30

Удуърд почука два пъти на вратата на кабинета на Ейдриън и Изабел усети как стомахът й се свива.

Посещението й не бе неочаквано, защото още вчера беше изпратила на сина си бележка с молба да я приеме. Писмото бе необичайно официално. Беше направила два опита да го редактира, но така и не успя да постигне естествения тон, доскоро толкова обичаен между нея и сина й. Накрая тя остави бележката в първоначалния й вид.

Не бе разговаряла истински с Ейдриън откакто преди около месец му разкри истината за неговото раждане. Всъщност, оттогава насетне почти не се бяха виждали. Колкото и да бе болезнено да го признае, Изабел избягваше собствения си син.

Проявила бе желание да помогне на графиня Драгмор със сватбените приготовления и Джейн бе приела с голямо облекчение. Изабел познаваше лейди Шелтън от години, но не бяха близки; сега те бяха станали партньорки и в действията си, и по дух. Разбираха се фантастично. Изабел винаги бе харесвала Джейн, доколкото я познаваше. А след като я опозна по-отблизо, тя не само я хареса още повече, а и започна искрено да й се възхищава. Подобно на самата нея, Джейн бе бунтарка по сърце. Беше интелигентна, независима, състрадателна и мъдра. И също като нея бе жена на действието, а не манастирско олицетворение на женствеността. Изабел добре знаеше, че преди брака си графинята, тогава все още само Джейн Баркли, е била много популярна актриса. Но не смяташе този факт за недостатък, напротив, той я караше да й се възхищава още по-силно.

След като вече познаваше достатъчно добре графинята, Изабел бе повече от сигурна, че Никол ще бъде идеалната партия за нейния син.

Подготовката на голямата, пищна сватба й бе помогнала да забрави за малко страха, който я преследваше от близо тридесет години. Но вече нямаше какво да поглъща вниманието й. Вече не можеше да избяга от това, което бе в сърцето й.

Последният й истински разговор с Ейдриън бе завършил със свада. Той й се бе ядосал, и с право. Винаги се бе страхувала, че синът й ще я презре, че ще я намрази, задето е скрила истината. Най-големите й страхове се бяха сбъднали. Ейдриън бе побеснял. Дали още й се сърдеше? Не издържаше повече на неизвестността. Всеки ден бе за нея нов извор на болка.

Когато Изабел влезе, Ейдриън стана от писалището си и й се усмихна. Тя обаче не можа да отвърне на усмивката му.

— Как си, мамо? Каква странна бележка. Молиш ме да те приема?

Държеше се така, сякаш нищо не се е променило. В сърцето й трепна плаха надежда. Очите й изведнъж се замъглиха от сълзи.

— Не исках да ти се натрапвам.

— Никога не си се натрапвала — каза той някак остро. След това заобиколи писалището. — Нещо не е наред. Какво?

Изабел попи сълзите си с носна кърпичка и се взря в сина си.

— Ейдриън — попита тя тихо — да разбирам ли от държанието, ти, че вече не ми се сърдиш?

— Може би е по-добре да седнеш — отвърна Ейдриън и я отведе до един стол.

— Още ли си ми сърдит?

Той я погледна.

— Мамо, не биваше да криеш от мен истината за Франсис и Ейдриън Стоун, не и след като станах достатъчно голям, за да мога да те разбера. Опитвам се да те оправдая. Ясно ми е, че не си искала да ми признаеш, че си имала извънбрачна връзка. Но аз щях да те разбера. А и да си признаеш за някаква отдавна минала и забравена афера е нищо в сравнение с това да позволиш на един мъж — на собствения си син — да знае кой е истинския му баща. Как можа да не разбереш това?

— Знаех, че постъпвам неправилно — прошепна Изабел.

— Тогава защо? — настоя Ейдриън. — Защо не ми каза по-рано? Разбирам защо не си казала на Ейдриън Стоун — в края на краищата той вече не е бил част от живота ти. Но аз съм твой син. Аз трябваше да зная. Не можеш да си представиш какво облекчение изпитах, щом разбрах, че Франсис не ми е истински баща.

