Скандална любов

1

Драгмор, 1898 г.

— Имате посетители, милейди.

— При мен никога не идват посетители — възрази Никол.

Олдрик я погледна. Набръчканото му лице не издаваше нищо, но в кафявите му очи трепкаха искрици.

— Лейди Маргарет Адърли и лейди Стейси Уъртингтън, милейди.

Никол беше изненадана. Преувеличено бе, разбира се, да се твърди, че при нея никога не идват посетители, защото най-добрата й приятелка, виконтеса Сърл, както и местните благородници, наред със собственото и семейство, всъщност я посещаваха доста често. Но те не се брояха. Край нея го нямаше онова ято от гости и приятели, характерно за останалите млади дами от нейната класа. Не и през последните няколко години. Не и след скандала. Какво ли можеха да искат тези дами, които никога не бе виждала?

— Кажи им, че слизам веднага. И им предложи чай, Олдрик — каза тя на иконома. В гърдите й се надигаше вълнение.

Олдрик кимна, но преди да излезе вдигна рунтавата си бяла вежда.

— Дали да не им спомена, че ще се забавите няколко минути, милейди?

Никол разбра намека, засмя се и печално сведе поглед към мъжките панталони и калните ботуши за езда, с които бе обута. Макар че новият век чукаше на вратата, жените не можеха да носят мъжки дрехи, дори да имаха напълно основателни причини. Някои неща явно никога нямаше да се променят.

— Много мило, че ми напомни, Олдрик. Не бива да пропъждам височайшите си посетителки преди още да съм разбрала защо въобще са дошли.

Тя изчака иконома да излезе, като не преставаше да се смее. Представяше си шока, който биха изпитали двете добродетелни дами долу, ако я видеха облечена като мъж. Това просто не се правеше.

Никол въздъхна. Пред себе си поне трябваше да признае, че безгрижното й поведение и недотам приличното й чувство за хумор не й помагат особено в нейното положение. Не че съм в кой знае какво положение, напомни си тя. В края на краищата, сама бе решила да стои в провинцията. Докато ровеше небрежно из гардероба си в търсене на подходящо бельо, тя си призна, че всъщност й е приятно да я посещават друга млади жени. Крайно време беше. Не че не беше щастлива в Драгмор, напротив. Животът й се състоеше от Драгмор, коне и книги. Само това. Хм, наистина беше крайно време.

Бързо облече комбинезон, чорапи и фуста. Мразеше корсетите и никога не носеше такива, въпреки че бе двадесет и три годишна, а на ръст приближаваше метър и осемдесет. Беше по-висока от повечето жени, пък и възрастта й напредваше. И въпреки това упорито отказваше да пристяга талията си, сякаш е на осемнайсет, метър и петдесет висока и тежаща петдесетина килограма. Ако хората знаеха това, щяха да я одумват. Хората обичат да одумват — изпитала бе това на собствения си гръб. Но в този случай нямаше как да знаят истината, а и да имаше, Никол бе категорична.

Не ставаше въпрос само за удобство. Тя беше страстна ездачка. Съгласна бе с някои от любимите си писателки, които предпочитаха бричовете и голф-панталоните пред женските модни дрехи, които, казваха те, са нездравословно сложни. Като корсетите. Съвременното общество бе изобретило правилата за благоприличие с явната цел да държи жените изкъсо. Модата беше измислена със съвсем същата цел.

В края на краищата, от една стегната в корсет, припадничава жена не може да се очаква нищо друго, освен да се усмихва и да диша. Една припадничава жена не би могла да тича, язди, стреля или мисли. Една припадничава жена е кротка.

Никол беше достатъчно мъдра да знае, че трябва да пази своята мъдрост за себе си.

Щом привърши с обличането, тя се спря за миг пред огледалото, усещайки, че стомахът й се е свил от нервно напрежение. На лицето й се изписа намръщена гримаса. Не че не харесваше скромния си син жакет и пола — въобще не я бе грижа за дрехите, стига само да не й пречеха да се движи свободно. Друга бяха нещата от външността й, които не й се нравеха.

