Скандална любов

3

Докато херцогът я водеше бързо надолу по външната стълба, Никол погледна още веднъж през рамо. Вдовстващата херцогиня ги беше последвала и бе вперила в тях поглед, пълен със смайване и неодобрение. Ужасът на Никол нарасна. Майката на херцога очевадно не беше доволна от интереса на сина си към нея. Сигурно знаеше всичко за скандалното и минало. Всички го знаеха.

Тогава обаче неговите думи и приглушеният му дълбок глас прогониха от главата й всички мисли за вдовстващата херцогиня.

— Надявах се да дойдеш днес, Никол.

Бяха пред конюшнята и той нареждаше на един от конярите да доведе конете им. Ококорените очи на Никол бяха вторачени в изумителното му лице. Беше я нарекъл Никол. Всичко ставаше толкова бързо. Всичко бе като сбъдната мечта.

Снощи не бе успяла да заспи, неговият образ изпълваше мислите й. Беше си припомняла всяка дума, казана от него на бала. Никой мъж досега не бе успявал да я заинтригува, но сега разбираше привличането между половете. И това, което изпитваше, не можеше да бъде нищо друго, освен любов.

— Надявам се, че нямаш нищо против да те наричам Никол.

— Как бих могла? — промълви Никол. Гласът и погледът му караха по тялото й да пробягват нежни тръпки.

— Добре, тогава за да се освободим от всички официалности, ти можеш да ме наричаш Ейдриън.

— Ейдриън — прошепна тя, неспособна да отклони поглед.

Появи се конярят с конете и херцогът отстъпи крачка встрани, за да провери юздите. Никол се възползва от възможността да му се полюбува. Снощи, в черния си вечерен костюм, той изглеждаше ослепителен и невероятно мъжествен, ала днес бе дори още по-внушителен. Панталоните за езда, ушити от изключително фина и мека еленова кожа, прилепваха плътно към стегнатите му бедра. Той се обърна отново към нея и тя бързо сведе очи, молейки се да не е видял, че го гледа толкова жадно, толкова дръзко.

Препуснаха по една пътека през полята. Херцогът изрази възхищението си от чистокръвната й дореста кобила и отбеляза, че очевидно разбира от коне. Обикновено Никол яздеше собствения си кон — буен расов жребец, — при това по мъжки. Но днес бе загърбила навиците си, защото страшно й се искаше да направи добро впечатление. Заради херцога днес тя яздеше странично. Заради него бе повикала цели две прислужници да й помогнат при обличането и да й направят прическа; целият тоалет й бе отнел два безкрайни часа. Ала си струваше, защото той, изглежда, я харесваше така.

Чапман Хол вече беше далеч зад тях, скрит зад редица от мощни, високи дъбове. Пътечката лъкатушеше през гората, а пред тях се виждаше полянка, сред която клокочеше поток.

— Да повървим пеша — каза изведнъж херцогът, като скочи с лекота на земята и тръгна към Никол.

Без да се замисли, тя също спря кобилата си и скочи от седлото… право в неговите обятия.

Вцепени се от изненада, когато ръцете му се сключиха около нейните; коленете им се докоснаха. Той изчака доста по-дълго, отколкото позволяваше приличието, преди да отстъпи от нея. После се усмихна, сякаш нищо не се бе случило, сякаш току-що не я бе прегърнал. И тази усмивка промени изцяло строгото му лице.

Никол беше останала без дъх. Как бе възможно такъв мъж да е заинтригуван от нея? Но беше — нали й бе казал, че се е надявал тя да дойде в Чапман Хол днес?

— Ще се поразходим ли? — попита той.

Загубила дар слово, Никол едва успя да кимне. Надяваше се, че той няма да я помисли за глупачка. Опита се да измисли подходяща тема за разговор, но херцогът я хвана за ръка и тутакси всички мисли излетяха от главата й.

