Скандална любов

17

Лошите новини донесе Реджина.

В неделя вечерта Никол бе напуснала с облекчение Мадингтън, за да се прибере с Реджина и родителите си на Тависток Скуеър, напълно изтощена емоционално от уикенда. След смущаващата среща с неговата майка и нейните родители във фоайето на имението, тя така и не видя повече Ейдриън. Тогава се бе прибрала в стаята си, без да знае какво да очаква. Със сигурност обаче не бе очаквала Ейдриън да си тръгне от Мадингтън веднага. Броени минути след като свали мокрите си дрехи и облече сухи, бе чула суетня на двора и интуитивно бе изтичала до прозореца, за да го види да се качва в лъскавата си черна карета. Дузината ездачи в ливреи чакаха зад возилото, строени като войници. Миг преди да се качи, херцогът се спря и внезапно хвърли поглед назад, сякаш бе почувствал, че тя го гледа. Но не я видя и секунди по-късно той и антуражът му потеглиха и се скриха от очите й.

Откакто се върна в Лондон, Никол се опитваше с всички сили да не мисли за Ейдриън и за последната им среща, но това бе невъзможно. Вече изпитваше не толкова гняв, колкото унижение, Очевидно бе, че той не я смята за дама. Всеки път, щом се видеха, тя се озоваваше в прегръдките му, при това охотно. От самото начало не бе имал почтени намерения спрямо нея, но и защо ли да ги има? Ако искаше да бъде напълно откровена пред себе си, с болка трябваше да си признае, че Ейдриън е прав в преценката си за нея. Дамите не ходеха по маскени балове без придружител и в скандални цигански костюми. Дамите не зарязваха годениците си в последния момент. Не яздеха в бричове. И със сигурност не допускаха всеки мъж, бил той даже собствения им съпруг, да ги докосва така, както я бе докосвал херцогът. Ако Никол беше дама като Елизабет, той никога нямаше да се отнесе с нея по такъв скандален начин.

Имаше и още нещо, което я караше да изгаря от срам. По време на лова напълно бе забравила за съществуването на Елизабет. Когато беше с Ейдриън… Не, трябваше да престане да го нарича така интимно дори в мислите си. Когато беше с херцога, твърде лесно забравяше всичко останало. Искаше й се Елизабет да е ужасна и подла като братовчедка си Стейси, защото тогава нямаше да изпитва никакви угризения. Ала Елизабет не беше като Стейси. Беше мила и добра. И бе една от малкото в града, които правеха всичко възможно Никол да бъде приета отново в обществото. Никол не искаше да я мами и съжаляваше, че го е сторила, точно толкова, колкото съжаляваше, че не може да бъде истинска дама като нея.

Тъкмо тогава Реджина й донесе новината, която я накара да се почувства още по-зле.

— Какво се е случило? — попита Никол, когато сестра й влетя без дъх в стаята.

— Елизабет Мартиндейл — каза на пресекулки Реджина. — През уикенда състоянието й се е влошило! Толкова е болна, че дори не може да се вдигне от леглото и докторите казват, че няма да я бъде.

Никол се ококори, а кръвта се отдръпна от лицето й.

— Няма да я бъде?

Реджина кимна с широко отворени очи и призрачно бледо лице.

— Какво искаш да кажеш с това, че няма да я бъде?

— Не зная! — извика сестра й. — Докторите казват, че няма да я бъде! Мисля, че това значи, че тя умира!

Никол се отпусна тежко на един стол, напълно потресена.

— Умира!

Реджина седна, също толкова поразена. Двете сестри се спогледаха без думи.

— Не вярвам — каза накрая Никол. — Елизабет е млада — по-млада от всички нас! Младите момичета не умират така внезапно!

Устните на Реджина потрепнаха и очите й се напълниха със сълзи.

— И аз не мога да повярвам — каза тя с пресипнал глас. — Може би не е истина.

— Естествено, че не е истина! — извика Никол. Изпълни я облекчение. — Това е някакъв ужасен слух. Нали знаеш как в устата на мълвата мухата се превръща в слон!

