Скандална любов

14

Ловът трябваше да започне в девет сутринта. Преди това всички участници закусиха обилно. Настроението на всички беше прекрасно. Никол бе не по-малко развълнувана от останалите гости. Снощи се беше разочаровала, че херцог Клейбъроу не присъства на вечерята и че дори не е в Мадингтън. Не спа добре. Но сега всички следи от умората и разочарованието бяха изчезнали, а сърцето й туптеше възбудено при мисълта за предстоящия лов.

Повечето от ловците бяха мъже, но имаше и няколко дами, сред които и вдовстващата херцогиня. Изабел имаше славата на отличен ловец. Няколко пъти в годината тя организираше ловни уикенди, които бяха станали легендарни и с поканите за които бе много трудно да се сдобиеш.

Гостите на херцогинята бяха винаги от каймака на английското общество и днешният лов не правеше изключение. Няколко херцога, половин дузина маркизи, много графове, както и принцът на Уелс очакваха с нетърпение да се метнат на конете. Присъстваха и чужденци, сред които членове на кралски семейства и двама руски благородници. Общото между хората, които участваха в подобни събирания, бяха не само властта и синята кръв, но и любовта към конете.

След като закуската приключи, Изабел удари едно малко сребърно звънче, за да привлече вниманието на гостите.

— Готови ли сме? — попита тя с усмивка и блеснал поглед. Отговори й задружен вик и всички скочиха на крака, включително Никол. Тя се обърна към вратата с щастлива усмивка. Мислите й вече не бяха заети с херцога. И изведнъж застина.

Той стоеше там, облечен с жълтокафяви бричове, с блестящи черни ботуши, с пурпурен ловен жакет и шапка. Погледът му беше прикован право в нея.

Снощи Никол бе узнала, че той и Елизабет няма да дойдат на лова, макар да са поканени. Елизабет отново се беше разболяла тежко. Една прислужница я уведоми, че се изказвали различни предположения какво й е на младата дама и че са я прегледали няколко лекари, които така и не могли да постигнат единодушие относно болестта й. Затова сега Никол бе шокирана да види херцога тук, но изненадата й съвсем не беше неприятна.

Той отмести поглед от нея, приближи се бавно до майка си, целуна я по бузата и я поздрави с добро утро. Веднага го обградиха много гости, за да го приветстват сърдечно и да му изкажат съчувствието си заради болестта на годеницата му.

Никол го остави да им отговаря учтиво и последва онези от гостите, които вече се събираха навън на двора. Когато конярите започнаха да извеждат конете, останалите се присъединиха към тях. Всички бяха довели собствените си ловджийски коне, включително Никол. Искала бе да доведе червенокафявия си жребец, но се отказа, защото щеше да й бъде много трудно да го управлява, яздейки странично, както повеляваше приличието. Вместо това бе довела един едър черен жребец. Сега отиде при него и го погали по гривата. Той изпръхтя, поклати глава и усетил възбудата й започна неспокойно да тъпче около нея. Тя обаче не мислеше за него, а за херцог Клейбъроу.

Той беше тук, все пак беше дошъл. Без Елизабет. Никол внезапно прегърна шията на коня си, обърната с гръб към малката тълпа. Що за мисли й минаваха? Какво от това, че бе дошъл сам? Макар че Елизабет я нямаше, двамата щяха да си кажат само няколко думи, щяха да споделят само няколко мига, които щяха да си останат няколко мига и нищо повече.

Трябваше да се отърси от греховните мисли, трябваше. Не само защото бяха безнадеждни, но и защото ловът бе опасен спорт и тя трябваше да се концентрира максимално, за да участва в него. По-лесно бе да се съсредоточи върху него, отколкото върху чувствата си.

Тъкмо бе решила, че е успяла да го стори, когато херцогът се приближи зад нея. Нямаше нужда да се обръща, нямаше нужда да чува гласа му, за да разбере, че е той. Просто знаеше.