Никол въздъхна.

— Е, а ти какво очакваше? — попита напълно сериозно своето отражение тя. — Да си по-ниска? Или руса? Не бъди такава глупачка. Ако хората те оценяват по външния вид, значи не струват и пет пари!

Вратата се отвори.

— Викате ли ме, мадам?

Никол се изчерви. Ако слугите я хванеха да си говори сама, щеше да умре от срам!

— Ъ-ъ, да, Ани. Би ли отнесла панталоните ми на Сю Ан? Лявото коляно се нуждае от закърпване.

Тя се усмихна широко и изчака Ани да вземе бричовете и да излезе. После се погледна намръщено в огледалото. Въпреки всичко бе нелепо висока и прекалено тъмна. Наследила бе изцяло чертите на смуглия си баща и нищичко от своята дребничка, русокоса майка. Не беше мрачна по природа, но не можеше ли косата й да е поне кафява, вместо гарвановочерна?

Трябваше да помоля Ани да ми помогне с прическата, вместо да я залъгвам с разни измишльотини за панталоните, помисли си тя, докато се опитваше да прокара гребена през косите си. Гъстите, вълнисти черни кичури се спускаха чак до кръста й и бе невъзможно да се приведат в ред без втори чифт ръце. За това обаче вече бе твърде късно, ето защо Никол бързо стегна косата си с една панделка. Лейди Адърли и лейди Уъртингтън я чакаха. Стомахът й отново се сви. Забавеше ли се още минута, щеше да прояви непростима грубост. Тя изскочи припряно от стаята си и се втурна по стълбите, забравила, че е с пола. Припомни си го чак когато се препъна и се принуди да запристъпва по-бавно, по-женствено.

Долу в коридора се спря за миг, за да си поеме дъх и да успокои нервите си. Каза си, че се държи глупаво — просто приемаше гости, нещо, което другите млади дами вършат всеки божи ден. Докато бързаше по дългия, покрит с мрамор коридор, си мислеше колко хубаво би било майка й, графиня Драгмор, да си беше у дома, за да й помогне с мъдрите си съвети. Но Джейн бе в Лондон с малката сестра на Никол, Реджина, която категорично беше отказала да стои в тихата провинция насред разгара на сезона. Никол мечтаеше родителите й да позволят на Реджина да се омъжи и да забравят, че тя, по-голямата сестра, е неомъжена и най-вероятно ще си остане такава завинаги.

На прага на просторния светложълт салон тя се спря. Двете млади дами, седнали на пъстро тапицираното канапе, мигновено замръзнаха на местата си, разговорът им секна. Едната беше руса и съвършена, другата — изумително хубава брюнетка. И двете се вторачиха в Никол с ококорени сини очи. За един глупав миг Никол се почувства като някаква екзотична твар, наблюдавана под лупа; сетне това чувство се изпари.

Тя се усмихна и прекрачи прага.

— Здравейте. Много мило от ваша страна, че се отбихте.

Двете момичета се изправиха. Докато разменяха поздрави, погледите им изучаваха с неприкрито любопитство високата фигура на Никол. В сравнение с тях Никол се чувстваше огромна, защото стърчеше с повече от една глава над крехките им фигурки от по метър и половина.

— Лейди Шелтън — каза русата, — аз съм лейди Маргарет Адърли, а това е моята приятелка лейди Стейси Уъртингтън.

Щом приключиха с формалностите, Никол ги покани да седнат край масичката, на която вече бяха сервирани чай и сладкиши. Тя седна срещу тях на едно тапицирано с брокат кресло. Стейси Уъртингтън не сваляше втренчения си поглед от нея.

— Нали знаете за херцога? — попита възбудено Маргарет.

Можеше да става дума за един-единствен човек.

— Херцог Клейбъроу? — каза Никол, питайки се какво общо може да има той с нея и с тези млади дами.