— Може би имаш право — каза Реджина и също се поуспокои. — Може би само е болна от някаква тежка форма на грип и това е всичко.

Никол кимна, но все още беше разтърсена из основи.

Никол още бе разстроена, когато час по-късно каретата на Драгмор спря пред дома на Стафърд. Слуховете наистина бяха нещо ужасно, но няма дим без огън. Никол се молеше това да не е така, отказваше да го повярва. С надеждата, че Елизабет е просто болна, тя реши да отиде и изкаже съчувствието си на младото момиче, което се бе отнесло толкова мило с нея. Кочияшът й помогна да слезе, а икономът на къщата я въведе във фоайето.

Никол му подаде визитната си картичка и обясни, че е разбрала за болестта на лейди Елизабет и е дошла да й изкаже най-добрите си благопожелания, ако това е възможно. Носеше и красиво опакована кутия с шоколад, която бе купила по пътя от Оксфорд Стрийт.

Икономът разгледа картичката й, но преди да успее да отговори, един гневен мъжки глас изкрещя:

— Елизабет не приема посетители!

Никол се извърна и видя херцог Клейбъроу да върви към нея с мрачно изражение. Бе само по риза с навити ръкави и дори не носеше сако. Панталоните му, обикновено идеално изгладени, сега бяха намачкани на хармоника. Потъмнелият му поглед мяташе мълнии, около очите му имаше сиви кръгове от недоспиване и тревога. Косата му изглеждаше още по-дълга и разрошена. Без да отмества разярения си поглед от Никол, той се обърна към иконома:

— Уилям, можеш да си вървиш.

Уилям веднага се изпари.

Никол не очакваше да го намери тук. Изненадана и от появата, и от яростта му, тя инстинктивно отстъпи крачка назад. Той я сграбчи за ръката.

— Какво правиш тук, по дяволите?

— Дойдох да видя Елизабет. Чух, че…

— Дошла си да видиш Елизабет? Защо? За да се убедиш с очите си колко е зле?

Никол се опита да се отдръпне, но той не я остави.

— Пусни ме! Моля те!

Без да обърне внимание на молбите й, херцогът я притегли към себе си така, че лицата им се доближиха на сантиметри едно от друго.

— Изобщо не си мисли, че ако тя умре, ще се оженя за теб?

Шокирана, Никол издърпа ръката си от неговата.

— Как можа да ти хрумне подобно нещо! — извика тя.

— Тогава за какво си дошла! — изрева той. — За какво ти е, за бога, да идваш тук?

Прималя й — не само от жестоките му обвинения, а и от дълбочината на неговото страдание.

— Не си добре дошла тук!

Тя успя да се задържи изправена, с високо вдигната глава. Ала очите й се напълниха със сълзи.

— Колко си жалък! Дойдох тук, за да й кажа колко съжалявам, че още е болна!

— Че защо ще съжаляваш? — Ейдриън се изсмя безрадостно. — Мисля, че ти си последния човек в цяла Англия, който би съжалявал!

Това, че продължаваше да я оскърбява и очерня толкова несправедливо, успя да разпали гнева й.

— Тя винаги е била толкова добра към мен, дори когато всички останали в този град — включително и тук присъстващите — се държаха с мен грубо и обидно!

— Много ми е трудно да повярвам, че си дошла тук от благородни чувства.

— Достатъчно ясно даде да се разбере в какво вярваш. — Искаше й се да го прокълне с всички най-ужасни клетви, да му каже всичко, което мислеше за него. Не го направи, но само защото бедната Елизабет лежеше болна в същата тази къща, а и икономът със сигурност подслушваше зад ъгъла и попиваше с интерес всяка тяхна дума. А мисълта някоя злостна клюка за нея и Ейдриън да стигне до ушите на Елизабет я ужасяваше. — Но твоето мнение вече изобщо не ме интересува — каза тя твърдо. — Ако Елизабет не приема посетители, ще бъдеш ли така любезен да й предадеш този подарък и да й кажеш колко много съжалявам?

