Скандална любов

19

Ейдриън се пробуди в тъма. В първия миг не разбра къде се намира. Извърна глава, при което го проряза остра болка в слепоочията и той потръпна. Видя догарящите въглени в огнището. Пурпурните завеси на високите прозорци бяха разтворени, ала вън цареше непрогледна тъмнина. Беше късна нощ. Внезапно си припомни всичко. Намираше се на пода в библиотеката си, където беше заспал. След като се беше любил с Никол Шелтън.

При тази мисъл в слепоочията му избухна нова свирепа болка.

Той се надигна бавно и колебливо, седна и отметна одеялото от бедрата си. Всичко се върна в съзнанието му. Тя беше дошла при него със съчувствие и го бе завладял безумен копнеж — копнеж, какъвто не беше изпитвал към никое човешко същество.

За миг споменът за това го изплаши. Но той бързо се овладя и неканеното чувство изчезна.

Припомни си колко топла беше тя в обятията му; после си припомни как необуздано и грубо я бе съборил на пода и проникнал в нея. Бузите му пламнаха от срам и гняв. Беше се държал като глупав и неопитен ученик.

Как, по дяволите, бе могло да се случи?

Потиснат и мрачен, Ейдриън стана и оправи дрехите си. Отдавна беше поставил електричество във всичките си къщи, затова сега просто натисна копчето и библиотеката се обля в светлина. Той отиде зад писалището си и се стовари тежко на стола.

Какво, по дяволите, беше направил?

Хвана главата си в ръце и чувствата го завладяха, сякаш преживяваше всичко отново. Твърде много чувства, твърде много усещания. С огромно усилие успя да се отърси от тях. Беше по-лесно и по-безопасно да се придържа към фактите.

Нямаше значение, че тя беше дошла тук напук на всякакво благоприличие. Не трябваше да я приема. Ала я бе приел и беше загубил битката, която водеше, още откакто за пръв път видя Никол Шелтън, битката със себе си и със своите желания. Беше загубил. Всичко бе свършено. Окончателно. Нямаше смисъл да размишлява върху нещо, което не можеше да промени. А сега, естествено можеше да направи само едно. Да се ожени за нея.

Преди Елизабет да е изстинала в гроба. При тази ужасна мисъл той простена, а главата му запулсира от болка. И въпреки всичко мъчителното чувство беше изчезнало. Не знаеше защо, а и не искаше да знае. Достатъчно бе, че този извор на мъки най-после беше пресъхнал.

Отвори очи и видя двете възглавници и одеялото на пода. Ако се беше събудил сам, после не би продължил да спи на пода, нито би донесъл тези неща. Удуърд пък не би посмял да ги донесе. Трябва да е била Никол. Сърцето му се разтуптя като си представи как го е завила и е подпъхнала възглавниците под главата му. По дяволите! Не искаше да изпитва нежност към нея!

И все пак тя ще стане негова съпруга. Вече нямаше защо да я отбягва, нямаше защо да се сърди, освен може би на себе си. Изведнъж осъзна, че мисълта Никол да стане негова жена съвсем не му е неприятна. Всъщност, дори без да ще бе започнал да се усмихва.

Ейдриън закрачи нервно из стаята. „Не съм я избрал за съпруга“ каза си той рязко. Тук не ставаше въпрос за избор. Ако можеше да избира, със сигурност нямаше да избере Никол. Изобщо не можеше да си я представи като своя съпруга, а още по-малко като херцогиня. Не, определено не би избрал нея.

Беше направил грешка и сега щеше да изпълни дълга си. Това бе всичко. Без друго рано или късно щеше да се ожени, а сега обстоятелствата го принуждаваха да го направи малко по-рано от очакваното. Утре ще да говори с нея и ще изясни нещата.

Искрено се надяваше, че ако има живот след смъртта, Елизабет ще го разбере.

Никол стоя будна почти цяла нощ. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за Ейдриън и за това, което се бе случило, както и за това, което трябваше да се случи сега.

До полунощ се чувстваше опиянена, опиянена от мечти. Споделената им интимност я изпълваше с трепет и тя нито за миг не съжаляваше за стореното. На света нямаше нищо по-прекрасно от това да държи Ейдриън в обятията си, без той да е ядосан, без да се пази от нея, а напълно да й разкрива душата си. Разбира се, не й харесваше да го гледа така тъжен, но той бе потърсил в нея утеха, утеха, която тя бе готова да му даде отново и отново.