— Да! — засия Маргарет. — Купил е Чапман Хол. Съзнавате ли какво означава това? Той е ваш съсед!

— Разбира се — каза Никол с известно объркване. Не знаеше нищо за херцога, освен това, че наистина току-що е пристигнал в Чапман Хол, който бе само на миля от Драгмор. До тази седмица не беше и чувала за него.

— Той е мой братовчед — обяви Стейси Уъртингтън и се усмихна самодоволно, сякаш това да си братовчедка на херцог бе нещо изключително важно.

— Какъв късмет за вас — измърмори Никол. Стейси не долови сарказма в тона й.

— Двамата с него се познаваме още от детинство — надменно заяви тя.

Никол се усмихна.

— В момента той е в имението — каза Маргарет — и този петък ние организираме бал с маски в негова чест в Тарънт Хол. В края на краищата, той трябва да бъде посрещнат както трябва в нашия край.

— Да, предполагам.

— Сигурна съм, че ако графът и графинята бяха тук, щяха да имат честта сами да организират събитието, но тъй като ги няма, майка ми реши да се заеме с това.

Никол кимна. Стейси се усмихна.

— Знаехме, че вие сте тук, а не в Лондон. И, разбира се, би било твърде непристойно да не ви поканим. Така че ето ни тук.

Никол премига вцепенена. Беше смаяна от думите на Стейси, и от начина, по който бяха казани. Току-що беше получила най-грубата покана — бяха й съобщили недвусмислено, че е трябвало да я поканят, независимо дали е желана или не. При това Стейси не бе пропуснала да отбележи, че Никол не е в Лондон с родителите и със сестра си, и с всички други неомъжени млади дами от добро потекло, тръгнали на лов за съпрузи. Подтекстът беше още по-лош — подтекстът бе, че тя не е добре дошла в Лондон. А това не беше вярно.

Не съвсем.

— О! — бе единственото, което успя да измисли Никол. Бяха я поставили на място. Тя рядко се появяваше в обществото; всъщност, не беше го правила от години. Знаеше ли го тази жена? Разбира се, че да. Всички го знаеха.

— Вие, разбира се, ще дойдете — усмихна се Стейси. — Нали?

Никол не успя да се усмихне. Не си въобразяваше — това наистина бе предизвикателство. Стомахът й се беше свил на топка. Минало бе толкова време. Досега хората трябваше вече да са забравили.

— Е? — попита Стейси. Все още се усмихваше.

Никол се изпълни с неприязън към нея. Тази жена очакваше да отклони поканата. Всички знаеха, че тя излиза рядко. Двете дами не бяха дошли при нея в знак на приятелство, а само по задължение. Щеше да бъде ужасно неприлично да не поканят дъщерята на граф Драгмор на толкова важно събитие.

— Разбира се, че ще дойда — каза гордо Никол, без да се усмихва.

Стейси изглеждаше шокирана. Но това бе нищо в сравнение с изражението на Маргарет.

— Наистина ли? — възкликна пискливо блондинката.

Гняв изпълни Никол. Все още не разбираше мотивите на Стейси, но това бе без значение. От значение беше единствено предизвикателството.

— До петък — каза тя, като се изправи.

Когато двете жени си заминаха, Никол съжали, че им бе позволила да я поставят натясно. Но как можеше да отхвърли толкова явното предизвикателство на Стейси Уъртингтън? А и досега хората трябваше вече да са забравили, нали?

След скандала по адрес на Никол се бяха изсипали куп злостни клюки, които й бяха причинили много болка. Беше си навлякла и гнева на своите родители, така че дори да бе поискала да се скрие в лондонския им дом, те нямаше да й позволят. Ала тя не беше страхливка и бе останала до края на сезона, сякаш нищо не се бе случило — с високо вдигната глава, без да обръща внимание на стотиците втренчени погледи и одумвания.

