Скандална любов

23

Родена през пролетта на 1844 година, Изабел беше първото дете на граф Нортъмбърланд. Майка й, лейди Беатрис, беше починала при раждането й. Роджър де Уорън се ожени повторно чак петнадесет години след смъртта й. Дотогава бяха само те двамата — бащата и дъщерята.

Още от малка русокосата, синеока Изабел беше истинска красавица. Баща й, цялата прислуга, както й всичките й лели и чичовци я обожаваха и изпълняваха всяко нейно желание. Можеха ужасно да я разглезят, но тя беше неподправена и естествена по природа и израсна като очарователно създание. Беше и твърде умна за жена и графът много се гордееше с това.

Решил бе да осигури на дъщеря си възможно най-добрия брак. Де Уорън бяха едно от най-знатните семейства в страната. Твърдеше се, че Ролф де Уорън, дошъл в Англия заедно с Вилхелм Завоевателя, е бил един от най-добрите му военачалници и близък негов съветник. Той бе първият граф Нортъмбърланд и оттогава насетне всички графове бяха по традиция приближени на краля. Роджър не правеше изключение; той беше довереник на премиера и упражняваше силно задкулисно влияние върху делата на страната.

Освен това Роджър бе близък приятел на седмия херцог Клейбъроу, Джонатан Бракстън-Лоуъл — друг изключително влиятелен благородник, — независимо, че по онова време Джонатан беше от опозицията. Вън от политиката двамата мъже искрено се харесваха, уважаваха се и се възхищаваха един на друг. В една паметна вечер, в клуба си на Джеймс Стрийт, те бяха решили да свържат съдбите на децата си с брак.

Естествено, подобно съглашение между двама мъже с тяхното положение не можеше да бъде продиктувано само от приятелски подбуди. Роджър де Уорън не беше запознат с подробностите, но по сключения брачен договор се досети за действителните факти. Изабел беше една от най-знатните наследнички в Англия, но Джонатан все пак бе настоял тя да влее в херцогството солидно количество пари, както и две много богати имения. Дотогава Роджър не беше предполагал, че Клейбъроу е толкова обеднял. Това обаче ни най-малко не го притесни, защото Нортъмбърланд беше много, много богат.

Франсис беше един от най-преследваните ергени, така че изборът на Роджър не изненада никого. Графът се надяваше един ден да се сдобие със син, който да наследи титлата, богатството и властта му, но Изабел бе първото му дете и той много я обичаше. Тя щеше да наследи голямо богатство, а като негова дъщеря носеше почетната титла „лейди“. Можеше да има всеки мъж, когото пожелае, ала изборът не беше неин. Роджър искаше за нея нещо много повече. И щеше да го постигне, омъжвайки я за бъдещия херцог Клейбъроу, защото един ден тя щеше да стане херцогиня и титлата й щеше да превъзхожда дори неговата. Един ден синът й щеше да бъде деветият херцог Клейбъроу. Роджър притежаваше огромна власт, но колкото и невероятно да звучеше, един ден внукът му щеше да бъде още по-влиятелен.

Роджър беше достатъчно умен, за да подсигури бъдещето на дъщеря си. Тъй като Джонатан отчаяно се нуждаеше от парите, той успя ловко да го притисне до стената. Ако Франсис умреше преди Изабел, без от брака им да се е родило дете, Изабел щеше да наследи Клейбъроу. Хората от семейство Де Уорън живееха дълго, затова Роджър не се съмняваше, че Изабел ще надживее Франсис и ако нямаха щастието да се сдобият с дете, Клейбъроу щеше да премине към Де Уорън. А ако имаха дете, то щеше да се казва Де Уорън Бракстън-Лоуъл. Каквото и да се случеше, Роджър бе спечелил за семейството си онова, към което се стремеше.

Подписаха, подпечатаха и изпълниха договора. Но оттук нататък приятелството между Роджър и Джонатан вече не беше същото. Херцог Клейбъроу така и не можа да прости на граф Нортъмбърланд за онова, което бе изтръгнал от него.