Херцогът не направи и опит да вземе пакетчето от ръката й. Очите на Никол плувнаха в сълзи. Тя припряно остави кутията с шоколад на един стол, обърна се рязко, за да не му позволи да види колко е наранена, и тръгна към вратата.

Херцогът я спря.

— Искам да знаеш — каза той с леден глас, — че веднага, щом Елизабет се оправи напускам Лондон.

Никол тръсна рамене, за да се освободи от хватката му, и се обърна към него.

— Програмата ти не ме интересува.

— И Елизабет ще дойде с мен. Няма да чакаме до юни, за да се оженим. Ще го направим веднага.

Тя вдигна брадичка и отвърна на втренчения му поглед, въпреки че думите му я пронизаха като кинжал. Как бе възможно това да е същия мъж, който я бе прегръщал така страстно в горите на Мадингтън само преди два дни? Сега той се държеше така, сякаш я мразеше. Тялото й неволно потрепери. Тя ли бе сторила нещо, та да превърне желанието му в ненавист? Или той винеше нея за случката по време на лова?

Може и да бе наранена, но още притежаваше гордост. И нямаше да му позволи да види чувствата и.

— Тогава желая и на двама ви много щастие.

В този момент, докато се взираха един в друг като най-върли врагове, през ума на Никол преминаха като светкавица спомените от техните срещи, спомените за горещите му прегръдки. Можеше да усети допира му, все едно я докосваше в този миг. Тогава беше решила, че той изпитва чувства към нея, ала това се бе оказало само плод на развихреното й въображение. Този мъж изобщо не се интересуваше от нея. Ако въобще изпитваше някакви чувства към нея, те бяха презрение и омраза.

Учтивият й отговор ни най-малко не го успокои, напротив, като че ли го ядоса още повече. Никол му обърна гръб и отново тръгна да излиза.

Уилям се появи да й отвори и тя за пореден път се помоли някой грозен слух да не стигне до Елизабет. Вече бе стигнала до вратата, когато Ейдриън й зашлеви още една словесна плесница.

— Когато казах, че не си добре дошла тук, бях напълно сериозен. Не се връщай никога повече.

Тя се вцепени. Имаше стотици отговори, но нито един от тях не ставаше за ушите на иконома, защото щеше да породи безброй клюки. След това обаче осъзна, че е все едно кой отговор ще избере. След тази размяна на грубости и обиди без друго щяха да тръгнат какви ли не слухове.

— Противно на това, което мислиш — а ти изглежда си решен да мислиш само най-лошото за мен, — Елизабет е моя приятелка. Тя заслужава да бъде щастлива. Никой друг не го заслужава повече от нея.

Преди да прекрачи през прага, тя се спря още за миг.

— Единственото, което не заслужава, е мъж като теб. А ти пък със сигурност не я заслужаваш.

Херцогът почервеня от ярост. Икономът Уилям зяпна от изненада. А Никол реши, че е време да си върви.

Елизабет почина същата нощ. Баща й, маркиз Стафърд, я намерил на сутринта в леглото. Никол научи вестта няколко часа по-късно, а до обед цял Лондон вече знаеше, че красивата, мила млада дама е починала.

Никол изпадна в шок. Елизабет Мартиндейл мъртва? Сладката, мила, хубава Елизабет? Елизабет, която всички харесваха? Елизабет, която никога не виждаше лошото у хората? Нямаше човек който да заслужава по-малко да умре; това бе върхът на несправедливостта. Потресена, Никол веднага избяга в стаята си. Искаше да бъде сама.

Сега вече можеше да разбере необяснимата ярост и грубост на Ейдриън вчера. Елизабет е умирала и въпреки че тя самата не знаеше това, той със сигурност го е знаел. Не можеш да искаш от мъж, изправен пред смъртта на любимата жена, да бъде учтив, разумен или приятен. Никол се стовари на леглото си разтреперана. Трябва много да я е обичал, осъзна тя. Мъката му вчера недвусмислено показваше колко дълбоки са чувствата му. Представи си какво изпитва той сега и сърцето й се изпълни с болка и състрадание.