С напредването на нощта въодушевлението на Никол постепенно се стопи. Започна да се пита какво ли си е помислил Ейдриън за случилото се, какво ли си е помислил за нея. Разумът надделя над надеждите й. Той едва ли лежеше усмихнат в леглото си и едва ли сънуваше нея. Познаваше го твърде добре, за да вярва, че той ще приеме нещата спокойно. По всяка вероятност беше разярен. И със сигурност обектът на яростта му беше тя.

Замечтаната усмивка на устните й угасна.

Ами Елизабет? Никол изтрезня напълно. Мисълта за мъртвото момиче я изпълни с изгарящ срам. Искрено се надяваше, че Елизабет е вече на небето и не е видяла това, което бяха сторили. Но… Имаше чувството, че и да е видяла, тя би разбрала. В своя кратък живот Елизабет никога не бе таила злоба към някого, винаги бе търсила доброто у хората. Тя със сигурност щеше да разбере, че скръбта е тласнала Ейдриън в обятията на друга и че Никол го обича тъй силно, че не може повече да се бори с любовта си.

Мислите за Елизабет не само я отрезвиха, а и окончателно разбиха остатъците от мимолетното й щастие. Как бе могла да забрави, че Ейдриън е в траур? Че скърбеше за жената, която бе обичал? А той бе обичал много годеницата си — след като го видя вчера, Никол вече не се съмняваше в това. Чувствата му отдавна не бяха тайна за нея, но въпреки това беше разстроена.

Късно бе за съжаления, но все пак й се щеше да бяха минали поне няколко седмици, преди да отиде да му предложи утеха. Или няколко месеца. Сега със закъснение си спомни думите на Марта, че Ейдриън се нуждае от време. Разбира се, че се нуждаеше от време. Постепенно той отново щеше да заживее с настоящето. А тя щеше да бъде тук и да го чака с надеждата, че щом надмогне мъката си по Елизабет, може би ще я заобича поне малко.

Никол притисна възглавницата към гърдите си. Как бе могла дори за миг да забрави, че е обект само на неговото желание, а не на чувствата му? Но нима нейната любов не стигаше за двама? Не можеше ли това да се промени? Не можеше ли някой ден той да я обикне?

И все пак как би могла да съперничи на мъртвото момиче, което бе самото съвършенство, истинско украшение на женския род?

Нямаше представа как ще преживее дните преди отново да види Ейдриън и да прецени настроението му и чувствата му към нея. Но със сигурност нямаше да го посети първа. Ще чака той да дойде при нея, макар да се страхуваше до смърт, че той изобщо няма да й се обади. Внезапно Елизабет бе застанала между тях така, както не ги беше разделяла даже приживе.

Късно същия следобед, докато сменяше костюма си за езда със семпла вечерна рокля, Реджина нахълта в стаята й без да чука. Никол я изгледа учудено, а Ани продължи да закопчава с ловки пръсти копчетата на гърба на копринената й рокля. Очите на Реджина щяха да изскочат от орбитите.

— Какво има? — попита Никол.

— Имаш посетител! Никога няма да познаеш кой е!

— Не ми е до гатанки — каза Никол. Цял ден беше в лошо настроение — чувстваше се така, сякаш всеки момент ще излезе от кожата си, идеше й да си оскубе косите. Не издържаше на неизвестността и очакването.

— Херцог Клейбъроу!

Никол зяпна.

— Ейдриън? Искам да кажа, херцогът? Но… какво иска?

— Не зная! Това е изумително! Току-що погребаха Елизабет, а и въобще… Татко още не се върнал, затова мама е с него. Какво ли може да иска?

Никол се разтрепери. Точно този въпрос кънтеше и в нейното съзнание. След всичко, което се бе случило вчера, причината за посещението му беше абсолютно необяснима. Освен ако не бе дошъл, за да излее гнева си върху нея. Само свирепата ярост би го накарала да дойде в дома й, пренебрегвайки всички порядки, цялото приличие. Защо, защо не бе изчакал малко, та да се поуспокои?!

Никол едва се стърпя да остане на едно място, докато Ани и Реджина оправяха прическата й, после задъхано им благодари и се втурна надолу по стълбите. Пред вратата на гостната тя се спря за миг, пое дъх и пристъпи грациозно вътре.

Херцогът седеше на дивана до майка й. В ръце държеше чаша чай и чинийка с кифлички. Когато тя влезе, той извърна глава и закова поглед в нея. Никол очакваше да види бурен гняв, но лицето му не изразяваше нищо. Той се изправи.