Помежду им се възцари напрегнато мълчание. Тръгнаха по брега на потока. Херцогът бе взел юздите от ръката й и водеше и двата коня. Никол беше останала без думи, сърцето й биеше като обезумяло. Никога досега не се бе чувствала така. Но трябваше да каже нещо. Иначе той щеше да я сметне просто за една глупава, влюбена идиотка.

Херцогът навярно бе усетил обзелия я смут, защото заговори пръв. Гласът му наруши покоя на тихия следобед.

— Изглежда, че си добра ездачка…

Беше много повече от добра, но за една дама скромността бе висша добродетел.

— Да — съгласи се тя, като отчаяно затърси какво друго да каже. В крайна сметка, ако и за коне не можеше да говори, за какво изобщо би могла? — Аз… аз много обичам да яздя.

Той я стрелна с поглед.

— Аз също много обичам да яздя.

Тонът му се беше променил. Никол преглътна. Имаше чувството, че думите му имат някакъв друг, скрит смисъл.

— Яздя почти всеки ден.

Херцогът я гледаше изпитателно.

— Каква езда предпочиташ, Никол — кротка или опасна? — гласът му бе съвсем тих.

Тя замига объркано. Разбира се, че предпочиташе да препуска с главоломна скорост по ловните пътеки.

— Опасна. — Нямаше представа накъде води този разговор.

— Опасна — бавно повтори херцогът. Беше спрял и тя заедно с него, защото той все още стискаше ръката й. — Колко опасна?

— Н-не знам. — Погледът му я смущаваше. Тонът му също.

— Опасността възбужда ли те?

Нямаше нищо по-възбуждащо от един скок с коня при пълна скорост.

— Да — прошепна тя.

Ръката му бе започнала да я стиска по-здраво. За миг изглеждаше неспособен да проговори.

— Ти си толкова различна от останалите. Никога досега не съм срещал жена, която да признае, че опасността я привлича.

Никол отново премигна смаяно. Това беше комплимент, или поне тя го помисли за комплимент, въпреки че й бе почти невъзможно да мисли.

— Ще продължим ли? — прошепна тя.

— Като партньори в ездата? — попита на свой ред той.

— П-партньори в ездата? — заекна тя, неспособна да повярва на късмета си. — И т-ти ли обичаш лова?

Херцогът пристъпи към нея и хвана и другата й ръка. Очите й се разшириха. Стискаше я здраво, толкова здраво, че и да искаше, не можеше да се отдръпне от него. Но тя и не искаше.

— До днес — не — подрезгавяло каза той. — Колко добра ездачка си, Никол?

Никол вече не можеше да мисли. Херцогът я придърпваше в обятията си и тя знаеше — просто знаеше, — че ще я целуне.

— М-много добра — прошепна тя.

— Предполагам, че си превъзходна — каза той. Ръцете му се плъзнаха към лактите й. Телата им се докоснаха.

Никол не знаеше какво е целувка. Всъщност, никога не бе смятала, че може да има нещо приятно в това един мъж да покрива устните й със своите — поне до снощи. Снощи беше мечтала за неговите целувки, беше се питала безкрайно и безсрамно какво представляват, а сега, божичко, сега щеше да разбере.

— Времето за преструвки свърши — каза той. — Искам те, Никол. Искам те много силно.

Никол не можеше да повярва на ушите си. Бедрата им се допряха, гърдите им също. А после устните му докоснаха нейните в бавна, нежна, внимателна целувка.

Безумен копнеж завладя Никол, когато устните му се впиха в нея — възбуждащи, съблазняващи. Тя се притисна към него с естествен, дори невинен плам. Ръцете му веднага я обгърнаха още по-здраво, почти болезнено. Устните му внезапно промениха натиска си, започнаха да я поглъщат.

Никол изстена, притисна се към него с цялото си тяло, пленена в обятията му. Целуваше я яростно, почти брутално, с очевидното намерение да я завладее бързо и изцяло. Тя разтвори устни и езикът му се плъзна между тях. Желанието му я зашемети. Изпълнена, с внезапен, отчаян копнеж, Никол докосна езика му със своя. Реакцията му бе мигновена. Той изстена, а ръцете му се плъзнаха към хълбоците й, сграбчиха ги силно и я притиснаха към изпъкналата му корава мъжественост. Разтреперана от жажда, тя впи пръсти в диплите на ризата му, притискайки се на свой ред още по-силно към него.

