Скандална любов

18

Изминаха три дълги дни след погребението. Никол не излизаше никъде, защото нямаше настроение за светски удоволствия. Все още беше шокирана и опечалена от внезапната смърт на Елизабет, макар че я познаваше съвсем отскоро и далеч не отблизо. А и не ставаше въпрос само за Елизабет. Ставаше въпрос за Ейдриън.

Мислите й бяха изцяло обзети от херцога. Тъжно й беше за него. На погребението, макар че ги разделяше немалко разстояние, тя бе доловила колко е тежка за него тази загуба и напълно споделяше мъката му. Копнееше да го утеши и да облекчи страданието му, нищо че този копнеж се смесваше с болката, породена от съзнанието колко силно е обичал Елизабет. Никол потискаше тази болка, защото сега неговата скръб беше по-важна.

Трябваше да го види. Трябваше да му помогне да преодолее мъката, да му предложи подкрепата си, да му покаже, че независимо от всичко тя е до него. Знаеше, че това не е уместно, не и доколкото повеляваше приличието, но сега Ейдриън се нуждаеше от нея повече от всякога. Чувстваше се объркана, защото не знаеше как да започне разговор с него, но нищо не можеше да я спре да го посети.

След погребението Реджина и Марта бяха излизали и от тях Никол знаеше, че херцогът отказва всякакви покани и не приема посетители. Нея обаче щеше да приеме, сигурна бе в това.

Икономът, набит мъж с масивна челюст, я покани в широкия, сводест вестибюл, пое визитната й картичка, изучи я внимателно и хладно заяви:

— Негова светлост не приема посетители.

— И аз така разбрах — каза Никол и пое дълбоко дъх. — Но аз съм близка приятелка на херцога… Как беше вашето име?

— Удуърд — отвърна той с равен глас.

— Моля ви, Удуърд, кажете на Негова светлост, че съм тук. Той няма да откаже да ме приеме.

Удуърд се поколеба, после кимна и тръгна по коридора. Никол въздъхна. Беше започнала да трепери.

Херцог Клейбъроу беше пиян.

Не видимо и не много пиян, но все пак пиян. Не беше близвал алкохол от четиринадесетгодишен, но днес пи нарочно. Дни наред не бе мигвал и за секунда. Нуждаеше се от сън и беше решен да пие докато заспи. Трябваше да заспи, за да избяга от мъката и угризенията, които заплашваха да го смажат.

Мъката тегнеше на сърцето му като огромен камък. Сега със закъснение осъзнаваше, че е обичал годеницата си. Не с плътска любов, но я беше обичал и сега тя му липсваше. Липсваше му нейната приветливост и усмивката й. Липсваше му неизменната й доброта, безграничната щедрост, състрадателността и изяществото й. В съзнанието му нахлуха спомени. Елизабет като дете, пристъпваща неуверено сред мебелите, а той, дванайсетгодишен хлапак, я наблюдава присмехулно. Елизабет на шест годинки, когато падна от понито си и плака в ръцете му. Елизабет на тринадесет, почти жена — предлага му срамежливо от курабиите, които е изпекла сама. Елизабет на осемнайсет — смутена след първата му целувка.

Сега, макар и твърде късно, той осъзнаваше, че Елизабет е била най-добрият му приятел. Единственият му приятел. Още от най-ранно детство Ейдриън беше необщителен. С Елизабет обаче не беше такъв. Може би в основата на отношението му към нея стоеше чувството за дълг, но все пак беше толкова лесно да си с Елизабет. Тя винаги му бе давала всичко от себе си. Неизменно го подкрепяше, независимо от обстоятелствата. А когато той не й отвръщаше със същото, му намираше хиляди извинения.

Искаше му се да може да върне времето назад. И тогава всичко щеше да бъде различно.

Връхлетяха го силни, нежелани чувства. От дете се беше научил грижливо да прикрива болката и скръбта си и никога да не показва какво мисли или чувства. Не само пред другите, но и пред самия себе си. И в продължение на много години бе успявал да го прави. Ала напоследък всичко се бе променило и смъртта на Елизабет може би беше искрицата, която щеше да разпали опустошителния пожар в сърцето му.

Не разбираше защо тя трябваше да умре. Смъртта й беше огромна несправедливост, а той, макар да не ходеше често на църква, вярваше в бога. От друга страна обаче, в живота си се бе сблъсквал с твърде много несправедливости. Жестокостта на баща му спрямо майка му също беше несправедлива. Както и жестокостта на Франсис спрямо него самия. Може би все пак бог не съществува, помисли си той, или поне в света няма справедливост и пощада.

Въпреки всичко със скръбта вероятно би се справил, ако беше само тя. Но имаше нещо повече, нещо много повече — вината.

