Скандална любов

33

Той зачете писмото отново. Не за втори или трети път. Беше го чел вече толкова пъти, че го знаеше наизуст. Думите пак се размазаха пред очите му. Сълзите му бяха и от щастие, и от мъка. Мили боже, имаше син.

Той сгъна протритото писмо много внимателно, защото хартията вече бе почнала да се къса, и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.

Имаше син.

Въпреки че бяха минали седмици, откакто Ейдриън Стоун научи поразителната новина, той още не можеше да дойде на себе си от откритието. Все още бе зашеметен от вестта, че има син. Син, който се надяваше да се срещнат.

Самият Ейдриън Стоун нямаше търпение този ден да настъпи.

Както винаги напоследък, мислите му бяха заети с една единствена тема — синът му. Не спираше да размишлява над това. Тонът на писмото бе толкова официален и учтив, че Ейдриън не можеше да си представи лицето на човека, който го е писал, нито лък неговите чувства. Дали синът му просто спазваше етикета, като се обръщаше към него като към непознат — какъвто си и беше в действителност, — или бе предпазлив? Дали гореше от желание да се видят, или просто го глождеше любопитство, дори изумление? Може би даже беше сърдит? Той е деветият херцог Клейбъроу. Очевидно доскоро бе смятал за свой баща осмия херцог Клейбъроу. Дали истината не го е разгневила? Може би дори се чувства застрашен? Ейдриън Стоун не познаваше много английски благородници, но знаеше колко много държаха те на синята си кръв и титлите си. Съвсем ясно бе, че сега титлата на сина му лесно може да бъде оспорена от братя, братовчеди, чичовци и всякакви други близки и далечни роднини.

Каквато и да бе причината обаче, синът му беше поискал среща в Америка или в Лондон. Стоун дори не си направи труда да отговори. Още в деня, в който писмото пристигна в бостънския му дом, той се бе качил на първия кораб за Англия.

Загледа се във високите лондонски покриви и кули, които постепенно се очертаваха на хоризонта. Обшития в метал параход навлезе в Темза, обвит в облак пара. Беше мразовит сив ден и ръмеше, но Ейдриън Стоун бе свикнал на студен климат и не усещаше нито студа, нито влагата. Разхлаби връзката си, защото се чувстваше много неудобно, пристегнат от възела и костюма. През всичките 60 години от живота си вероятно бе слагал костюм не повече от десетина пъти.

Радостта заплашваше да го задуши, заливаше го на горещи вълни, внезапни и всепоглъщащи. Имаше син. Синът му бе херцог Клейбъроу. Мечтата бе станала реалност.

Той нямаше деца. Така и не се беше оженил. Поискал бе да го стори само веднъж през целия си живот, един единствен път бе обичал жена достатъчно силно, за да пожелае да се ожени за нея. Това обаче беше останало прекалено далеч назад в миналото. Нямаше склонност да изпада в самосъжаление; не бе съзерцателен тип, а човек на действието. Винаги обаче бе съжалявал, че остана без деца.

А сега той имаше син. Син, който също като него току-що бе научил за съществуването му. Стоун отново се зачуди какъв ли е синът му. Дали е твърде горд или прекалено възпитан, за да разкрива чувствата си в писмо до един непознат, който се бе оказал негов баща? Ейдриън Стоун също бе много горд човек, но и много добре знаеше кога да преглъща гордостта си. От друга страна, той никога не се бе съобразявал с общоприетите правила. У него нямаше и една снобска жилка, но от тона на писмото бе почнал да подозира, че у сина му вероятно има поне няколко.

Не можеше да си представи сина си като благовъзпитан, вдървен британец със синя кръв. Ала между тях имаше още много други различия. Стоун бе построил цяла корабна империя от едното нищо, само с чиста решителност, желязна воля и собствените си здрави, възлести ръце. Хората, които го срещаха, дори не подозираха, че пред тях стои преуспяващ магнат. В компанията работеше с ръкавели, като всеки обикновен чиновник. Маниерите му бяха открити и фамилиарни, въпреки че бързо се ядосваше, ако служителите му не влагаха в работата всичко от себе си. Когато имаше възможност, винаги бягаше от кабинета, за да поеме командването на някой от своите кораби, плаващи към далечни пристанища. Любовта му към морето се бе родила още когато беше малко момче — за пръв път беше излязъл в открито море едва тринадесетгодишен. Никога не се бе задържал за дълго прикован към бюро. Беше човек на откритите пространства, на морето. Морето бе неговия живот, неговата любов.

Той се помъчи да се подготви за неизбежното. Синът му бе не просто аристократ, а херцог. Нямаше нужда да го познава, за да е сигурен, че вероятно никога не си е помръдвал пръста да свърши някоя работа, дори и за себе си. Много му беше трудно да се примири с тази мисъл. Самият той бе стигнал до върха, но беше тръгнал от дъното, без да се страхува от какъвто и да било тежък труд. Сега обаче трябваше да приеме факта, че синът му навярно няма представа какво е да се изпотиш от работа, че може би презира труда. Добре, ще го приеме, няма да го съди.

Дали обаче синът му нямаше да съди него самия!

Молеше се в писмото да има просто вежлива официалност, а не хладно безразличие или високомерен снобизъм. Но въпросът си оставаше — въпрос, който го преследваше още от мига, в който узна титлата на своя син. Дали синът му ще може да го приеме, него — простия отруден човек, предпочел да стане морски капитан?

При тази мисъл стомахът му се сви. В живота си се бе страхувал от много малко неща, но вероятността синът му да го отхвърли го плашеше. Страхуваше се, че синът му ще го гледа отвисоко, надменно. Беше виждал достатъчно благородници, англичани и европейци, за да знае, че те се смятат за нещо повече от обикновените хора, че са сноби.