Никол си спомни всичко и се изчерви. После неуверено направи реверанс:

— Добър ден, Ваша светлост.

Той отвърна на поздрава й с безизразен глас. Джейн й наля чаша чай и Никол седна на един стол срещу тях. Ръцете й трепереха и тя остави чашата и чинийката, за да не ги изтърве.

— Посещението ви е много неочаквано — каза Никол.

Изражението му бе все така непроницаемо. Изглеждаше по-добре от вчера, но не както обикновено. Очите му още бяха кръвясали, ала кръговете под тях бяха изчезнали. Лицето му беше намръщено, устните — стиснати, но бе гладко избръснат и безукорно облечен с жълто кафяв жакет, по-тъмна вратовръзка и кафяви панталони.

— Нима?

Никол се изчерви още по-силно. Знаеше какво точно има предвид и й се искаше да потъне вдън земя. Той не каза нищо повече и в стаята настъпи неловко мълчание. Джейн премести поглед от единия на другия и се опита да разведри положението.

— Виждам, че вече излизате. В такъв случай ще посетите ли бала у Феърфакс в края на другата седмица?

— Нямам подобно намерение — каза Ейдриън, като насочи вниманието си към графинята. — Нямам настроение да танцувам, да се тъпча и да се правя на весел.

— Не, разбира се — отговори Джейн. — Посещението ви тук също ме изненадва, Ваша светлост.

— Може би ако ме оставите за малко насаме с дъщеря си, всичко ще си дойде на мястото — отвърна той без да се усмихва.

Джейн кимна и преди да се изправи погледна замислено Никол.

— Трябва да отговоря на няколко писма — каза. — Ще ми отнеме около петнадесет минути. — Излизайки, тя остави вратата след себе си отворена.

Слава на бога, че имам такава майка, помисли си Никол, защото не можеше да си представи друга дама, която би оставила дъщеря си сама в присъствието на джентълмен, пък бил той и херцог Клейбъроу. Той продължаваше да я гледа и Никол се размърда неспокойно. Чувстваше се крайно неловко.

Тя сплете ръце и го зачака да заговори, ала на него изглежда му бе достатъчно да стои и да я гледа. Днес беше различен от вчера, сякаш пред нея стоеше друг човек. Или вчерашния ден бе някаква жестока приумица на въображението й?

Беше трезвен, но не бе само това. Беше скрил тъгата, безутешността, отчаянието. Никол обаче знаеше, че не е престанал да ги изпитва, че лицето му е само маска.

— Добре ли си? — попита тя неуверено. Искаше й се да се пресегне през малката масичка и да докосне ръката му. Ала инстинктивно усещаше, че той незабавно ще я отблъсне.

— Аз трябва да ти задам този въпрос.

Никол се изчерви.

— Аз съм добре.

Сега като че ли той се почувства неловко.

— Наистина ли посещението ми те изненадва толкова много?

— Да.

— Нима мислеше, че няма да дойда? След онова, което се случи вчера?

Тя затаи дъх. Нима надеждите й не са били напразни? Нима бе дошъл, защото иска да я види? Усмихна му се неуверено.

— Дойдох да уредя нещата, Никол.

— Да… уредиш нещата?

— Бих искал да поговоря с теб насаме — каза внезапно херцогът и скочи на крака. Прекоси стаята с твърди стъпки, затръшна шумно вратата и се обърна към нея със скръстени ръце. — Държа да ти кажа, че съм почтен човек. Живея за честта си или поне се опитвам. Вчера обаче напълно се провалих.

Надеждите на Никол се стопиха.

— Ти ми се сърдиш.

Той се навъси.

— Не става въпрос за сърдене. Не си виновна ти. Аз съм виновен. Действията ми говорят сами за себе си.

— Аз не те обвинявам — прошепна тя. Искаше й се да заплаче.

Той съжаляваше за случилото се съжаляваше за това, което бяха направили, за това, което бяха споделили.

— Няма значение дали ме обвиняваш или не. Важен е резултатът от твоето посещение, нищо друго.

Никол облиза устни.

— Резултатът?

— Ти вече не си девствена и може би носиш дете от мен.

— Първото не ме интересува, колкото до второто… — Гласът й заглъхна. Изобщо не се бе замисляла за това.