Той изгълта още една чаша уиски, мръщейки се на вкуса му. Беше в библиотеката си, откъдето не бе излизал дни наред. Приближи се до огъня и го разпали. Опитваше се да избяга от неизбежните мисли, но така и не успяваше.

Вината го измъчваше. Елизабет още не бе изстинала в гроба, а образът на Никол, който го преследваше непрестанно, отново бе пред очите му. Проклета да е, изруга наум той и ожесточено разрови огъня. Проклета да е!

А може би трябваше да проклина себе си?

През последните месеци, докато Елизабет беше болна и умираше, той не й бе посветил мислите си, а още по-малко вниманието си. Беше прекалено зает да копнее по Никол Шелтън. Елизабет не заслужаваше това от него; заслужаваше много повече.

Аз съм копеле, долно копеле, самовлюбено, похотливо копеле — също като баща ми.

Той затвори очи, но ярките образи останаха: живото и екзотично лице на Никол, усмихнато и сияещо, до лицето на Елизабет — бледо и безжизнено.

Тя бе всичко най-красиво в света — пламтяща енергия, екзотична красота, неукротима гордост. Елизабет не беше пламтяща, екзотична или неукротима, напротив. Разликата беше огромна, стряскаща.

Беше проникнал толкова дълбоко в най-тъмната, най-интимната си същност, че и уискито не можеше да му помогне да спре. А той не искаше да продължава по-нататък.

У него се таеше желание, скрит копнеж, от който не можеше да се отърси, и този копнеж имаше едно име. Никол.

Леко почукване на вратата го изтръгна от унеса му. Беше предупредил прислугата, че не бива да го безпокоят, но искаше да излива гнева си върху другиго, затова отвърна със спокоен глас:

— Да?

Удуърд влезе в стаята с извинително изражение, доколкото такова изобщо можеше да се изобрази върху каменното му лице.

— Лейди Никол е тук. Настоя да ви съобщя за посещението й, Ваша светлост.

Сърцето на Ейдриън заби лудо. Силният копнеж го задави.

— Отпрати я! — изръмжа той.

Удуърд се стресна за миг, но моментално се съвзе.

— Да, Ваша светлост.

— Почакай! — извика Ейдриън, когато икономът стигна до вратата. — Промених решението си. Покани я.

Удуърд кимна безизразно и излезе. Ейдриън закрачи из стаята, кръвта му кипеше. Защо беше дошла? Не можеше ли от благоприличие да изчака да мине малко време от погребението? Нямаше ли уважение към смъртта? Какво искаше? Как смееше!

Беше напълно искрен онзи ден, когато й каза, че възнамерява да замине с годеницата си и да се оженят веднага. Може би е знаел, че тя умира и плановете му са били просто начин да заглуши съвестта си. През последната седмица, когато Елизабет бе на смъртно легло, той бе решил да й бъде верен и в мислите, и в действията си, което означаваше да сложи край на копнежа си по Никол Шелтън. Сега, на ръба на бездната, в която нямаше никакво намерение да пропада, Ейдриън повече от всякога бе решен да я прогони от мислите си и от живота си.

Удуърд въведе Никол и Ейдриън го отпрати с жест. Погледът му я прониза. Защо беше дошла? Защо сега?

Забеляза, че е разстроена. Положително не заради Елизабет, реши той. Това би било ужасна ирония. В светлосивите й очи сякаш имаше съчувствие и загриженост. Запита се дали не е по-пиян отколкото си мислеше, защото не му се вярваше това съчувствие да е за него. Или пък беше? Това не бе безмилостната магьосница, която познаваше така добре, не беше жената, признала най-чистосърдечно, че се опитва да го прелъсти.

— Ейдриън? Добре ли си?

Ейдриън се облегна на камината, без да обръща внимание на пламъците зад решетката, които трепкаха в опасна близост до тялото му.

— О, добре съм — каза той с насмешлив тон, като провлачваше думите. — В края на краищата, на хората всеки ден им умират годениците.

Тя посрещна думите му с мълчание. Изражението й стана още по-съчувствено, а той се стресна от това, което бе сторил — без да иска се беше издал, беше разкрил мъката си. Сякаш я молеше да откликне със състрадание. А намеренията му изобщо не бяха такива.

— Толкова съжалявам — извика тя, но той я прекъсна.

— Посещението ти не бива да ме изненадва, нали? Ти никога не си зачитала приличието. Но все пак признавам, че съм изненадан.

Никол не помръдна. Стоеше зад дивана и го гледаше, стиснала упорито чантичката си в ръце.

— Не можех да не дойда — каза тя тихо. — Исках да се уверя, че си добре.