Когато скандалът започна да стихва, Никол се оттегли. Още при дебюта си в обществото не бе харесала баловете и забавите, соаретата и следобедните празненства, които намираше за безкрайни, еднакви и твърде скучни. Обичаше да става с изгрева на слънцето и да прекарва деня си на седлото, улисана в грижи за Драгмор заедно с баща си и братята си. А и една книга винаги бе по-интересна от повечето светски събития.

Последните четири години не бяха лоши. Никол обичаше семейството си, обичаше Драгмор и бе доволна от живота, който водеше. Всъщност основната причина да предизвика целия скандал бе тъкмо нежеланието й да променя своя живот.

Но… понякога, обикновено когато сестра й беше в Лондон с майка им, за да се забавлява, облечена в приказни коприни и ухажвана от красиви ергени, Никол усещаше, че Реджина й липсва, чувстваше се самотна и внезапно й се приискваше и тя да е там. Реджина винаги беше красавицата на бала — нещо, което на Никол никога не се бе случвало. Знаеше, че това желание не може да се сбъдне, че е просто една малка мечта, мимолетна мечта. Добре помнеше няколкото бала, на които бе отишла със семейството си след скандала — балове, които не й бяха доставили никакво удоволствие, балове, където хората трябваше само да я погледнат, за да си спомнят и да започнат да шушукат зад гърба й. Достатъчно бе да се сети за тези моменти и плахото й желание да изпита всичко това отлиташе, забравено за седмици напред.

А сега Никол не само щеше да се появи отново в обществото, но и щеше да се появи сама. Не само, че родителите й и Реджина бяха в Лондон, ами и брат й Ед бе в Кеймбридж, а брат й Чад — във Франция по работа. Нямаше придружител. Дамите не ходеха на балове без придружител, освен ако не бяха над тридесетте, а Никол беше под тази възраст.

И все пак тя ще отиде на този бал с маски, нищо че е сама. Ще го стори с достойнство и класа и ще натрие носа на тази снобарка Стейси Уъртингтън.

Наметната с пелерина от фина червена вълна, в петък вечерта Никол се отправи към Тарънт Хол. Беше се превърнала в същинско кълбо от нерви. По-рано през деня бе изпитала известни колебания дали въобще трябва да ходи на бала, но в крайна сметка с цената на много усилия беше успяла да ги потисне. Бяха я предизвикали, а тя не беше страхливка. Ще отиде на бала, пък да става каквото ще.

Имаше ужасното предчувствие, че ще съжалява за тази вечер. Ако имах малко разум в главата си, каза си тя, щях да забравя за Стейси Уъртингтън и да си стоя в къщи, както подобава на една благопристойна млада дама.

Но вече е твърде късно, помисли си тя, като прокара пръсти по лъскавата оранжева фуста и яркорозовата пола под пелерината. Никога не се бе държала благопристойно, поне не в общоприетия смисъл. У нея имаше нещо диво, винаги го бе имало. Наследила го бе от бащиния си род, или поне така казваше майка й, въпреки настояванията на графа, че незачитането на правилата било черта на семейство Баркли. На двадесет и три Никол бе вече достатъчно зряла и честна пред себе си, за да признава чудатостта на характера си и да я приема. Тъкмо тази дива част от нея беше приела предизвикателството на Стейси и в момента я тласкаше напред въпреки здравия й разум.

Винаги бе мразила правилата и условностите, които оковаваха съвременните жени. За щастие не беше сама във възгледите си, макар да се числеше към едно доста радикално малцинство, водено от боркини за права на жените като Елизабет Кейди Стантън и собствената й леля Грейс Браг. От жените се очакваше единствено да се отдават на нежни женски занимания като подреждане на цветя и рисуване на акварели. Когато възпитателката й се опита да я научи на тези изкуства, осемнадесетгодишната тогава Никол изпадна в ярост. По цял ден да рисува рози, докато Чад, Ед и баща й кръстосват Драгмор с конете си и наглеждат арендаторите, фермите и добитъка? Никога!