— Добро утро, лейди Шелтън. — Беше просто един учтив поздрав, но на нея й се стори, че в него се долавя нещо повече.

Каза си, че трябва да изглежда спокойна, каза си, че никой, освен нея не знае колко силно бие сърцето й. После се обърна с лице към него. Погледите им веднага се срещнаха. Това бе момент на изключителна близост, нищо че дворът беше изпълнен с две дузини неспокойни коне, с развълнуваните им ездачи и с конярите. Той не откъсваше поглед от нея и Никол усети неговата мощ. Сякаш се опитваше да проникне до дълбините на сърцето и душата й. В този момент Никол разбра, че нещо между тях се е променило. Не смееше дори да си помисли какво може да е то.

— Ловът ще бъде прекрасен, времето е идеално — каза тя колкото се може по-безгрижно.

— Въпреки това групата е твърде голяма — каза той, като мина встрани на коня й и провери каишите на седлото. — Ловуването с толкова много ездачи води до инциденти. Стой в края на групата.

Никол отвори уста, за да възрази, защото никога не яздеше отзад и нямаше намерение да го прави сега, макар че се предполагаше дамите да яздят точно там. После осъзна, че той е загрижен за нейната безопасност. Внезапно се сети как я беше спасил на благотворителния пикник. Нима бе възможно? Нима той наистина беше загрижен за нея, поне малко? Тя вдигна поглед към него. Херцогът също я гледаше.

Внезапно той сключи ръце и ги подложи, за да сложи тя коляното си. Никол му позволи да й помогне да се качи на коня, седна на страничното седло и улови юздите.

— Благодаря.

— Приятен лов — каза той рязко и се отдалечи.

— Приятен лов — извика Никол след него. Загледа го как крачи към коня си — голям черен жребец с лъскава грива. После си пое дълбоко дъх. Усетил настроението й, конят заподскача неспокойно под нея и тя трябваше да се съсредоточи, за да го укроти.

След пет минути потеглиха. Кучетата подушиха миризмата на лисица и се втурнаха с лай през ливадата. При тръгването Никол се остави да я изтикат отзад, където бяха и другите дами. Сега обаче, когато конете и ездачите вече препускаха в галоп през хълмистата ливада, тя не можа да се стърпи и се спусна натам, където беше херцогът — в началото, далеч пред нея.

Когато наближиха първото препятствие — ниска каменна ограда, групата започна да се разпръсква. Дузина коне прескочиха оградата, после още дузина. Колоната се разтегли, всеки намираше собственото си темпо, дамите останаха отзад. Никол обаче се придвижваше напред, изпреварвайки вдовстващата херцогиня, която първо я изгледа учудено, после се усмихна.

След това се изравни с няколко джентълмени, които не бяха толкова добронамерени. Зърна шока по лицата им, когато профуча покрай тях. Само единият от руските благородници се усмихна на дързостта й.

Пред тях се появи малък поток. Конят й грациозно прелетя над него без да излиза от крачка и Никол се засмя щастливо, завладяна от тръпката на лудешката езда. Мина покрай още един ездач, в когото разпозна бащата на Елизабет — маркиз Стафърд. Той също изглеждаше слисан от смелата й езда, но Никол не му обърна внимание. Конят й препускаше в овладян галоп и тя уверено го насочваше към средата на групата. Пътеката беше препречена от нисък кокошарник. Два коня пред Никол скочиха над него, но първият закачи задното си копито в покрива му и се препъна. Вторият ездач беше толкова близо зад първия, че Никол си помисли, че ще стане инцидент и леко извъртя юздите на коня си. Прескочиха кокошарника под ъгъл и тя с облекчение видя, че нито един от двамата ездачи не е паднал. След секунда задмина и тях.

Още две мили по-нататък, Никол се озова зад херцога и след водача на лова, които досега бяха далеч напред. Пред тях изникна каменен дувар, висок четири стъпки. Херцогът го прескочи без усилие, забеляза с възхищение тя. Жребецът й вече препускаше лудо, нетърпелив да надмине всички. Тя се опита да го овладее. Приближаваха дувара. Извисиха се над него, приземиха се плавно и Никол отново отпусна юздите на коня.