Внезапно той я вдигна, положи я на тревата до потока и се отпусна върху нея. Докато силното му тяло се наместваше върху нейното, а огромният му член — между бедрата й, от устните й се изтръгна вик на неземна наслада. Усети как ръцете му вдигат полите й и тялото й се изопна като дъга към него.

— Скоро, Никол — дрезгаво промълви той, — скоро, обещавам ти. Ще ти дам всичко, което искаш; ще яздим заедно така, както никога не си яздила…

Никол вече бе напълно неспособна да разсъждава. Ръката му се плъзна под полата и фустата й, по коляното, сетне по бедрото. Устните му обсипваха с целувки шията й. Тя изопна глава назад със стон и някакъв остър камък се заби в тила й. Очите й се отвориха рязко, изведнъж се опомни. Лежеше по гръб, върху тревата и пръстта, а херцог Клейбъроу правеше с нея неща, които не биваше да се правят с никоя дама.

Не искаше той да спира. Въпреки отчаяните предупреждения на здравия й разум, ръцете й сграбчиха гъстите, дълги коси на тила му. Знаеше, че не бива да продължава, но пръстите му обсипваха с огнени ласки бедрата й, все по-нагоре и по-нагоре, и тя стенеше и се мяташе под него като обезумяла. После ръцете му се вдигнаха и започнаха да разкопчават жакета й. Това е херцог Клейбъроу, изкрещя с отчаяно усилие разумът й, и ти искаш не просто да му направиш добро впечатление, а да бъдеш негова съпруга!

Това желание бе по-силно от всяко друго. Тя стисна китките му, за да го спре, и извика:

— Не, моля те! Не така!

За миг той застина неподвижно, ала този миг бе достатъчен на Никол да се опомни напълно, въпреки сладостната агония, в която се мяташе тялото й, въпреки огненото желание, кипящо във вените й. Знаеше, не изпитваше и капчица съмнение, че е отишла твърде далеч. Нито една дама не би направила това, което направи току-що, не би допуснеш това, което допусна. Изпълни я ужас, който погълна всичко останало, освен копнежа й по този мъж.

Той рязко се отмести от нея и седна на тревата, без да я погледне.

— Права си. Съжалявам.

Никол затвори за миг очи с облекчение. Молеше се това извинение да означава, че той няма да я заклейми като неморална жена. Когато отново отвори очи, херцогът вече стоеше прав и се взираше в нея с каменно изражение, което му придаваше по-заплашителен вид от когато и да било. Опита се да разчете погледа му, но очите му бяха потъмнели и неразгадаеми.

Протегна й ръка и Никол изчервена я пое. Той рязко я изправи на крака.

Тя се зае да изтупва полите си с прекалено усърдие, само и само да не среща отново погледа му. Боеше се да узнае истинските му мисли, боеше се, че се е сринала в неговите очи. Как бе допуснала това да се случи? Тя, която никога не бе давала и пет пари какво впечатление може да остави у мъжете, се беше подготвяла с часове за тази среща… само за да провали всичко накрая със своята необузданост.

— Вината не е твоя — каза, като тръсна силно полите си. Имаше чувството, че ще се разплаче.

— Не мисля така — спокойно заяви той, без да откъсва очи от нея. — Нито една дама не заслужава да бъде въргаляна в калта като някоя слугиня.

Слисана, Никол вдигна поглед към него. Изражението му отново беше напълно неразгадаемо. Но в гърдите й трепна искрица надежда.

— С-сърдиш ли ми се?

Стори й се, че в зениците му за миг припламна весело огънче.

— Не ти се сърдя. — Той замълча за момент. — Кой мъж би могъл да се разсърди на толкова красива жена?