Разбира се, беше принудена да изучи споменатите занимания, което тя стори с огромно отвращение, но в свободното си време не оставяше на мира мъжете в семейството, докато накрая й позволиха след часовете си да ги придружава — свобода, немислима за една благовъзпитана млада дама. През детството и пубертета Никол безкрайно съжаляваше, че не е момче. Не беше ли на седлото заедно с братята и баща си, можеха да я открият да чете — четеше всичко, от чувствената Байронова поезия до „Правата на жените“ на Джон Стюарт Мил. Семейството й не обръщаше голямо внимание на момчешките й наклонности, докато изведнъж тя не се превърна в жена, а дори тогава правеха всичко възможно да пренебрегват необичайното й поведение.

Щяха да умрат, ако знаеха какво върши в момента, да не говорим ако я видеха.

Имаше на разположение само три дни, за да намери костюм за бала, но успя да разреши проблема, като прерови огромния таван на къщата. Майка й, Джейн Баркли, на времето бе популярна театрална актриса, въпреки че няколко години след женитбата си беше изоставила своята кариера, за да се посвети на децата, на съпруга си и на Драгмор. Актьорството бе в кръвта й, защото Джейн бе истинска дъщеря на майка си — прочутата и несравнима Сандра Баркли. Затова на тавана имаше цели сандъци, пълни с прекрасни костюми.

Никол избра костюм на циганка. Не можеше да не признае, че с тази коса и очи изглежда напълно автентична в ярките, пъстри дрехи. Разбира се, костюмът беше дързък. И не беше съвсем благоприличен. Блузата разгалваше раменете й доста предизвикателно, а полите стигаха едва до коленете. Но циганките, както я увери тринайсетгодишната Ани, ходели боси и с къси поли. На Никол не й пукаше. Щом Стейси Уъртингтън и малката й приятелка я видеха, щяха просто да припаднат! Сигурна бе, че те изобщо не очакват да дойде.

Тя се усмихна и се облегна на плюшената седалка в голямата черна карета на рода Драгмор, теглена от шест сиви коня и съпровождана от четирима слуги в ливреи. Не само че отиваше на маскен бал облечена в напълно автентичен костюм, а и започваше да изпитва истинско вълнение. От векове не се бе появявала в обществото, да не говорим откога не бе ходила на бал с маски.

Алеята пред тухлената джорджианска къща вече беше пълна с файтони и карета. Една карета, двойно по-голяма от тази на Драгмор, зави по алеята току пред тях. Тази карета също беше черна и толкова лъскава, че блестеше на лунната светлина. Гербът на двете врати сияеше ярко, осветен от фенерите на каретата, така че беше напълно невъзможно да остане незабелязан. Два лъва, единият червен, а другият златен, изправени на задните си крака на фона на щит в черно, червено и златисто, над който имаше трети, ръмжащ лъв. Под щита се извиваше сребърна панделка с девиз, който гласеше просто „Честта над всичко.“ Подобен герб можеше да принадлежи само на херцог Клейбъроу.

Осем великолепни черни жребци теглеха каретата, а от юздите им се вееха златни пера. Отзад стояха четирима слуга с разкошни униформи в червено, черно и златно. Ескортът на херцога се състоеше от дузина ездачи, възседнали гордо еднакви коне и облечени в ливреи със същите цветове. Изобщо, каретата бе достойна за кралска особа, каквато — Никол знаеше това — херцогът не беше.

Каретата й спря на алеята зад неговата и Никол напрегна взор, за да види знатния почетен гост. Успя обаче да зърне само една висока фигура в лъскав черен фрак и развято черно наметало с пурпурен кант. Предпочел е да не идва с костюм, отбеляза тя, освен това не мъкне със себе си херцогиня.

Никол слезе от каретата и забърза по стъпалата на ярко осветеното имение. Входната врата беше разтворена. Един слуга в ливрея пое пелерината й, без дори да трепне при вида на облеклото й. Тя последва един лакей до входа на балния салон. Сърцето й започваше да бие силно. Когато я попитаха за името й, го произнесе напълно машинално.

За един кратък миг в паметта й изникнаха спомени за твърде много такива вечери и за твърде много провали. За един кратък миг дързостта й отстъпи място на страха.