— Страхувах се.

— От какво? От това, че тайната ще стане публична? Това никога няма да се случи, мамо. Ще пазя репутацията ти с всички сили.

— Не се боях за репутацията си — каза Изабел, мачкайки ожесточено кърпичката в ръцете си.

— Тогава за какво? Наследството ми е гарантирано, дори и истината да излезе наяве. В края на краищата дядо Джонатан те направи свой наследник след Франсис. Законната наследница на Клейбъроу си ти, а след теб — аз. Имам много братовчеди, които умират от желание да оспорят правата ми, но техните претенции ще бъдат отхвърлени от съда.

— Страхувах се, че ти никога няма да ми простиш за постъпката и за това, че не ти казах.

Ейдриън я погледна с изненада, после се усмихна нежно.

— Мамо, това е нелепо.

— Прощаваш ли ми? — попита невярващо Изабел.

— Мамо, бях сърдит, но това е минало. Нищо не се е променило, макар да съм леко обиден, че си ме смятала способен да те заклеймя, задето си открила любовта с друг мъж, а не с Франсис. Радвам се, страшно се радвам, че си преживяла поне малко щастие в живота. Господ е свидетел, че Франсис положи всички усилия да те направи нещастна.

Изабел зарови лице в шепите си, обзета от огромно облекчение. Доплака й се. Трябваше да знае, че синът й, нейният прекрасен син, никога няма да се отрече от нея. И все пак, откъде да знае? Ейдриън бе толкова праволинеен, понякога дори прекалено морален. Беше толкова благороден, най-благородния човек, когото познаваше. А стореното от нея бе напълно непристойно, въпреки че го бе сторила от любов.

Ейдриън я потупа непохватно по рамото.

— Не плачи, мамо. Миналото е минало. Пред нас е бъдещето.

Изабел най-после успя да се усмихне.

— Изпратил съм детективи. Единият трябва да е стигнал до Бостън преди две седмици. Ако баща ми е там, ако е жив, би трябвало да е получил писмото ми. Зная, че звучи прекалено оптимистично, но не мога да не се надявам, че отговорът вече пътува през Атлантика.

Изабел изтръпна. Трябваше да се досети, че Ейдриън ще започне да издирва баща си незабавно.

— Когато науча нещо, ще те уведомя веднага.

— Не — поклати енергично глава тя. — Не. Не желая да знам. Не искам да зная дали е жив или мъртъв. Или женен. Не.

Той я погледна.

Сърцето й щеше да се пръсне. След всички тези години бе немислимо той да е жив, да не е женен и все още да я обича. Немислимо. Ако го видеше щастливо женен или безразличен към нея, болката щеше да е непоносима. Точно толкова, колкото и ако бе мъртъв.

— Добре, мамо — отговори Ейдриън меко. За да смени темата, той я попита дали иска да остане и да вечеря с него и съпругата му.

Изабел се усмихна през сълзи. Щеше да откаже. Много добре знаеше, че младоженците трябва да бъдат повече време сами, за да подредят отношенията си, въпреки че много й се искаше да разбере как вървят нещата между сина й и неговата съпруга. Преди обаче да успее да отговори, вратите на кабинета неочаквано се разтвориха.

Изабел и Ейдриън бяха стреснати от Никол, която влетя в стаята задъхана и с обезумял поглед.

— Ейдриън!

При вида на съпругата си, раздърпана и очевидно изплашена, в кални бричове и ботуши, Ейдриън се спусна към нея. Никол обаче внезапно се закова на място и ужасеният й поглед се стрелна към вдовстващата херцогиня, която я наблюдаваше с относително спокойствие. Пребледнялото й лице моментално се покри с гъста червенина.

— О, не! — простена тя.

Ейдриън вече бе успял да я сграбчи и рязко я обърна към себе си.