Никол едва не припадна от облекчение. Беше толкова замаяна, че не долови особената нотка в гласа му.

— Мислиш… че съм красива?

На лицето му се изписа внезапно объркване. После той се усмихна, но тази усмивка нямаше нищо общо с предишната му усмивка. Беше сардонична.

— Разбира се, че те смятам за красива, скъпа моя. Ако не знаех как стоят нещата, щях да си помисля, че си неуверена в себе си. — Той се засмя. — Щом настояваш да бъдеш ухажвана, ще се подчиня на волята ти.

Нещо се бе случило, ала Никол не знаеше какво. Виждаше циничния блясък в очите му. Запита се дали е искрен, но си припомни как я бе целувал. В това нямаше и помен от неискреност.

— Ела в Чапман Хол утре. — Това не беше молба. — Следобед. Ще те чакам.

Никол кимна разтреперана, с ококорени очи, едновременно ужасена и ликуваща.

— Ще дойда.

Той я целуна лекичко по устата.

— А сега най-добре се връщай в Драгмор. Ще те изпратя.

Тя отново кимна. Беше толкова зашеметена, че не можеше да стори нищо повече от това да се съгласи.

Когато се върна в Чапман Хол херцог Клейбъроу се владееше напълно, за разлика от мига, в който на практика почти бе изнасилил Никол Шелтън. Но беше обезпокоен, даже разтревожен. Защото не можеше да си затваря очите пред това, което се бе случило. Винаги се бе гордял със способността си да се владее, а ето че преди малко си беше загубил ума, заедно с целия си железен самоконтрол. Едва не бе обладал лейди Шелтън, и то направо на тревата. Тя го бе накарала да се самозабрави и това никак не му се нравеше. И най-лошото бе, че очакваше с нетърпение следващата си среща с нея.

А херцогът нямаше навика да се отдава на блянове по жени, пък и по каквото и да било друго.

При все това вече бе взел решение да прекрати връзката си със своята настояща метреса, мис Холанд Дюбоа, още щом се върне в Лондон. Беше се отегчил от нея през последния месец; посетил я бе едва шест пъти. За да й помогне да понесе по-леко раздялата, ще я обсипе с пари и бижута. Перспективата не го радваше особено, защото досегашните му любовници неизменно бяха изпадали в ярост, когато решеше да скъса с тях. Но тя без проблеми щеше да си намери нов покровител, защото бе много красива, много отзивчива и много опитна.

А може би е по-добре да остане малко по-дълго в Чапман Хол. Вместо да се вижда с Холанд, ще бъде в леглото с лейди Шелтън. Той отново стисна челюст. Самата мисъл за насладите, които го очакваха, го възбуждаше. Осъзнал, че е опасно близо до това да се остави тази жена да го омагьоса, херцогът яростно я пропъди от съзнанието си.

За негова изненада още в мига, в който скочи от седлото и повери жребеца си на главния коняр, Изабел се спусна по стълбите на Чапман Хол и се отправи към него с вид на разгневен старшина.

— Ейдриън — каза през зъби тя, — ела вътре. Трябва да поговорим.

Нямаше никакво съмнение, че майка му се кани да го скастри сурово за това, че прелюбодейства в собствения си дом. И макар да си го заслужаваше, в момента не бе в настроение да слуша укори.

— Мамо, позволи ми да ти припомня, че не съм десетгодишно момченце. — Тонът му бе самата учтивост.

— Няма нужда да ми го припомняш, Ейдриън — сряза го тя, като се извърна рязко и се отправи обратно към къщата, без дори да погледне дали синът й ще я последва.