Спря се зад херцога, докато обявяваха пристигането му. Той се оказа дори по-висок, отколкото бе предположила, близо педя по-висок от нея и изключително широкоплещест. Косата му бе твърде дълга за да е модерна, сякаш беше прекалено зает и нямаше време за фризьори. Имаше тъмнокестеняв цвят, но дори на изкуственото осветление се виждаха силно изсветлели от слънцето кичури, които създаваха впечатлението, че херцогът прекарва по-голямата част от времето си на открито.

— Ейдриън Бракстън-Лоуъл, девети херцог Клейбъроу — обяви икономът. Последва дълъг списък на останалите титли.

Херцогът бе застанал нетърпеливо на прага и едва дочака икономът да свърши с представянето, за да се спусне по стъпалата към салона. Никол пристъпи напред, без да сваля очи от него и от разкошно облечената жена — очевидно домакинята, — която отиде да го поздрави с добре дошъл.

— Лейди Никол Браг Шелтън — казваше в този момент икономът.

Никол не го чу. Сърцето й се беше качило в гърлото. Изпитваше внезапно смущение от голите си крака и босите си ходила. Имаше чувството, че цялата тълпа се е вторачила в нея, което, естествено, беше вярно, защото току-що бяха съобщили името й, при това веднага след името на херцога. Сред присъстващите се възцари тишина. Молеше се това да се дължи на херцога, а не на собствената й поява.

Но и той се обърна и се взря в нея.

Никол вирна глава. Боса като истинска циганка, с дрънчащи гривни по ръцете, с разпуснати до кръста коси и разлюлени над прасците пали тя слезе грациозно по стъпалата. Хората започнаха да шушукат. Имаше ужасното усещане, че говорят за нея.

Беше права — не биваше да идва. Никой не бе забравил, а и костюмът й бе твърде предизвикателен дори за бал с маски.

За нещастие в този миг съзря Стейси Уъртингтън, която стоеше пред тълпата, облечена в бяла рокля от епохата на Регентството — един напълно благоприличен костюм. Стейси не беше припаднала. Напротив, усмихваше се победоносно.

Никол обаче веднага забрави за Стейси Уъртингтън, защото херцогът я гледаше. Дъхът й секна. Все пак успя някак си да се приближи до домакинята без да се строполи на пода в несвяст.

— Лейди Адърли — измърмори тя с реверанс.

Виконтесата премига объркано. Никол усещаше как погледът на херцога я изгаря.

— О, да, лейди Шелтън, колко мило, че дойдохте. И колко… очарователен… костюм.

Никол не можа да се усмихне, все още не можеше и да си поеме дъх. Но не бе сигурна дали това е защото стотици хора продължаваха да я зяпат втренчено или защото той стоеше толкова близо до нея, че почти усещаше топлината на силното му тяло.

— Благодаря — промълви тя.

— Великолепен костюм — каза херцогът. В гласа му не личеше каквото и да било усилие.

Никол се завъртя и срещна погледа му. Подът под краката й сякаш пропадна.

Той беше красив. Зашеметяващо красив, зашеметяващо мъжествен. Почувства се малка като джудже. Тъмните му очи подчиняваха нейните, омагьосваха я със силата си.

— Вие сте уникална, лейди Шелтън — рязко каза той, а погледът му се плъзна надолу по тялото й. — И аз поне намирам това за очарователно.

Сетне също толкова рязко й обърна гръб, кимна на домакинята и се отдалечи, оставяйки двете жени сами.

— Уникална — промълви лейди Адърли, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

Сърцето на Никол затуптя отново. Обзе я лудо вълнение. Думите му очевидно бяха комплимент. Божичко, този зашеметяващ мъж й беше направил комплимент!