Изабел беше на шестнадесет и за пръв път в живота си разбираше какво е да си нещастен. Преди година Роджър се бе оженил за жена, не много по-възрастна от нея самата, и оттогава отношенията между баща и дъщеря се бяха променили коренно. Съпругата му Клер беше вдовица, едва прехвърлила двадесетте. Беше зашеметяваща тъмнокоса красавица и Роджър не се отделяше от нея. Внезапно дъщеря му бе престанала да е центърът на вселената за него. Внезапно бе започнал почти да не забелязва съществуването й.

Когато графът обяви годежа й, Изабел се развълнува. Искаше час по-скоро да избяга от къщи и от баща си. Беше толкова нетърпелива, че помоли да вдигнат сватбата по-бързо, още преди дебюта й в обществото. Баща й се съгласи.

Тя не познаваше бъдещия си съпруг, но вече беше влюбена в него. Знаеше всичко за Франсис Бракстън-Лоуъл. Той бе с дванадесет години по-голям от нея и бе смятан за най-изгодната партия в цяла Англия. Беше русокос и елегантен, и всяка жена, която го видеше, оставаше прехласната. Когато ги запознаха, Изабел също бе запленена. Той беше красив и хладното му високомерие само го правеше още по-привлекателен.

Ожениха се през май 1861, на седемнадесетия рожден ден на Изабел.

И всичките й илюзии бяха жестоко разбити.

Преди първата брачна нощ Франсис винаги се бе представял като идеален джентълмен. Всъщност, дори не я беше целувал, нито я бе ухажвал, но това не я интересуваше. Той беше принцът от нейните сънища и всичко, сторено от него, й се струваше правилно. Намираше, че неговата изисканост го прави сдържан, но и толкова вълнуващ.

Тя имаше само бегла представа какво да очаква от първата брачна нощ. Нейната баба й бе обяснила донякъде какво трябва да направи мъжът и Изабел беше смутена, но и тръпнеща от очакване. Изобщо не можеше да си представи, че мъжът имал някакъв израстък, който се уголемявал и който щял да сложи в нея. Много повече я вълнуваше мисълта за целувките, които по уверенията на баба й трябваше да предшестват това събитие. Как копнееше за целувките на Франсис!

Франсис я приближи със студен блясък в очите. Не се усмихваше, не й предложи нито утеха, нито нежност, нито думи на любов.

— Готова ли си за мен? — попита той с насмешлив тон, като се подпря на вратата на спалнята и плъзна поглед по тялото й.

Изабел изпадна в паника. Беше облечена в красива прозрачна нощница, а разпуснатите й коси падаха като пищен водопад чак до кръста. Въпреки това Франсис я гледаше с безразличие.

— Да — успя да отвърне тя с твърд глас и да се усмихне.

— Какво смело момиче — каза той с нова насмешка. После се приближи до нея. — Дали и след малко ще си толкова смела?

Изабел го погледна объркано, загубила ума и дума. Имаше чувството, че Франсис не само не я обича, а и не я харесва! Но вероятно грешеше.

Той съблече халата си и Изабел за пръв път видя голо мъжко тяло. Франсис беше слаб и мускулест, но тя почти не забеляза това. Вниманието й привлече израстъкът, за който бе говорила баба й. Стори й се толкова голям, че внезапно я обхвана страх.

Той се засмя и легна върху нея.

— Вече не сме толкова смели, а?

— Франсис, почакай — извика тя, обзета от паника. Без да й обърне внимание, той впи устни в нейните. Изабел инстинктивно се отдръпна. Дъхът му миришеше на цигари и уиски. Целувката му бе мокра и лигава и изобщо не й хареса.

— Фригидна малка кучка — промърмори Франсис. — Разтвори си краката.

При тези думи Изабел се вледени. Преди да успее да реагира, той разтвори бедрата й и се вряза в нея. Ако знаеше, че болката ще е толкова силна, тя щеше да се подготви и нямаше да изкрещи. Но тя не знаеше, не беше подготвена. И изкрещя. За щастие Франсис свърши бързо и я остави.