— Какво става? Какво се е случило? Добре ли си?

Никол отчаяно се опитваше да си поеме дъх, за да му отговори. Погледна отново с отчаяние към Изабел и почти не усети как Ейдриън я разтърси за раменете. Само на нея можеше да й се случи да е облечена като коняр точно когато свекърва й я вижда за пръв път в новата й роля на херцогиня!

Ейдриън продължи да я разтърсва.

— Никол! Какво се е случило? Добре ли си? — повтаряше той разтревожено.

Вниманието й се насочи обратно към съпруга й.

— Ейдриън! Трябва бързо да дойдеш! Стана нещо страшно! Трима скитници нападнаха управителя на конюшнята и го пребиха! Отне ми цяла вечност да го кача на коня си — беше в безсъзнание — и да го докарам обратно в Клейбъроу! Удуърд изпрати някой да повика лекар, но… толкова се страхувам!

Последните й думи прозвучаха като стон. Той още я стискаше здраво за раменете.

— Ти пострада ли?

Тя успя да поклати глава в знак, че е добре. Ейдриън бързо я пусна и прекоси стаята.

— Мамо, остани с нея — нареди той и изчезна.

Никол закри лицето си с шепи. Ръцете й трепереха. Беше се добрала до Клейбъроу пеша, водейки коня с провесения през седлото, безжизнен О’Хенри. Той така и не се бе свестил. Страхуваше се, че може да е мъртъв.

— Ето, скъпа, пийни една глътка от това. Ще успокои нервите ти.

Никол се сепна. Господи, наистина се бе представила пред свекърва си по възможно най-ужасяващия начин с тези дрехи и с това свое непростимо, безразсъдно поведение. Идеше й да избухне в плач, но вместо това прие чашата и нервно отпи няколко глътки. Херцогинята я потупа успокоително по гърба.

Никол впери поглед в нея. Свекърва й като че ли не я осъждаше, напротив — държеше се мило и съчувствено.

— Колко тежко пострада мистър О’Хенри? — попита Изабел.

— Не зная! — изстена Никол. — За всичко съм виновна аз!

— Сигурна съм, че преувеличаваш. Освен това съм сигурна, че всичко ще се оправи.

— Страхувам се, че той умира или е вече мъртъв!

Вдовстващата херцогиня отново я потупа утешително.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Никол знаеше, че не бива да го прави. Инциденти като този не можеха да се случват на нито една дама, още по-малко пък на херцогиня. Погледна свекърва си. Очите на Изабел бяха топли, мили и загрижени. Волята на Никол се пречупи и преди да успее да се спре, тя издърдори на един дъх цялата история.

— Аз настоявах да яздим само двамата. Един от мъжете ме нападна! Сигурна съм, че можех да избягам с коня, но мистър О’Хенри веднага почна да го налага с камшика си! Имаше още двама и те го свлякоха от седлото и се нахвърлиха върху него. Уплаших се, че ще го убият на място! Удрях ги колкото можех с камшика си и, слава богу, конят ми се разбесня. Той нарани главатаря им, почти го стъпка и те всички избягаха.

— Божичко! — възкликна Изабел.

Никол я погледна нещастно. Гласът на херцогинята бе толкова мил, че я предразполагаше за още откровения.

— Всичко обърках, нали? Не съм много добра херцогиня, а толкова исках да бъда!

Изабел я погали по гърба.

— Е, съпругът ти сигурно много ще се разсърди, но слава богу, че не си пострадала.

— Съжалявам, че трябваше да го научите и да ме видите в това състояние — прошепна Никол унило.

Херцогинята се усмихна.

— То не променя отношението ми към теб, ако за това се тревожиш.

— Сигурна съм, че случилото се само затвърдява мнението ви! — простена Никол.

Изабел я погледна объркано. След това отведе разстроената Никол до канапето и двете седнаха.

— Мила моя, нали не мислиш, че съм неблагоразположена към теб?