Имаше чувството, че не върви, а се носи сред тълпата. Хората продължаваха да я зяпат, но сега тя не забелязваше никого, защото думите му още звучаха в главата и. „Великолепен костюм… Вие сте уникална, лейди Шелтън…“

В ръката й неусетно се бе озовала чаша шампанско. Сърцето й пулсираше лудо, беше и някак твърде горещо. Погледът й обходи залата. Видя го веднага. За нейно смайване, той я гледаше втренчено.

Разделяше ги огромно разстояние. Не можеше да види ясно очите му, но имаше чувството, че я изгарят. Виждаше и напрегнатото му лице. Не бе способна да отклони поглед от него, не и докато той не вдигна собствената си чаша шампанско, сякаш за тост и нейна чест… или в тяхна чест.

Никол бързо му обърна гръб. Херцог Клейбъроу. Колко дълго ще остане в Чапман Хол? Женен ли е? И какво става с нея? Беше се превърнала в кълбо от нерви и не можеше да откъсне очи от него! Ето, отново се бе вторачила в него.

Той слушаше разговора на неколцина лордове и дами и изглеждаше отегчен и нетърпелив, точно както при появата си в салона. Стейси Уъртингтън стоеше до него и го гледаше с обожание. Ревност бодна сърцето на Никол — дълбока, остра, гореща. Силата й я изненада. В този миг, сякаш почувствал погледа й, херцогът се размърда и отново я прониза с очи. Никол знаеше, че трябва да сведе поглед, но не го стори. Не можеше.

Помежду им премина електрически ток.

— Скъпа Никол, от колко време не сме се виждали!

Вниманието на Никол бе отклонено насила от херцога точно в мига, в който устните му се извиха в лека, сардонична усмивка. Сивокосата жена пред нея беше маркиза Хейзълууд. Скова я напрежение. След скандала тази жена бе една от най-яростните й хулителки. Но сега маркизата се усмихваше, сякаш бяха стари приятелки.

— Толкова се радвам да те видя отново, Никол. Божичко, представяш ли си? Херцогът казва, че ти си красавицата на вечерта!

Никол нямаше представа каква игра играе маркизата, но решително отказваше да участва в нея.

— Да, доста време мина, нали? — Гласът й беше хладен, защото не бе забравила как се бе отнесла с нея тази жена преди четири години. — О, струва ми се, че станаха вече четири години от онази вечеря в Касълтън. Спомняте ли си този малък празник?

Маркизата не можеше да не си спомня как с острия си като меч език бе накълцала Никол на парченца пред дузина от гостите в Касълтън. Беше стигнала дотам, че да я нарече персона нон грата, и то с пълното съзнание, че Никол чува всяка дума. Но сега същата тази маркиза се усмихваше така, сякаш това никога не се е случвало.

— О, толкова са много тези празници — въздъхна тя, сетне вдигна лорнета си и огледа костюма на Никол. — Сега виждам защо херцогът намира костюма ти за уникален. Моля те, отбий се следващия път, когато минаваш край Хейзълууд, и предай поздравите ми на графинята и графа. — И като потупа приятелски Никол по ръката, херцогинята се обърна.

Никол беше слисана… и вбесена. Тя не беше глупачка. Знаеше, че маркизата я кани в Хейзълууд само защото бе получила одобрението на херцога. Гняв кипна в гърдите й. Ако херцогът не бе тук тази вечер, или пък ако не беше похвалил костюма й, щеше ли тази жена да се държи поне малко приятелски? Сигурна бе, че отговорът е не.

Никол изпи още една чаша шампанско, като се разхождаше из салона и търсеше тайно херцога с надеждата случайно да се натъкне на него. За нейно удивление много от гостите я заговаряха, канеха я да ги посети. Това не й доставяше никакво удоволствие. Но за пръв път осъзна колко огромна власт притежава херцогът. Думите му тази вечер нямаха за цел да я защитят. Бяха искрени, но небрежно произнесени. И все пак скандалът изведнъж бе престанал да съществува.

— Не изглеждате щастлива, лейди Шелтън — долетя иззад гърба й дълбокият му глас.