Но не и преди да изрече жестоките думи:

— Надявам се, че занапред ще се държиш по-добре.

От този момент насетне Изабел го намрази. Дотогава никой не я беше наранявал — нито физически, нито с думи. А тя не беше жена, способна да крие чувствата си. Това забавляваше Франсис. Омразата й го възбуждаше и го правеше още по-груб в леглото.

За щастие, той не идваше често в леглото й.

Независимо че презираше съпруга си, Изабел беше от благородно потекло и възприемаше ролята си на бъдеща херцогиня с лекота и самоувереност. Поне веднъж седмично даваха прием и тя се превърна в забележителна домакиня; не след дълго я считаха за една от най-добрите в страната. Получаваше повече покани, отколкото би могла да приеме, и всяка вечер излизаше без Франсис, който живееше свой собствен живот и се виждаше със собствените си приятели.

Освен това Изабел се разбираше прекрасно с херцога и херцогинята, които искрено заобича. Херцогинята бе строга и сдържана жена, но имаше вярна преценка за хората и одобряваше Изабел. Херцогът беше благ, сърдечен и мил и правеше всичко за нея. Изабел се чудеше как двама толкова добри хора могат да създадат такъв жесток син като Франсис.

Скоро чу и слуховете. Разбра, че Франсис прекарва времето си с шумна тълпа от младежи, предимно ергени, които се занимаваха единствено с хазарт, езда, пиене и лов. Освен това от своя близка научи, че той има любовница — някаква красива танцьорка. Изабел побесня. Знаеше, че мъжете имат любовници, но никога не й беше минавало през ума, че нейният мъж ще бъде като другите. Всъщност, никога не си беше представяла, че изобщо е възможно да съществува брак като нейния! Гордостта й бе жестоко наранена от новината, че съпругът й прекарва повечето от нощите си с друга жена, независимо, че самата тя не го искаше при себе си. А най-лошото бе, че всички знаеха за изневярата му.

— Казаха ми, че имаш любовница, Франсис — каза му тя гневно. — И очевидно това не е тайна за никого. Вярно ли е?

Без да се колебае, той мигновено я зашлеви. Ударът бе толкова силен, че Изабел падна на земята и пред очите й заиграха звезди. Лицето й пулсираше от болка, едва фокусираше поглед, а Франсис вече се беше надвесил заплашително над нея.

— Никога повече не ми говори така, Изабел. Не е твоя работа какво правя. Ти си ми нужна само за една цел. И тя е да ми дадеш наследник.

Изабел благоразумно не отговори, дори не помръдна. Той си замина, оставяйки я на пода. После тя се изправи. Очите й святкаха, въпреки болката, която ги пълнеше с горещи сълзи.

Беше изгубила всичките си илюзии и цялата си невинност. А още нямаше осемнадесет години.

Не можеше да зачене. Съпругът й идваше все по-рядко в леглото й. Колкото повече време минаваше, толкова по-жестоки ставаха обвиненията на Франсис. Обвинения, в които той си намираше оправдание да я бие.

Четири години след сватбата им херцог Клейбъроу почина. Дълбоко натъжена, Изабел плака като дете на погребението му, защото бе загубила човека, който бе станал неин близък приятел и почти бе заместил баща й. У Франсис нямаше и следа от мъка. Беше нетърпелив да получи титлата. Траурът му трая по-малко от седмица.

Изабел беше разярена, но не показа гнева си, а се опита да не обръща внимание на съпруга си. Беше се научила не само да го избягва, но и да не го критикува. Наясно бе — както и всички останали, впрочем, — че Франсис е пристрастен към алкохола.

Точно по това време баща й дойде да я види без лейди Клер. Дошъл бе да я утеши, но Изабел се държа хладно. През изминалите няколко години той бе създал ново семейство; Клер му беше родила двама сина. Изабел го виждаше рядко. Изглежда той вече не я обичаше и това я нараняваше повече от всичко друго.