— Дошла си от загриженост за мен? — попита учудено той. Не й вярваше. Или й вярваше? Нежният й, загрижен поглед го измъчваше, влудяваше го.

— За какво друго бих могла да дойда?

— Сещам се и за други причини — каза Ейдриън грубо и погледът му се плъзна по тялото й. — Онзи ден наистина бях искрен. Всичко свърши, Никол. Каквото и да е имало между нас, вече свърши. — Заля го вълна на силен гняв. Гняв към нея, към себе си, към света.

— Разбрах.

— Ако беше разбрала, нямаше да си тук.

— Точно защото разбрах, сега съм тук, Ейдриън — каза тя меко. — Не бива да оставаш сам.

— Аз искам да бъда сам!

— Ако е така, тогава защо ме прие?

Той я погледна, неспособен повече да крие очевидната истина. Не искаше да бъде сам — искаше да е с нея.

— Иди си. Веднага. Преди да е станало прекалено късно.

Тя не помръдна. Само погледът й стана още по-нежен, още по-загрижен. Не, навярно това бе просто илюзия. Ейдриън кипна.

— Не ме ли чу? — изрева той. — Казах ти да си тръгваш! Махни се оттук, махни се от живота ми! — Без да съзнава, че още държи чашата с уиски, той я захвърли към вратата зад Никол. Тя профуча покрай главата й и се разби с трясък в масивното дърво.

Никол трепна.

Той задиша тежко. Дълбоко в него бе зейнала черна пропаст, но дъното й беше калейдоскоп от цветове, разкриващи душата му. Толкова много чувства трябваше да надмогне, и то на всяка цена. Мразеше ги, мразеше и нея.

— Ти си глупачка. Едва не те нараних.

— Но не го направи — прошепна тя. — И не би го направил.

Той рязко й обърна гръб. Трепереше.

— Знам, че те боли — промълви тя. — Знам, че си го изкарваш на мен, защото няма на кого друг да си го изкараш. Не ти се сърдя. Аз също смятам, че е ужасно несправедливо. Как може да се случи такова нещо? И то с един толкова мил, толкова искрен човек?

— Недей. — Беше се обърнал с лице към камината и палещата й топлина болезнено лизна тялото му. Затвори очи. Тя беше пълната противоположност на Елизабет и това, че сега стоеше тук толкова жива, жизнена и енергична, му причиняваше болка. Силна болка. А образът на Елизабет чезнеше, заличен от всепоглъщащия копнеж. На негово място идваше Никол.

— Отивам да кажа на Удуърд да ни донесе чай — проговори тя накрая.

Ейдриън чу стъпките й, които се отдалечаваха, и за момент го обзе паника, макар да знаеше, че трябва да изпита облекчение. Опита се да си припомни лицето на Елизабет, но си представи само смътен, неясен образ. Пое дълбоко дъх, за да овладее чувствата си. Трябваше да се пребори със себе си, трябваше.

Никол се върна. Сърцето му отново запрепуска.

— Изглеждаш толкова уморен, Ейдриън. Моля те, ела да седнеш. Удуърд скоро ще донесе топъл чай. Ял ли си нещо?

Той бавно се обърна. Очите му срещнаха погледа й и го задържаха. Не си беше представял така изражението й. То беше искрено. Загрижено. Страхуваше се да я доближи. Страхуваше се от необузданото си желание.

— Ейдриън?

В отговор той се извърна, наведе се над камината и се загледа в пламъците. Колкото и да се опитваше, вече не можеше да си представи ясно лицето на Елизабет.

Удуърд почука и внесе чая. Ейдриън чу как икономът оставя подноса и пита Никол дали желае още нещо, но не се обърна. Боеше се да помръдне, боеше се от себе си и от това, което можеше да стори.

Вратата се затвори. В библиотеката се възцари тишина. Нарушаваха я само тиктакането на големия стенен часовник и пращенето на огъня. Чу Никол да става и да се приближава към него. Тялото му се изопна като струна.

Тя застана толкова близо зад него, че усети топлината й.

— Ейдриън? Не искаш ли да седнеш?

— Не.

— Искаш ли да се качиш горе и да си легнеш? Страх ме е като те гледам такъв.

И той се страхуваше да бъде такъв. Не помръдваше, стиснал здраво каменния ръб на камината. Ето, сега ще й каже да си тръгне, ще й заповяда да си тръгне. Вместо това каза:

— Не мога да спя, Никол. Ако можех, повярвай ми, нямаше да стоя тук в това състояние.

Тя въздъхна тъжно. Ейдриън едва не подскочи, когато усети лекия й допир до гърба си. Затвори очи, почти без да чува какво му говори. Отчаяно му се искаше Никол да го обгърне с ръце и да го приласкае. Но тя не го направи.