Поклонението продължи три дни. Никол отиде да поднесе своите съболезнования заедно със семейството си. Едуард се бе върнал от Кеймбридж и също дойде с тях. Липсваше само Чад, който бе заминал за Драгмор. Огромната резиденция на фамилията Стафърд беше призрачно тиха, въпреки че бе пълна със стотици посетители. Всички се движеха безшумно, говореха с приглушени гласове и се спираха пред тялото на Елизабет, положено в красив ковчег от махагон. Маркизът, който бе загубил жена си, а сега и единственото си дете, бе неутешим. Когато опечалените се спираха да му изкажат своята съпричастност към мъката му, той успяваше само безмълвно да кимне.

Елизабет изглеждаше спокойна в смъртта си. Изглеждаше дори красива, а някой бе оставил на устните й усмивка — или просто бе починала усмихната. Никол спря пред ковчега заедно с Реджина и прехапа устни, усетила, че ще заплаче. Как бе възможно едно толкова добро и младо момиче да умре, преди дори да е започнало истинския си живот? В смъртта, покосила старец или някой неприятен човек, можеше и да има някакво обяснение, някакво оправдание. Но в този случай тя бе шокираща и светотатствена.

— Не мога да я погледна — прошепна Реджина с пресипнал от непролети сълзи глас. — Просто не мога. — Тя бързо се отмести от ковчега.

Никол пое дълбоко дъх и произнесе кратка молитва с надеждата Елизабет да я чуе. Благодари й за добротата. Искаше й се и да я помоли за прошка заради прегрешенията си с Ейдриън. Ала не можа да й признае истината. Може би Елизабет никога няма да разбере. Надяваше се да не разбере.

Тя изтри очите си и отмина ковчега. Сетне вдигна поглед и видя вдовстващата херцогиня Клейбъроу.

Стресната, Никол тутакси си припомни как я бе погледнала Изабел във фоайето на Мадингтън, сякаш се бе досетила точно какво е правила с Ейдриън. Вдовстващата херцогиня бе последният човек, когото искаше да види, ако не броеше сина й.

Макар и облята в сълзи, Изабел успя леко да й се усмихне.

Никол вече нямаше избор и трябваше да я поздрави. Тя се приближи до нея.

— Съжалявам.

— Всички съжаляваме — отговори тихо Изабел. Очите й блестяха от сълзи. — Благодаря ти, че дойде. — Гласът й секна.

Никол кимна и се измъкна. Намери Реджина, която я чакаше пред залата. Двете сестри си размениха погледи, пълни с умора, болка и тъга.

— Майка и татко говорят с маркиза. Казаха, че можем да си тръгнем след около половин час.

Никол кимна. Искаше да си тръгне веднага, но знаеше, че това ще бъде непростимо грубо. Двете с Реджина се отдръпнаха до стената в коридора. Нямаха никакво желание да влизат в голямата зала, където имаше бюфет за гостите. В тълпата от хора, които прекосяваха коридора тя забеляза Марта и съпруга й. Марта се извини пред групата, с която беше и си проправи път към двете сестри.

— Това е толкова ужасно — прошепна Марта, след като си размениха прегръдки. — Шокирана съм, не мога да повярвам. — Очите й се насълзиха.

— Никой не може да го повярва — отвърна Никол.

— Толкова е нечестно — каза и Реджина. — Как можа бог да го позволи?

Двете по-големи жени я погледнаха, защото тя бе дръзнала да изрече гласно мисълта, която измъчваше всички. Настъпи мълчание, но Реджина всъщност и не очакваше отговор. Тогава Марта се обърна към Никол.

— Херцогът е тук.

Никол не отговори, но сърцето й се сви от страх и мъка. Въпреки че сега можеше да разбере защо се бе държал така чудовищно предния ден, това не намаляваше болката, която й бе причинил.

— Видя ли го?

— Не.