— Знам колко много обичаше Джонатан — каза Роджър с усилие, преглъщайки собствената си мъка от загубата на добрия си приятел. — На мен също ще ми липсва.

Изабел винаги го бе смятала едва ли не за безсмъртен, но сега го възприе просто като един възрастен човек. Внезапно осъзна, че той не е много по-млад от херцог Клейбъроу, а Джонатан беше починал от старост. Обзе я страх. Независимо какво се бе случило след женитбата му за другата жена, той й беше баща и Изабел го обичаше.

— Татко, трябва да прекарваме повече време заедно — каза тя твърдо.

Роджър беше изненадан, но и много радостен.

— Винаги съм имал време за теб, скъпа — каза той. — Но ти, изглежда, си твърде заета.

— Аз! Ти си винаги с Клер и момчетата.

— Откакто се омъжи, непрекъснато те каня да дойдеш при нас в Лондон или в провинцията, а ти все отказваш. Знам, че двамата с Франсис водите самостоятелен живот, затова реших, че си много заета с важни обществени ангажименти и нямаш време за баща си.

Удивена, Изабел разбра, че той е наранен и тутакси се хвърли в обятията му.

— А аз си мислех, че ти си твърде зает за мен — прошепна тя. — Изглежда, че и двамата сме се заблуждавали.

После започна да приема поканите му и скоро откри, че обожава природените си братя. Клер не беше толкова лоша, всъщност, опитваше се по свой начин да се сприятели с доведената си дъщеря. А баща й винаги успяваше да намери време, за да останат двамата насаме. Изабел разбра, че е била истинска глупачка да се отвърне от баща си. Очевидно той се чувстваше добре с Клер и умираше за синовете си. Изабел се радваше за него.

След шест месеца първият от кредиторите на Франсис почука на вратата. Беше много нервен и притеснен, но притежаваше документ, че Франсис е просрочил дълга си с четири месеца. Ставаше въпрос за двадесет хиляди лири. Потресена, тя го отпрати, а когато каза на Франсис, той й отговори да си гледа работата. През следващия месец се появиха още няколко кредитори. Изабел не плати на никого; казваше им, че трябва да говорят със съпруга й, който от своя страна умело ги избягваше. В крайна сметка се изясни, че Франсис е задлъжнял с умопомрачителната сума от сто хиляди лири.

Накрая той й призна, че няма тези пари.

Кредиторите продължиха да я преследват, Франсис просто се смееше. Накрая един от кредиторите заплаши, че ще го призове на съд. Изабел мразеше Франсис, но не можеше да допусне това. Затова заложи семейните си бижута и го спаси.

Разстроена от станалото, тя реши сама да прецени състоянието на семейните дела. Първо се зае да прегледа писалището на Франсис и за свой ужас установи, че е пълно с неплатени сметки. Длъжници по всички тях бяха именията. Напоследък няколко управители на различни имения на Клейбъроу бяха идвали да й искат пари, но тя бе отпратила и тях. Сега обаче повика управителя на фамилната им къща и го попита направо. От него разбра, че управителите на различните имения на Клейбъроу отговарят само за дребните, ежедневни разходи, и че сам херцогът е държал основните средства и е упражнявал надзор над всички. Джонатан беше починал преди девет месеца, а Франсис още не бе поел отговорностите си. Изабел беше потресена.

Знаеше какво трябва да направи. Знаеше, че Франсис няма да го одобри. Но неговото мнение отдавна бе престанало да я интересува.

Тя тръгна от имение на имение, за да прегледа всеки сантиметър от владенията на Клейбъроу. Четеше книжата и разговаряше с управителите. Когато цялата ситуация й се изясни, отиде в банката, за да й дадат чек. После го показа на Франсис.

— Имаме много неплатени сметки, Франсис — каза тя на съпруга си една сутрин, когато той се прибра в къщи разпасан и небръснат след поредния си гуляй. — Прегледах внимателно всички сметки и са ми нужни осемдесет хиляди лири, за да платя дълговете ни. Нашият банкер ми даде този чек. Ще бъдеш ли така добър да го подпишеш?