— А не сте ли?

— Съвсем не.

Никол беше шокирана. Изабел се усмихна.

— Тъкмо обратното, одобрявам брака ви. Всъщност, убедена съм, че ти си най-добрият избор за съпруга на моя син.

Ако пиеше шери, Никол щеше да се задави.

— Така ли смятате? Но защо?

— Ти си една независима жена, мила моя, затова. Ти си смела и нетрадиционна. В някои отношения двамата с моя син имате много общи черти. В други сте съвсем различни. Именно на този точен баланс разчитам.

Никол вече беше истински зашеметена.

— Наистина ли?

Изабел я потупа по ръката.

— Вие и двамата обичате природата и обикновения живот, а общите интереси са много важни. И в същото време Ейдриън е прекалено скромен и необщителен, което не е добре за него. Ти не си такава. Той има нужда от време на време да бъде ядосван. Да, вие двамата добре ще се погодите.

Никол не можеше да повярва на ушите си.

— Страхувам се, че днес направо го разярих!

— Е, било е малко неразумно да се включваш в боя — каза Изабел развеселена. — Но аз няма да кажа на никого нито дума.



Никога в живота си Ейдриън не се бе вбесявал толкова. Уил О’Хенри вече бе дошъл на себе си и бе разказал най-подробно случилото се следобед. Разярен, херцогът се върна в библиотеката и се надвеси заплашително над седналите на канапето жени.

— Мамо, по-добре е да ни погостуваш за вечеря някой друг път.

Изабел се изправи на крака.

— Разбирам. Бъди внимателен с нея, Ейдриън. Днес вече е преживяла достатъчно.

— Преживяното от нея е нищо в сравнение с това, което й предстои.

Никол замръзна.

— Бъди смела — каза й Изабел и се наведе да я целуне по бузата. Сетне отново отправи предупредителен поглед към своя син и излезе.

Стаята се изпълни с мълчание. Старинният часовник на стената звучно отброяваше секундите.

— Можеш ли да обясниш по някакъв начин поведението си? — попита накрая Ейдриън.

— Съжалявам — опита да го умилостиви Никол.

— Съжаляваш?! — Не можеше да повярва на ушите си. — Едва не са те изнасилили, а ти ми казваш, че съжаляваш?

— Повече няма да яздя по черните пътища — каза тя уплашено.

— Проклет да съм, ако изобщо излезеш да яздиш където и да било още веднъж! — избухна Ейдриън.

Никол скочи на крака.

— Ейдриън, бъди разумен!

— Да бъда разумен! Защо, след като самата ти си всичко друго, но не и разумна!

— Не съм търсила приключения.

— Приключения! — изкрещя той, вече напълно неспособен да се контролира. — Само ти можеш да наречеш приключение инцидент, в който едва не са те изнасилили!

— Нямах предвид това — проплака тя.

Ейдриън стисна юмруци.

— Правя всичко, което е по силите ми — още от самото начало, — да те защитя от собствените ти грешки. И всеки път, щом обърна гръб, ти отново почваш да правиш поразии. Но това вече е върхът! Да изложиш на такава опасност здравето си. Живота си!

— Наистина съжалявам! — извика Никол в отговор. По бузите й потекоха сълзи.

Ала Ейдриън вече не можеше да се спре.

— Погледни се! — крещеше той. Разтърси я, без да обръща внимание на опитите й да се отскубне от ръцете му. — Приличаш на конярче, само дето очевидно не си момче! Мили боже! Все едно, че си гола! Някога изобщо замисляла ли си се как се чувствам аз, когато жена ми търчи наляво-надясно в такива прилепнали дрехи, че всеки мъж без никакво усилие може да си я представи гола?

В очите й трепнаха гневни искри.

— Сега вече преувеличаваш.