Той се втурна в галоп, а тя се наведе силно напред, като се стараеше да не губи равновесие. Носът на коня й докосна хълбока на жребеца на херцога. Той извърна глава и щом я видя, на лицето му се изписа изумление.

Никол се засмя ликуващо и се изравни с него.

— Връщай се обратно! — извика той, докато яздеха един до друг. Изпод копитата на огромните им коне хвърчеше пръст. Тропотът им бе толкова силен, че почти заглушаваше думите му. — По дяволите, връщай се обратно!

— Внимавай! — извика Никол, все още засмяна. Бяха на три крачки от нова преграда, този път от отсечени дънери. Херцогът нямаше избор. Трябваше да съсредоточи вниманието си върху собствения си кон. Двамата овладяха едновременно конете си, издигнаха се в идеален синхрон над препятствието и се приземиха рамо до рамо.

След миг херцогът отново се обърна към нея.

— Глупачка такава, казах ти да се връщаш — изкрещя яростно той. — Ще се пребиеш! Връщай се веднага отзад!

— Винаги яздя отпред — извика Никол предизвикателно. Наслаждаваше се на всеки миг от ездата. Както и на гнева му. Конят под нея тръпнеше, един тон силна, гореща конска плът, която тя управляваше единствено със собствените си умения и с тялото си. Яхнал мощния си жребец редом с нея, херцогът имаше същия ефект върху нея, защото беше красив, мъжествен, жизнен. Както и ядосан.

— Карай по-бавно — изкрещя той, за да надвика лая на кучетата и тътена на конските копита. — Пред нас има коварно двойно препятствие.

Никол само му се усмихна и подкара коня си още по-бясно. Херцогът изостана зад нея и изруга.

Двойното препятствие наистина беше коварно; между двете огради имаше само една крачка разстояние. Никол обаче продължи да важничи, защото така й харесваше. Тя направи безразсъден, но и успешен скок над оградите. След миг херцогът отново се беше изравнил с нея. Един поглед към лицето му й беше достатъчен, за да разбере колко е ядосан, но той стоически приемаше факта, че не може да направи нищо, за да я накара да намали, без да изложи на опасност и нея, и себе си. Отново яздеха един до друг в съвършен синхрон. Мълчаха. Тежкото пръхтене на животните и тропотът на копитата им правеха разговора почти невъзможен. Никол беше изцяло завладяна от чувството за гореща, влажна конска плът под бедрата си, от физическото усещане, че е едно цяло с мощното, препускащо животно, от скоростта, с която се носеха и от близостта на херцога.

След час ловът приключи и всички се събраха. Докато яздеха обратно към имението, Никол се върна в задната част на групата, като наложи равна крачка на коня си, въпреки нетърпението на животното. Разбираше го, защото и тя се чувстваше по същия начин. Дългата и трудна езда я бе уморила, но и възбудила, и ако ловът беше продължил, тя също не би спряла.

Херцогът, естествено, яздеше напред. Със стиснати устни и с блеснал поглед той я беше оставил в мига, в който ездата свърши, очевидно достатъчно сърдит, за да разговаря с нея. Нямаше право да я порицава, но Никол имаше чувството, че ще го направи. Все още обаче беше прекалено развълнувана, за да се опасява от това. Никой лов досега не й бе доставял такава наслада!

Все още завладяна от приятна възбуда, тя не забеляза, че другите дами я гледат доста хладно, с изключение на вдовстващата херцогиня, която яздеше пред тях и не обръщаше внимание на погледите им. Когато разбра, че тя е обектът на тяхното неодобрение, на Никол й се прииска да им се изсмее в лицето. Те я укоряваха, че се наслаждава на спорта като мъж, защото не умееха и нямаха куража да яздят като нея. Нищо не можеше да отрови радостта й, не и днес. Тя забави крачката на коня си още повече и ги пусна да минат пред нея, защото не искаше да бъде в тяхната компания. След миг обаче осъзна, че жребецът й едва върви.