Той грабна чека. Видя, че е платим на съпругата му и го скъса.

— Ако имахме осемдесет хиляди лири в банката, мислиш ли, че щях да ти дам да ги изхарчиш?

— Но мистър Пиърс издаде чека без проблеми.

— Глупачка такава! Той с радост би ни заел сумата, защото има изгода от това! — изрева Франсис.

Изабел дълго мисли. После се срещна с адвокатите на Клейбъроу. Накрая отиде обратно при мистър Пиърс, придружавана от баща си. Уредиха заем само на нейно име. Сметките на именията бяха платени и нещата отново тръгнаха гладко, вече под непосредствения надзор на Изабел.

Сега тя управляваше обширните имения на херцогството. Макар и начинаеща, тя беше умна, а и адвокатите, и баща й я напътстваха. Когато дойдоха първите малки печалби от обработваемата земя на юг и от продажбата на дървесина на север, Изабел с огромно задоволство подписа чек и го изпрати на мистър Пиърс. Щеше да мине много време преди Клейбъроу да се изправи на крака, тя се надяваше, че с разумно управление и това ще се случи.

Колкото повече успехи постигаше, толкова повече Франсис я укоряваше и й се подиграваше. И толкова повече я мразеше.

В края на 1867 година Изабел предприе първото си пътуване до Америка. От смъртта на Джонатан бяха изминали три години, а именията на Клейбъроу вървяха добре, независимо от неблагоприятните времена за икономиката. Изабел бе направила някои инвестиции, които се надяваше да излязат успешни. Беше предоставила под наем на една минна компания обширни пространства земя и бе станала съдружник в компанията. Поела бе риск, но разчиташе, че в бъдеще това ще й донесе значителни печалби.

След края на войната между щатите, много хора, сред които и тя съзряха възможностите, които щяха да се открият при възстановяването на Юга. И Изабел замина за Вирджиния, за да инвестира в земя, която сега беше напълно опустошена и съвсем евтина, но след време щеше да струва цяло състояние. Разбира се, не разполагаше със средства за покупката, но мистър Пиърс с радост й даде нов заем.

Не беше тайна, че тя управлява именията на Клейбъроу и че е предприела някои делови начинания. Обществото беше шокирано, дори скандализирано. Не можеха да повярват, че тя, жената, херцогинята, се занимава с търговия. Аристократите поначало презираха търговията и не можеха да повярват, че една дама, и то херцогиня, сериозно се е заловила да работи. Никой не одобряваше това. Но като херцогиня Клейбъроу Изабел имаше прекалено много власт, за да си позволят да я избягват; никой не можеше да откаже на поканите й, никой не би си и помислил да я изключи от списъка на гостите си. Напротив, всяка домакиня се молеше тя да се отзове на поканата й. Никой не смееше дори да я погледне с подозрение или пренебрежение. Изабел знаеше, че е обект на клюки и това я забавляваше. Франсис не шокира никого (освен самата нея) с новата си склонност към младежи, но тя шокираше всички с очевидната си интелигентност и здрав разум.

Този път на Франсис не му беше забавно. Вбесяваха го както клюките, така и Изабел. Нито веднъж не й благодари, че бе спасила него и дома му, и никога не й го прости. Освен това не пропускаше да я нарече безплодна кучка.

Изабел не му обръщаше внимание. Предполагаше, че е прав, че щом досега нямаха деца, сигурно е безплодна. Самият Франсис сякаш също се бе предал, защото не беше идвал в леглото й повече от година. Изабел знаеше, че е прекалено погълнат от настоящия си любовник, за да намери време за нея. Изпитваше облекчение, но и малко тъга. Глупаво бе да иска дете от Франсис, но тя въпреки всичко искаше. Осъзнаваше, че желанието й няма да се осъществи никога. Беше едва на двадесет и три, но се чувстваше като на петдесет, като жена, отдавна преминала детеродната се възраст.