Херцогът въздъхна примирено. Твърде дълго бе наблюдавал безпомощно жестокото и долно поведение на баща си спрямо нея, за да не уважи чувствата й в този момент, колкото и да бяха нелепи. Франсис бе престанал да малтретира съпругата си едва когато синът му стана на четиринадесет. Тогава Ейдриън бе вече около метър и осемдесет, близо половин глава по-висок от баща си, и тежеше почти колкото него. Силата им навярно бе еднаква, ала за разлика от Франсис, Ейдриън имаше на своя страна и яростта. И преди се бе опитвал да попречи на баща си да малтретира майка му. Като дете неведнъж бе заставал помежду им, поемайки върху себе си болезнените удари, предназначени за Изабел. Когато стана по-едър, опитите му да защити майка си бяха посрещани с камшичен бой. Но един ден — вече беше навършил четиринадесет — удари баща си толкова силно в челюстта, че Франсис се строполи на пода. Ейдриън го удари още два пъти, изпълнен с хладно задоволство и с увереност, че баща му никога повече не ще вдигне ръка срещу майка му. Така и стана.

Затова сега, колкото и да му бе неприятна намесата й в личния му живот, щеше да я изслуша търпеливо и внимателно.

Изабел веднага затвори вратата на малката, разхвърляна библиотека. Бяха съвсем сами.

— Да не си си загубил ума?

— Какво те кара да мислиш така? — Сякаш не знаеше какво.

— Ейдриън! Това, че имаш любовница тук, само по себе си е достатъчно непристойно, но, за бога! Никол Шелтън! Как можа!

Някакво шесто чувство му подсказа, че е направил ужасяваща грешка.

— Боя се, че нещо ми убягва.

— Компрометира ли я? — попита без заобикалки Изабел. — Ако си го сторил, баща й, Шелтън, ще те убие, нищо че много добре знае кой си!

— Мамо — каза той бавно, въпреки че мисълта му препускаше бясно, — не мисля, че не е нужно да обсъждаме моите… ъ-ъ… авантюри.

— Компрометира ли я? — извика Изабел. В гърдите му лумна гняв.

— Разбира се, че не съм — процеди през зъби той. — Дамата не е първа младост и не разбирам внезапния ти интерес към цялата история.

— Не е първа младост, но е дъщеря на Шелтън, Ейдриън, а и не ти подхожда да… да… налиташ на целомъдрени девици!

Херцогът скочи на крака.

— Извинявай, но тя не е целомъдрена девица. Боя се, че не говорим за една и съща дама.

— Говорим за лейди Никол Браг Шелтън, най-голямата дъщеря на Драгмор, и стара мома или не, скандал или не, ти не можеш да я компрометираш!

Той се вторачи в нея. Цветът се отдръпна от лицето му.

— Стара мома?

— А ти какво си мислеше?

— Мислех — започна той, но млъкна. — Тя не е омъжена? — Не можеше да повярва.

— Не е омъжена! Щеше да се омъжва за лорд Пърси Хемпстед преди четири години, но изобщо не се появи на сватбата и остави горкия човечец да стои сам пред олтара. Беше ужасен скандал, който, естествено, унищожи всичките й шансове за друг брак. За приличен брак имам предвид. Разбира се, Шелтън би могъл да й купи съпруг, но представи си какъв би бил този съпруг? И двамата познаваме Шелтън. Не мога да си представя, че би се принизил дотам. Както и да е, Никол е доста ексцентрична, или поне така се говори. Тя е по-затворена дори от теб. Прекарва повечето време в Драгмор и рядко се появява в обществото. И аз не бих могла да я обвинявам. Свидетел бях колко жестоко се отнасяха всички с нея след скандала. Компрометира ли я, Ейдриън?

Херцогът беше шокиран. Ужасяваше се от мисълта за грешката, която за малко не бе допуснал. За малко не бе обезчестил една млада дама. Но тя бе откликнала на ласките му като жена с опит, въпреки че той съвсем ясно си спомняше онези мигове на изчервяване и объркване, в които изглеждаше съвсем неуверена и невинна. Как би могъл да знае? Беше дошла на бала с маски без придружител и в предизвикателен костюм, а и нима не бе флиртувала с него? Или може би е разбрал всичко погрешно? Дали нарочно го е заблуждавала през цялото време или просто е бил заслепен от желанието си да я притежава?

