пусна. Никол извика и скочи към него в опит да го удари отново.

Той я хвана, този път през кръста, приковавайки ръцете към тялото й, отново изумен от нейната свирепост, и още по-възбуден.

Тя се заизвива в ръцете му. Опитваше се да избяга, но той я стисна здраво и я разтърси.

— Престани.

Никол дишаше задъхано като след ожесточена битка. Сега той се бе прилепил към гърба й, а това не й носеше никакво облекчение. Тежката й гръд се притискаше към ръцете му, обгърнали снагата й. Тя прекрати опитите си да се освободи и пое няколко големи глътки въздух. Той на свой ред отпусна леко хватката си, проклинайки за кой ли път и себе си, и неконтролируемото си либидо.

— Няма да те удрям повече — каза накрая Никол. — Само ме пусни.

— Защо? — промълви той, почти опрял устни в тила й. — Струва ми се, че не те притеснявам, Никол. Или греша?

Тя стоеше напълно неподвижно и той знаеше, че усеща как мъжествеността му пулсира до хълбоците й. Искаше да види очите й, реакцията й. Усети как тялото й потръпва.

— Не ме притесняваш — каза тя след кратко мълчание. — Притесняваш единствено себе си.

Поведението му бе непростимо, затова той я пусна. Тонът му бе натежал от горчивина.

— Туш. Но тази игра се играе от двама и ако ти не беше дошла тук, нищо нямаше да се случи.

Тя се завъртя рязко с лице към него и отстъпи крачка назад. Той видя блясъка в очите й. Знаеше какво означава този блясък, и макар да бе отвратен от себе си, част от него ликуваше.

— Ти си този, който няма морал. Ти си този, който не би се спрял пред нищо, за да получи онова, което иска.

В гърдите му се надигна гняв.

— Грешиш. Предупредих те да не се връщаш тук, но ти се върна на своя глава. Ако не си дошла за това, което мога да ти дам, защо дойде тогава?

Никол зяпна. По бузите й плъзна ярка червенина.

— Каква арогантност! Дойдох, за да ти кажа какво мисля за теб сега, когато вече знам истината!

Той вдигна ръце на хълбоците си, устните му се сгърчиха присмехулно.

— Истината. О, да, Елизабет.

— Ти си все едно женен и въпреки това ме преследваше! Аз не знаех, мислех, че ме ухажваш. Мислел си, че съм омъжена жена без морал! Е, в такъв случай кой излиза прав и кой греши?

Чувство за вина загриза сърцето му, но той не беше готов да се изправи лице в лице с него. И не му харесваше да го обвиняват; не беше свикнал да му казват, че греши. Никой не се осмеляваше да му го казва. Ала тя се бе осмелила. Не му харесваше и собственото му поведение, нито преди, нито сега. За втори път тази жена го бе подтикнала към гняв и нежелана възбуда.

— Мислела си, че проявявам към теб интерес като ерген, който ухажва млада дама? — Тонът му бе подигравателен, рязък и жесток.

Тя отстъпи още крачка назад, почервеняла.

— Не мислех, че искаш да ме направиш просто своя любовница.

— И аз не мислех, че ти си целомъдрена стара мома.

От гърдите й се изтръгна сподавено възклицание. Херцогът не можа да повярва, че е изрекъл подобно нещо.

— Ти си жесток!

— Принуждаваш ме да бъда такъв! — грубо каза той. — Нека го кажа още веднъж: не сте добре дошла тук, лейди Шелтън, и не бива да идвате повече.

Никол скръсти ръце пред гърдите си.

— Никога повече няма да дойда тук, Ваша светлост. Освен, разбира се, за да поднеса на вас и невестата ви сватбен подарък.

Усмивката му бе саркастична като нейните думи.

— Значи тигрицата има доста остри нокти. Ще го кажа отново — не си добре дошла тук, Никол, и ако смяташ да създаваш проблеми между мен и Елизабет, по-добре размисли.

— Не се безпокой, нямам никакво намерение да разстройвам твоята безценна Елизабет!

С тези думи Никол се завъртя рязко и се спусна тичешком към жребеца си.

Загрузка...