Намръщена, Никол спря и слезе от седлото. Потупа животното по запотената шия, прегледа го и установи, че в подковата на предното му ляво копито се е забило малко камъче. Тя го измъкна с тревога — опасяваше се, че може да е било там през цялото време, което означаваше сериозна контузия за коня й. След един по-обстоен преглед обаче установи с облекчение, че копитото почти не е наранено; камъчето явно се беше заклещило скоро в подковата и не след дълго всичко щеше да бъде наред.

— Ти беше невероятен, скъпи — промълви тя и го погали по муцуната. — Просто невероятен. — Образът на херцога завладя мислите й.

Обърна се и с изненада установи, че ездачите са изчезнали. Няма значение, щеше да намери обратния път. Пое юздите на коня и го поведе напред.

Херцог Клейбъроу кипеше от гняв. Доловил настроението на ездача си, жребецът му пристъпваше от крак на крак и неспокойно мяташе глава. Наистина не бе виждал по-добра ездачка от Никол Шелтън, но тя беше и безразсъдна глупачка. Най-голямото му желание в момента бе да я сграбчи за раменете и да я разтърси здраво, докато не я принуди да си признае, че не е била права.

Всички усещаха настроението му и не смееха да го заговорят, затова херцогът яздеше сам, встрани от групата. Смях и разговори изпълваха простора и отекваха в гората, но той не долавяше и дума от възбудените разкази за лова. Той просто беше много ядосан.

Колкото и невероятно да звучеше, тя не му се бе подчинила. Беше й наредил да се върне отзад, а тя само се изсмя и се втурна напред. В този момент херцогът не се сещаше за никой, бил той мъж или жена, който не би изпълнил негова команда.

Беше истинско чудо, че при това стремглаво препускане Никол не се нарани сериозно и не предизвика сериозен инцидент. В този спорт той беше виждал много ужасни инциденти, дори при внимателна езда. Безразсъдството обикновено завършваше пагубно. Хора си чупеха вратовете, загиваха. Едно младо момче се бе парализирало напълно. Ако продължаваше по този начин, някой ден тя също щеше да стане жертва на своето безумие. Дори ако яздеше по мъжки, пак щеше да бъде опасно. А тя яздеше странично. Това бе лудост!

Той си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Пулсът му още препускаше, адреналинът му се беше покачил. Не можеше да отпъди образа й от съзнанието си — прекрасна, стройна, гъвкава амазонка, която се носи като вихър със засияло от радост лице. Още чуваше необуздания й, луд смях. Още я чувстваше до себе си, сякаш продължаваха да яздят един до друг като подгонени от демони. През тялото му премина тръпка.

Тя наистина яздеше като амазонка. Трябваше да признае, че беше великолепна. Не се съмняваше, че и в леглото щеше да бъде не по-малко великолепна. Точно в този момент я желаеше толкова силно, че беше готов тутакси да я отвлече в гората и да утоли безумната си жажда.

Пое още няколко големи глътки въздух, за да преодолее най-мъчителното състояние, в което беше изпадал някога. Не почувства облекчение, затова се обърна да я зърне. За негова изненада Никол не се виждаше никъде.

Херцогът веднага обърна коня си и се отправи към дамите, които яздеха последни в колоната.

— Къде е лейди Шелтън?

Изненадани, те се обърнаха назад.

— Не зная, Ваша светлост — каза графиня Аръндейл. — Само преди миг беше зад нас.

Ейдриън се намръщи и подкара назад, за да я намери. Чудеше се какво ли се е случило сега. След пет минути я видя надолу по пътя, там, където гората още не беше свършила. Тя водеше коня си без изобщо да бърза. Насочи се право към нея. Никол го видя и въздухът помежду им се нажежи до червено.

— Какво се е случило? — попита той рязко.

— В подковата му е влязъл камък.