— О, така ли? Уилям ми разказа всичко, мадам. Събудила си най-долните намерения на тези мъже. Ако беше облечена в подходящи дрехи, ако имаше подходящ ескорт, те никога нямаше да посмеят да те нападнат. Да нападнат херцогиня Клейбъроу! — Гласът му вече приличаше на рев. — Трябва ли да ти напомням коя си?

Никол се отскубна от ръцете му.

— Не, няма нужда да ми напомняш коя и каква съм! Дяволски добре зная, че съм твоята херцогиня! Как бих могла да забравя?

— А-а, значи съжаляваме…

— Да! Искам да кажа, не!

— Определено нямаш представа какво искаш да кажеш — изкрещя той. — Така, както нямаш представа и какъв хаос предизвикваш непрестанно с безразсъдното си държание.

Колко я нараниха думите му!

— Сега, предполагам, ще ми кажеш, че никога не трябва да яздя по мъжки, че трябва с цената на всичко, с цената на собственото ми удоволствие, да се държа прилично.

— Да, по дяволите!

Никол бе ужасена.

— Сигурно се шегуваш!

— Повярвайте ми, мадам, в момента изобщо не ми е до шеги.

— Тогава ти ме излъга! — извика тя истерично. — Каза ми да правя каквото ми харесва. Казвал си ми го толкова пъти. Харесва ми да яздя по този начин, в Драгмор винаги яздех така.

— Тук не е Драгмор и в случай че си забравила — което е очевидно, — сега ти си моя съпруга и херцогиня. По дяволите, сигурен съм, че целият град вече говори как предпочиташ да се обличаш като момче. Трябва да е настъпил истински празник за злите езици. Непременно ли държиш да си непрестанно в устата на хората?

— Не — призна Никол през сълзи. — Но…

— Никакво „но“. — Ейдриън я пусна и се отдръпна от нея. Дишаше тежко. Все още бе разтърсен до мозъка на костите си от мисълта, че Никол е била на косъм да бъде изнасилена, дори убита. Все още трепереше, уплашен до смърт за своята съпруга. Ако нещо се бе случило с Никол, той нямаше да го прости на О’Хенри и на себе си, въпреки че вината щеше да е нейна. Той прокара треперещи ръце през косата си, опитвайки се да се овладее. Опитите му обаче бяха безуспешни. Страхуваше се, че може да направи нещо немислимо — например да я напердаши здравата, докато не я превърне в разумно същество и дама с подходящо поведение.

Мина доста време, преди да се обърне отново към нея.

— Ще… ще се оправи ли мистър О’Хенри?

— Несъмнено ще бъде прикован на легло за една-две седмици, но се размина със смъртта. Въпреки че можеше и да не успее. — Той не обърна внимание на пребледнялото й лице. Не можеше да спре да си я представя как се хвърля сред биещите се мъже и почва да налага с камшика си тримата нападатели на О’Хенри. — Качи се горе. Свали тези дрехи. Веднага.

Никол обгърна с ръце раменете си.

— Какво си намислил?

Ейдриън се намръщи.

— Първо, искам тези бричове да бъдат изгорени. — Той пренебрегна протестите й. — Второ, отсега нататък вие, мадам, ще стоите далеч от конюшните.

Никол почервеня от гняв.

— Трето, възнамерявам да хвана онези престъпници и да накарам да ги хвърлят в Нюгейт.

— Ейдриън! — процеди през зъби тя. — Мисля, че не си справедлив.

Ейдриън рязко се извъртя към нея.

— Не смей да ме обвиняваш, че съм бил несправедлив. Води ме единствено дълбоката ми загриженост за теб! Очевидно някой трябва да бъде загрижен, след като самата ти не си! Предлагам ти веднага да напуснеш стаята!

— Когато се успокоиш — успя да каже тя, — можем да продължим този разговор.

— Качвай се горе. Имам предвид веднага. Имам предвид още в този миг. Преди да си ме принудила да предприема нещо, за което после ще съжалявам.

Никол не се колеба повече и побягна от стаята.

Загрузка...