— Не съм — рязко отговори той, след което напусна стаята.

Никол копнееше най-добрата й приятелка Марта Хънтингтън, виконтеса Сърл, да се върне от Лондон, защото нямаше с кого друг да сподели историята с херцога. История, която изглеждаше почти невероятна. Тя, върлинестата и непохватна Никол Шелтън, претърпяла провал още при дебюта си в обществото и съсипана напълно от скандала, бе ухажвана от загадъчния и красив херцог Клейбъроу! Защото случаят бе точно такъв, нали? Той я бе поканил в дома си, и то не веднъж, а два пъти. И я целуна. Каза й, че е красива. Нима това не означаваше, че е запленен от нея точно толкова, колкото и тя от него? Не показваха ли всичките му действия, че я ухажва?

Никол знаеше, че е твърде невежа по въпроса за мъжете, но бе почти сигурна, че той ще я помоли да се омъжи за него, и то скоро. Мечтаеше за този миг, мечтаеше да бъде неговата херцогиня. Виждаше се с неговото дете на ръце, виждаше него как се усмихва с любов, гледайки нея и рожбата си.

А зрънцата съмнение и объркване, бледият спомен за сардоничната му усмивка и хладния му тон беше заровила някъде дълбоко в паметта си.

Същата вечер баща й и Чад се завърнаха от Франция, защото бяха приключили работата си там. Ед, по-малкият й брат, бе в Кеймбридж, където учеше право. Тя поздрави графа и Чад с лъчезарна усмивка и любящи прегръдки, изненадвайки и двамата с необичайната си жизнерадост.

— Какво ти става? — попита Чад. На красивото му лице бе изписана подозрителна гримаса. — Какво си направила този път, сестричке?

Чад бе почти на тридесет, тъмнокос като баща им, въпреки че бе наследил светлата кожа на майка си, първата съпруга на графа. Беше много красив, със съвършени патрициански черти, докато графът изглеждаше по-грубоват и по-страховит. Никол го изгледа намръщено.

— Нищо не съм направила, братко — отвърна тя. — В края на краищата, не съм аз тази, която излиза вечер и се прибира чак в късния предиобед!

— Ти не си мъж — изтъкна язвително Чад.

— Стига — намеси се меко графът. Топлият му поглед не се отделяше от дъщеря му. — Ти сияеш, Никол. Има ли нещо, което би искала да ми кажеш? — Въпросът бе зададен съвсем небрежно.

Баща й я познаваше твърде добре. Тя бе първото му дете от графиня Джейн и се бе радвала на бащините му грижи много повече от своите братя и сестри. Освен това бе по-близка с него от Чад, Ед и Реджина. Свързваше ги нещо, което бе трудно обяснимо, въпреки закачливото твърдение на майка й, че това е необузданата кръв, течаща във вените и на двама им, и произтичащото от нея пренебрежение към правилата. Никол бе сметнала тези думи за шега и ги бе приела със смях, но графът кой знае защо се беше ядосал на съпругата си за дръзката забележка.

Баща й я обичаше много и тя го знаеше. Познаваше я твърде добре и на всичко отгоре бе твърде умен. А Никол определено не беше готова да каже на когото и да е от семейството си, че има ухажор, още по-малко, че това е херцог Клейбъроу. Не се осмеляваше да се запита защо иска да запази това в тайна при положение, че никога не бе имала тайни от семейството си. За хиляден път си припомни какво се бе случило днес край потока и се изчерви.

— Не, татко — каза тя колкото се може по-сдържано. — Просто съм щастлива, че се върнахте. Липсвахте ми. — С тези думи Никол го прегърна още веднъж, но той само я изгледа още по-подозрително.

На следващата сутрин Никол отново повика две камериерки да й помогнат да се приготви за срещата с херцога. За щастие и Чад, и графът бяха нейде из полето по работа, така че нямаше как да забележат необичайното й облекло и да се запитат за къде се е нагласила така. Обикновено тя ги придружаваше, но днес успя да ги излъже, че има главоболие. И двамата я бяха изгледали скептично, а Чад направо бе избухнал в смях.