— Изглежда ужасно. Опитах се да му кажа нещо, но все едно говорех на стената. Не мисля, че изобщо чу какво му казах, но това е напълно разбираемо.

Никол отново изпита нужда да заплаче. Явно бе, че Ейдриън е обичал Елизабет много — много повече, отколкото бе предполагала.

— Той много я обичаше.

Марта я погледна.

— Той я познаваше от самото й раждане. Това е много дълго време, а двамата бяха и братовчеди.

— И още оттогава я е обичал — прошепна разтреперана Никол. Осени я внезапно прозрение, което я прободе като нож. Той всъщност обичаше Елизабет, никога не бе обичал нея. Към нея изпитваше само желание, но това бе нещо съвсем различно.

— Трябва му малко време — каза Марта и докосна ръката на Никол.

В думите й може би имаше някакъв намек, ала Никол не отвърна нищо. За щастие, след няколко минути дойдоха родителите й и тя си тръгна от дома на Стафърд заедно с тях, без да види херцога. Същата нощ Никол дълго плака — за Елизабет, за Ейдриън, и може би, съвсем малко, за себе си.

Денят на погребението бе един наистина печален ден. Небето бе навъсено и сиво и заплашваше с дъжд. От север духаше леден, бурен вятър. Огромните дъбове, които обграждаха гробницата в Стафърд, бяха вече голи, а чепатите им клони се люлееха зловещо. Приличаха на скелети — на многобройните скелети, които лежаха в тази гробница. По преценка на Никол на службата в катедралата в Лондон бяха дошли близо хиляда души, но тук, в Есекс, на гроба на Елизабет имаше не повече от стотина.

Тя стоеше между майка си и Реджина, заобиколена от останалите членове на семейството си. Чад си бе дошъл за погребението, а Едуард, естествено, остана в Лондон, за да може да присъства и той. Въпреки че не стояха в първите редици, Никол бе по-висока от повечето гости и добре виждаше как спускат ковчега в тъмната гробища под параклиса на Стафърд. Виждаше добре и Ейдриън.

Той стоеше в единия край на гроба — в черен костюм, без шапка и с наведена глава. С една ръка придържаше майка си, която безуспешно се опитваше да не плаче. До нея бе маркиз Стафърд, който също ридаеше. Беше наистина напълно смазан.

До тях стоеше доайенът на фамилията, граф Нортъмбърланд, със съпругата и семейството си. Роджър де Уорън бе брат на съпругата на Стафърд. Той беше висок, слаб мъж в средата на седемдесетте, с чисто бяла коса. Придружаваха го втората му съпруга, която бе почти на възрастта на Изабел, трите му сина, техните съпруги и наследникът му, виконт Баретууд, който бе наполовина брат на Изабел. Де Уорън имаха дванайсет внука и всички те също бяха тук. Най-малкият бе само на пет годинки, но се опитваше да изглежда ужасно сериозен.

Зад семейство Де Уорън стояха близките им — Мартиндейл, Хърт и Уъртингтън. В последната група бе и Стейси Уъртингтън, братовчедката на Елизабет, която ридаеше показно в една носна кърпичка.

Погледът на Никол обаче не можеше да се откъсне от Ейдриън. Той изглеждаше ужасно и сърцето й се сви. Беше изпит и бледен, раменете му се бяха прегърбили от изтощение. Бе твърде далеч, за да вижда лицето му, но дори от такова разстояние можеше да почувства болката, която го измъчваше.

Докато стояха там, изпращайки Елизабет в последния й път, Никол забрави всичко, което се бе случило помежду им. Нямаше вече гняв, срам, болка и гордост. В ден като този не можеше да има нищо друго, освен истина — гола, жестока истина. Тя гледаше Ейдриън и сърцето й плачеше заради страданието му. Тя го обичаше, обичаше го истински, безгранично. Ако бяха сами, щеше да отиде при него, да го вземе в прегръдките си като дете и да го държи, да го утеши, да го излекува. Ала те не бяха сами и тя можеше единствено да го гледа и да съпреживява болката му от разстояние. Сърцето му бе разбито. Нейното също.