Никол възкликна приглушено и се обърна толкова бързо, че шампанското се разплиска. Беше застанал толкова близо до нея, че гърдите й, покрити само с тънка камизола и копринена блуза, докоснаха ръката му. Ужасена, тя се изчерви и отстъпи рязко назад, разплисквайки още шампанско.

Той пое чашата от ръката й. Погледът му беше напълно неразгадаем. Очите му всъщност не бяха тъмнокафяви, а имаха тъмнозлатистия цвят на шери. Стори й се, че е някак развеселен. А докато вземаше чашата, ръката му докосна нейната и Никол имаше чувството, че е погалил самата й душа.

— Позволете да я подменя — каза той. Нямаше нужда да прави нищо, защото до него тутакси се появи лакей, носещ поднос с пълни чаши. Херцогът взе една за себе си и подаде друга на Никол. — Защо сте ядосана?

Никол с усилие си възвърна способността да разсъждава.

— Не съм точно ядосана — предпазливо отвърна тя. Отблизо той бе дори по-зашеметяващ, отколкото отдалеч, а въздействието му върху нея беше още по-смущаващо. Без да усети, Никол се бе вторачила в устните му, питайки се какво ли би било тези устни да я целуват. Когато осъзна какво прави и мисли, тя се ужаси.

— Сега определено не сте ядосана — каза той и бавно плъзна поглед по нея.

В тона му имаше нещо, което предизвика у нея незабавен отклик, нещо интимно, което й бе трудно да определи, защото беше твърде неопитна. Гърдите й се стегнаха така, сякаш ги беше докоснал.

— Не съм — произнесе едва чуто тя. Гласът му беше приглушен, мек като ласка.

— Това е добре. Не бих искал да ми се сърдите. Не и сега… когато току-що се запознахме.

Думите му бяха многозначителни, твърде многозначителни, а Никол се боеше дори да предположи какво може да означават. Искаше й се лицето му да не е толкова безстрастно, толкова неразгадаемо. Нищо не подсказваше какво мисли, защо я е заговорил. Но когато очите му се взряха в нейните, сърцето и подскочи.

— Никога не бих могла да ви бъда ядосана — чу се да казва тя. Сетне се изчерви, защото осъзна, че е прозвучала като някоя свенлива, глуповата госпожичка, а точно тях не можеше да понася.

— Ах, питам се дали това всъщност е хубаво. Защото предполагам, че и гневът ви е като всичко останало у вас — също толкова оригинален и предизвикателен.

Никол го зяпна безмълвно, защото не можеше да измисли никакъв отговор, нито пък можеше да си представи накъде бие с тези думи.

— Така ли е наистина?

— Н-не знам. — Беше напълно объркана.

— Не се съмнявам, че е така — каза той, сетне гласът му стана съвсем тих, — както не се съмнявам, че вашата оригиналност се простира и извън сферата на обществените изяви.

Никол си помисли как обичаше да язди из Драгмор облечена като мъж. По този въпрос поне можеше да говори свободно. Погледна го право в очите и задиша по-леко.

— Да, вярно е.

Той си пое рязко дъх, очите му изведнъж заблестяха. Обзе я натрапчивото усещане, че не я е разбрал и че е вложил в думите й смисъл, различен от това, което бе имала предвид. Смутена от пронизващия му поглед, тя затърси някоя напълно безопасна тема, за която да се хване.

— Сега сме съседи — учтиво каза тя. — Чапман Хол не е далеч от Драгмор, никак не е далеч.

— Колко удобно — сухо отвърна той. — Значи би било напълно добросъседско от моя страна да ви поканя в дома си, нали?

Беше пленница на златистия му поглед. Не можеше да повярва на ушите си. Усмихна се и отново не разбра защо дъхът му секва.

— Често яздя покрай Чапман Хол — заяви тя.

— Сигурен съм в това. Тогава следващия път, когато минавате наблизо, постарайте се да свърнете и да се отбиете. — Думите му притежаваха цялата тежест на господарска заповед.

— Добре — ентусиазирано възкликна Никол. — Добре!