— Ти? — възкликнал бе той. — Ти имаш главоболие? — Сетне, смеейки се, бе препуснал заедно с баща й, преди Никол да успее да го удуши, както й се искаше.

Тя се появи в Чапман Хол малко след обяд, неспособна да чака и миг повече. Преди още да слезе от седлото, един от конярите вече бе хванал юздите на коня й, а херцогът излезе от къщата, сякаш я беше очаквал.

Никол го дари с ослепителна усмивка, но не получи същия отговор. Изражението му бе мрачно и сурово. За миг я обзе смут, но после се овладя, благодари на коняря и скочи на земята. Когато вдигна поглед, херцогът вече обясняваше на мъжа, че е свободен и че няма нужда да отвежда коня й. Това я обърка. Ако ще ходят отново на езда, защо не нареди да доведат и собствения му жребец?

Едва сега осъзна колко строго и непроницаемо е лицето му и радостта й помръкна. В погледа му, който най-после се насочи към нея, нямаше никаква топлина.

— Случило ли се е нещо? — попита тя с разтуптяно от смущение сърце.

— Боя се, че да — решително заяви той. — Изглежда, че ще трябва ви се извинявам до края на живота си. Направих ужасна грешка, въпреки че можеше да бъде още по-ужасна.

— Каква… каква грешка? — Стомахът й се сви. Не можеше да има предвид, че е сгрешил в чувствата си към нея, просто не можеше!

Херцогът стисна челюст.

— Нямах представа, че не сте омъжена.

В първия момент Никол не разбра. Нямал представа, че не е омъжена? И какво от това? И тогава в съзнанието й проблесна първата ужасяваща искрица на разбиране.

— Какво искате да кажете?

— Предполагах, че сте омъжена, естествено.

— Мислел сте ме за омъжена? — повтори като ехо тя.

Той не каза нищо.

Мислел е, че е омъжена. Щом е така, значи намеренията му не са били да я ухажва. Никол го зяпна шокирана.

— Но… вие ме целунахте!

Херцогът пристъпи раздразнено от крак на крак.

— Не може да сте толкова наивна, та да смятате, че един мъж би се въздържал да целуне една жена само защото е омъжена.

Сега вече разбираше всичко. Мислел е, че е омъжена; никога не е възнамерявал да й предлага брак. Мислел е, че е омъжена, и то не просто омъжена жена, а определен тип омъжена жена — жена без морал. Изобщо не я е ухажвал, съвсем не. Казано с неговите собствени думи, искал е просто да се повъргаля с нея! От гърдите й се изтръгна приглушено възклицание, пълно едновременно с болка, гняв и ужас. Беше се забавлявал за нейна сметка!

Мечтите й се сгромолясаха в прахта.

— Съжалявам. Знам, че сигурно ви изглеждам много долен тип, но честно казано, толкова съм свикнал с омъжени жени, които ми се предлагат, че…

— Аз не съм ви се предлагала! — извика Никол. Беше смазана, унищожена. Очите й се напълниха със сълзи.

— В такъв случай съм изтълкувал погрешно поведението ви. Очевадно не можете да идвате повече тук, лейди Шелтън. — Погледът му задържа нейния, тъмен и неразгадаем.

Никол бе безкрайно шокирана и наранена.

— Очевадно — успя да отвърне тя с последните остатъци от стария си дух, — бих била най-голямата глупачка, ако се върна някога тук. Бъдете сигурен, че няма да ме видите никога повече!

Тя дръпна юздите от ръката му и преди херцогът да успее да й помогне, се метна на седлото. То бе пригодено за странична езда, така че нямаше избор. Но това нямаше значение. Единственото, което имаше значение, бе да избяга от този мъж възможно най-бързо. Заслепена от сълзи на мъка и унижение, със свито от болка сърце, тя пришпори кобилата си в галоп, оставяйки херцога сам в облак прах.