Херцогът мигновено се смъкна от коня си и се опита да се концентрира върху проблема. Подаде юздите на коня си на Никол, без да промълви и дума. Пръстите им се докоснаха. Той тихо изруга, коленичи до големия черен кон и повдигна копитото му.

— Не е толкова лошо, но не бива да го яздиш сега. — Едва сега се осмели да вдигне поглед към нея.

Никол стоеше неподвижно. Бузите й бяха поруменели от слънцето и вятъра, а очите й блестяха като сребро.

— Ще вървя с теб — каза той, връчи й юздите и пое от нея юздите на своя кон.

— Няма нужда — каза тя и не помръдна.

Без да й отговори, херцогът мина пред нея с широки, решителни крачки. След малко я чу да тръгва след него.

Вървяха мълчаливо. Само вятърът шумолеше в листата на дърветата. Въпреки това Ейдриън знаеше, че тя е зад него, едва на няколко стъпки от него. Усещаше не само присъствието й, но и нещо друго, нещо, което опитът му позволи да разпознае — болезнено силното привличане помежду им.

Защо желаеше толкова тази жена? Нима защото му бе забранено да я има? Или защото беше толкова различна? Или защото от една страна бе горда и силна, а от друга — така уязвима? Знаеше, че няма да намери отговор на тези въпроси.

Усети, че се изпотява. Идеше му да захвърли жакета си, но беше възбуден и не искаше да то показва. Не искаше да разкрива себе си и своята слабост. Нима се бе превърнал в животно, неспособно да се контролира? Нима заприличваше на Франсис? През изминалите седмици бе успял да с пребори с изкушението, не биваше да се предава сега.

Докато се бореше със себе си, той чуваше зад себе си стъпките й, нежното й, някак плитко дихание. Накрая Никол наруши мълчанието.

— Защо се върна дотук?

Ейдриън рязко спря, но не се обърна. Конят му започна да рие неспокойно пръстта.

— Хрумна ми, че след днешното ти представление може да си направила още нещо толкова необмислено и безразсъдно.

Никол също спря до него.

— Но защо се върна?

Той се обърна с лице към нея.

— Защото съм глупак. Помислих, че може да си в беда.

Тя се усмихна.

Той се намръщи.

— Върнал си се, за да ме спасиш.

Херцогът не отрече.

— Очевидно това започва да ми става навик.

— Нямам нищо против.

— Онзи ден имаше.

Никол го погледна право в очите.

— Не, нямах. Преструвах се.

Двамата се взряха един в друг. Моментът беше напрегнат и интимен. Херцогът преднамерено го прекъсна.

— Днес ти язди като луда. Кажи ми, винаги ли си толкова безразсъдна? Боя се, че наистина е така.

Никол вирна глава. Беше откопчала жакета си и пищният й бюст се повдигаше. Това му напомни, че тя няма навик да носи корсет.

— Не съм. Аз съм отлична ездачка и не се излагам на никакъв риск.

— Никакъв риск? Напротив! Някой ден ще се пребиеш!

— Какво те интересува това? — попита тя с нежен шепот.

Ейдриън не бе в състояние да й отговори, не искаше да й отговаря, не искаше дори да изследва собствените си чувства.

— Наблизо има поток — наруши той легналото помежду им мълчание. — Сигурно си жадна. Хайде да напоим конете и да пием вода.

Потокът беше на няколко минути от пътя. Двата коня бяха прежаднели и нетърпеливо сведоха глави към водата. Херцогът стоеше неподвижно встрани. Никол коленичи и невъзмутимо започна да загребва вода с шепи и да пие от тях.

Той я гледаше като омагьосан. За пореден път го порази разликата между нея и всички останали дами, които познаваше. Тя пиеше жадно. Водата изтичаше между пръстите й и се разливаше по нея. После Никол наплиска лицето си и го вдигна към слънчевите лъчи, които проникваха през клоните на дърветата. Ейдриън не можеше да свали очи от нея, не можеше да престане да я желае. Тя внезапно усети погледа му, застина и вдигна очи към него.