Не можеше да се бори повече.

— Ейдриън, може би ако опиташ сега, ще успееш да заспиш. Виждам колко си изтощен. Нека да повикам Удуърд.

Дланта й докосна колебливо гърба му. От гърдите му се изтръгна дълбок стон. Вече не разсъждаваше. В съзнанието му кънтеше само една дума: Опасност!

— Не викай Удуърд — каза той глухо.

Без да каже и дума, Никол започна да разтрива врата му с две ръце. Ейдриън затаи дъх, тялото му се изопна още повече. Пръстите й се впиваха в мускулите му и той усети, че започва да трепери. Не можеше да й устои. Беше победен.

— Никол! — извика той, обърна се рязко и я сграбчи в обятията си.

Тя застина, но не се опита да го отблъсне. Очите й се разтвориха широко, ала в тях нямаше уплаха. Ейдриън я притисна към себе си и усети как в отговор тялото й потръпва. Зарови лице в косите й. Водовъртежът от ярки цветове го увлече — бърз и неустоим.

— Всичко е наред — каза тя с треперещ глас. Галеше косите му, гърба му. — Всичко е наред.

Съзнаваше, че я притиска силно, че вероятно й причинява болка, но беше като в транс и не можеше да отпусне прегръдката си.

Държа я така дълго. Вълните от цветове продължаваха да го заливат. Радост, отчаяние. Тъга и болка, силна болка и странно ликуване. Паниката беше изчезнала, пометена от пулсиращото желание.

Никол беше топла и удивително жива в ръцете му. Усещаше пулса на живота в тялото й, своята жар, нейната жар. Тя притежаваше сила, въплъщаваше скръбта и състраданието, беше радост и триумф. Той я залюля и тя се притисна към него.

Горещи сълзи опариха бузите му. Едва сега осъзнаваше колко много се нуждае от нея и беше поразен. Ако не усещаше толкова силно тази нужда, навярно щеше да я сбърка с плътското желание. Но двете чувства бяха различни, макар и еднакво могъщи, макар и еднакво болезнени.

Никол вдигна ръце и обхвана лицето му.

— Винаги — прошепна тя, като се отдръпна назад, за да го погледне в очите. — Винаги ще бъда до теб. — После бавно и нежно прилепи устни към неговите.

Това беше твърде много. Ейдриън пламна цял. Подпря тила й с длан, после рязко развърза буйната й коса, която се разпиля по гърба й. Повдигна лицето й, за да я целуне и за един кратък миг погледите им се срещнаха. Нейният — изненадан и очакващ, неговият — пламнал. После впи устни в нейните.

Силно и страстно. Горещо. Езиците им се преплетоха безразсъдно, трептящи от сласт. Никол тихо застена. Ейдриън падна на колене и я привлече към себе си. Положи я по гръб и покри лицето й с отчаяни, жадни целувки. Целуваше клепачите й, челото, бузите, слепоочията, брадичката, устните, шията. Никол стенеше.

— Никол — прошепна той и притисна твърдото си, стегнато тяло към нея. Искаше му се да й каже много неща, но бе толкова объркан, че не можеше да намери думите, с които да ги изрази.

Никол го сграбчи яростно и пламенно отвърна на целувката му. Ейдриън повдигна далите й, напипа отвора на долните й гащи, улови плата с две ръце и ги разкъса.

След секунди освободи тежкия си, набъбнал фалос и безжалостно проникна в нея. Тя потръпна от яростната му атака, но бе твърде късно. Той беше забравил, че е девица, беше забравил всичко. Опита се да забави бесните си тласъци, опита се да спре лудостта, която го бе завладяла, но не успя.

Миг по-късно всичко свърши. Потръпвайки, той рухна върху нея. Тя го прегърна и започна да го гали. Конвулсиите му постепенно утихнаха и мозъкът му заработи отново.

Цветовете още бяха тук. Ярки, живи и силни. Ейдриън се усмихна с неприсъща за него нежна и топла усмивка.

— Съжалявам.

— Не съжалявай — каза Никол разпалено и погали влажните му коси. — Никога не съжалявай, особено щом си с мен.

Той беше останал без сили не само заради физическото изтощение, но и заради уискито, с което не беше свикнал, а и заради дните, в които не беше спал. Не беше възможно да се пребори с утешителните ласки на Никол. Усети как тежкият плащ на съня го загръща и не можа да му се противопостави. Прегърна Никол още по-силно. Последната му мисъл преди да заспи беше, че вече не иска да се бори нито с нея, нито със себе си. После засънува яркоцветни дъги.