— Само ти можеш да кажеш такова нещо. — Той се намръщи още повече. — Дойдох тук, за да те накарам да разбереш, че няма да оставя нещата помежду ни така. Това би било по-лошо и от вчерашното ми поведение. Ние ще се оженим.

Тя зяпна.

— При нормални обстоятелства бихме изчакали една година — заяви той. Погледът му я пронизваше. — Но тъй като е възможно да очакваме дете, ще се оженим веднага. Ще говоря с баща ти, когато се върне.

Никол беше смаяна. За момент всичко в главата й се завъртя, но макар и напълно неспособна да събере мислите си, беше разбрала едно:

— Ти не искаш да се ожениш за мен.

Ейдриън не отговори веднага.

— Това, което искам аз, няма значение. Действията ми вчера решиха и твоята, и моята съдба.

— Разбирам.

— Изглеждаш разстроена — отбеляза той, прекоси стаята и й наля чаша шери. — Не исках да бъда толкова прям.

— И да искаше, не би могъл да бъдеш по-прям — каза Никол. Усети, че очите й се изпълват със сълзи и отчаяно запримига, за да ги спре. — Напълно ми е ясно, че искаш да се ожениш за мен единствено от чувство за дълг и чест.

Той й подаде чашата шери, но тя не я взе.

— Говориш така, сякаш намеренията ми са престъпни. Мой дълг е да се оженя за теб.

— Както беше твой дълг да се ожениш и за Елизабет — каза Никол. — Но нея я обичаше.

Херцогът не отговори.

— В действителност ти не искаш да се ожениш за мен, нали, Ейдриън? Ако имаше избор…

Този път той наистина се ядоса.

— Нямам избор! Това, което искам аз, е без значение!

— Не и за мен.

Настъпи мълчание.

— Какво означава това?

Никол бе на прага да му признае всичко, но се спря. Той беше дошъл тук, за да изпълни дълга си, за да „уреди нещата“, сякаш се касаеше за работа, която трябва да бъде свършена. Колко благородно! Изключително благородно, като се има предвид, че до вчера скърбеше за друга. Той обичаше друга. На Никол й оставаше единствено гордостта.

— Ако не знаеш, няма смисъл да ти обяснявам.

Ейдриън се обърна и я погледна.

Гордо стиснала устни, тя вдигна глава.

— Не мога да се омъжа за вас, Ваша светлост.

Той я изгледа втрещено.

Изражението му едва не я накара да промени решението си. Изглеждаше така, сякаш го бе ударила неочаквано и болезнено по лицето. Никол извърна очи, ръцете в скута й трепереха. Искаше да се омъжи за Ейдриън повече от всичко на света. Единственото нещо, което желаеше по-силно, беше любовта му. Но нея не можеше да получи. Той обичаше мъртвата Елизабет и тъгуваше за нея. Изобщо не искаше да се ожени за нея, щеше да го направи единствено защото бе отнел девствеността й. Как би могла да приеме предложението му при тези обстоятелства? Как да му даде сърцето си, след като в замяна щеше да получи само един студен златен пръстен?

Вече беше разбил сърцето й. Но да стане негова нежелана и необичана съпруга беше по-лошо от всичко.

— Правилно ли чух?

— Няма да се омъжа за теб — каза тя още по-твърдо. — Елизабет още не е изстинала в греба и…

— Както казах — натърти той — ще се оженим незабавно. Моите адвокати вече подготвят документите и ще издействат специално разрешение.

Никол скочи на крака разярена. Гневът беше подходящо убежище.

— Вече съм решила. Мисля, че трябва да си вървиш. Веднага.

Херцогът не помръдна.

— Ти си най-безразсъдната жена, която познавам. Предлагам ти за обмислиш предложението ми много внимателно.

— Няма какво да обмислям. И ако не си тръгнеш, боя се, че ще трябва да си тръгна аз.

Ейдриън се взря изпитателно в нея, но тя упорито отказваше да срещне погледа му. Накрая той каза:

— Не ти вярвам. В цяла Англия няма жена, която би ми отказала.

Никол го погледна тъжно.

— Има една.

— Няма да се наложи да си тръгнеш — каза той, като прекоси стаята и разтвори рязко вратата. — Довиждане, лейди Шелтън. Извинете моето безочие.

Гневът й мигновено се стопи. Понечи да го викне обратно, но се отказа. Загледа се скръбно след него. Остана така чак докато той се скри от очите й, а стъпките му заглъхнаха.

— Довиждане, Ейдриън — прошепна тогава тя.