В тях имаше разбиране. Разбиране и съгласие. Ейдриън изведнъж проумя, че тя няма да му откаже. Не днес, не сега. Тръгна към нея. Сърцето му удряше като чук, тъпото бучене в ушите му заглушаваше всяка забрана, която би могъл да му наложи разумът.

Никол бавно се изправи.

Той улови ръцете й.

— Кажи ми не.

Тя поклати глава и не изпълни молбата му.

— Да.

Устните му докоснаха нейните и в този момент цялата му съпротива се пречупи. Вече нямаше игри, нямаше преструвки. Никол веднага вдигна ръце, обви ги около врата му и се притисна към него. Ейдриън я прегърна така, сякаш беше нещо безценно, което е уловил и което всеки момент може да изгуби.

Езиците им се преплетоха страстно, тъй както жадуваха да се преплетат и телата им.

Смъкнаха се върху влажната, глинеста земя. Ръцете му намериха жакета й и го разтвориха. Нежните й стенания го окуражиха. Положи я по гръб и пъхна ръка под долната й риза. Докосна голите й гърди.

Плътта й изпълни дланта му и преля навън. Той беше мълчалив любовник, който умее да се контролира, но сега му се искаше да зареве като звяр, за да даде израз на върховното си удоволствие. Не го направи, но продължи да я гали непрестанно, завладян от неустоима жажда и ликуваща възбуда.

Никол простена от наслада, а той прокара длани по кожата й, по твърдите й, стегнати зърна. Когато отметна дрехите и сведе лице към гърдите й, тя отново простена.

Трябваше поне да промълви името й, трябваше.

— Никол.

Тя обхвана главата му с длани и се вкопчи в косите му.

— Ейдриън. — Беше като въздишка.

С уста и с език той продължаваше да гали пламналата й от желание плът.

— Кажи ми да спра.

— Не. Не спирай, Ейдриън, никога не спирай.

Той впи устни в зърното на гръдта й и потъна в пълна забрава. Никол се изви като дъга към него. Той усети, че тя бързо приближава към връхната си точка и в отговор тялото му пламна. Не беше любовник, който шепти нежни думи и обещания, но тялото му й даваше безброй обещания.

Обещания, които в разумно състояние нямаше да може да спази.

Никол започна настойчиво да отвръща на ласките му. Ръцете й докоснаха кожата му, провряха се под ризата му. Той също плъзна ръце под ризата й, под памучните гащи, обгръщащи бедрата й. Когато я докосна, тя изкрещя името му. Никога досега името му не бе звучало така прекрасно.

Завладя го желание да я види напълно задоволена в ръцете си. Щеше да направи всичко възможно, за да го постигне. По челото му изби пот.

— Сега ще полетиш, Никол — прошепна той, като я обсипваше с ласки и целувки.

Скоро беше възнаграден. От гърдите й се изтръгна вик, тялото й се изви в прегръдките му. Дланите му усетиха силните й, ритмични спазми. Когато тя притихна, той изпита огромно задоволство. Задоволство, каквото никога не беше изживявал.

Ръцете й се обвиха около шията му.

— О! — беше всичко, което успя да произнесе.

Той разбра. Това беше първият й оргазъм. Тя нямаше опит. Несъмнено беше девица. Беше лейди Шелтън. Погледът му се плъзна от пламналото й лице надолу по тялото й до разтворените бедра и отметнатата нагоре до кръста пола. Изпитваше болезнен копнеж да се освободи от панталоните си, но ръката му застина. Не беше сега времето съвестта му да се пробужда и да му напомня коя е тя и кой е той. Но вече бе прекалено късно. Ейдриън затвори очи. Бореше се със себе си. Мислите му изведнъж бяха станали кристално ясни. Беше й дал нейния пръв оргазъм, а ако продължеше нататък, щеше да стане и първия мъж в живота й. Не можеше да стори това.

Без да каже нищо, той се отдръпна от нея и легна по гръб върху мократа, влажна трева.