Колкото нетърпеливо очакваше срещата им, толкова и се страхуваше от нея.

Веднага хвърли вината за тези тревоги върху Изабел. Ако знаеше, че има син, той щеше да поиска правата върху него, и то с пълно основание. Детето нямаше да отрасне по салоните на богатата висша класа на Англия, а по палубите на морските кораби. Щеше да научи стойността на тежката работа и да бъде горд от себе си, а не от някаква си проклета титла.

Но това не бе станало. И то заради Изабел, която му бе отнела собствения му син. Изабел, която го бе мамила през всичките тези години.

Изпълни го гняв.

През цялото това време, тя бе крила сина му от него. Изабел беше единствената жена, която някога бе обичал. Така и не успя да разбере чувството й за дълг и лоялност, не разбра как е възможно едновременно да го обича истински и да го изостави, за да се върне при съпруга си, макар че, бог му бе свидетел, беше направил всичко възможно да я разбере. И въпреки това любовта му към нея не бе угаснала в продължение на почти тридесет години, въпреки мъката и разбитото му сърце. Сега обаче всичко се бе променило.

Тя бе отнела собствения му син. Не беше жената, за която я бе смятал през всичките тези години. Оказала се бе егоистична и непочтена. Беше го измамила. Съзнателно бе крила от него съществуването на неговия син. Беше му отнела собствения му син. Това бе основното и той не можеше да го пренебрегне. Ярост изгаряше сърцето му, доскоро пълно с любов. Никога нямаше да забрави. И никога нямаше да й прости.

В мига, в който херцогът прочете краткото и рязко писмо на съпругата си, в мига, в който настояването й да получи развод достигна до съзнанието му, цялото му грижливо изградено самообладание се изпари. С рев той накъса хартията на парчета и изкрещя да приготвят коня му.

Добре съзнаваше, че гневът го поглъща, че това не е подходящата реакция, но бе прекалено късно. Целият контрол, който бе успял да постигне над себе си, откакто Никол го напусна, рухна. Яростта нахлуваше във вените му, докато накрая спря да изпитва каквото и да било друго. Радваше се, че е така.

Избра Хулиган, най-бързия жребец от конюшните си, и го пришпори с все сила, тласкан от едничката горяща амбиция да стигне до Кобли Хаус още преди зората. След няколко минути стремглаво галопиране обаче, Ейдриън се опомни и забави ход. Въпреки че адреналинът още препускаше във вените му, той бе достатъчно разумен да осъзнае, че ако убие коня си с това бясно темпо не само ще съжалява, но и няма да стигне по-бързо до Съсекс.

По дяволите гордостта, изруга мислено херцогът. Никол бе негова съпруга и той никога нямаше да й даде развод. Нито пък ще я остави да продължава с тази безсмислена игра. Ако трябва, ще я довлече насила в Клейбъроу. Щом иска, нека да се цупи и да изпада в женски истерии. Но ще се цупи и муси в Клейбъроу — където й е мястото.

Защото той нямаше да се откаже от нея.

Беше му дошло до гуша.

Ейдриън пристигна в Кобли Хаус няколко часа след зазоряване. И той, и жребецът му бяха покрити с кал и мокри до мозъка на костите си от пот и от дъжда. Пристигаше сам, без лъскава карета и фанфари, и икономът на семейство Сърл, който му отвори, не можа да го познае. Вместо да го покани да влезе, той му препречи пътя.

Ейдриън за пореден път изтри лице с мръсната си носна кърпа. Без да обръща внимание на иконома, той мина покрай него и влезе във фоайето. Кал и вода капеха от него върху лъснатия паркет.

— Вижте какво — развика се икономът. — Не можете да нахлувате така…

— Къде е жена ми? — процеди през зъби Ейдриън.

Икономът се стресна.

Здравият разум на Ейдриън, върнал се за кратко по време на изтощителното препускане, отново го беше напуснал. На негово място сега бушуваха хладна ярост и желязна решителност.

— Жена ми — повтори той. — Херцогиня Клейбъроу.

Икономът пребледня.

— Ваша светлост, простете ми! Не знаех — искам да кажа — Мъжът пребледня още повече под безмилостния и все по-враждебен поглед на Ейдриън. — Тя е в стаята за гости горе на втория етаж. Първата врата вдясно!

Ейдриън профуча покрай него и се втурна по стълбите. Наметалото му се вееше след него като огромно черно крилато чудовище. Дори не спря пред вратата й. Без да се замисли и за миг, той я изби с ритник и връхлетя в стаята.

Никол изпищя. Беше облечена само в синя копринена нощница и халат и пиеше горещ шоколад в леглото. Шоколадът се разля по девствено белите чаршафи, а чашата тупна на пода. Тя се надигна ужасена и пребледняла като платно.

— Дойдох да те отведа в къщи.

Никол се вкопчи в чаршафите. Беше загубила ума и дума.

Ейдриън се усмихна, но усмивката му изобщо не беше любезна. Сетне разтвори рязко вратата на скрина и отвътре се показаха множество спретнато подредени рокли. Той грабна една от закачалката и я хвърли на Никол. Роклята падна в краката й.

— Обличай се.

Никол дойде на себе си.

— Как смееш! Махай се! Веднага!

— Не съм дошъл тук да споря с вас, мадам, — процеди през зъби той. — Не е задължително да се обличате. Изборът е ваш.

Никол ритна роклята и отметна завивките.

— Няма да дойда с теб. Веднага си отивай. Няма да ме принудиш.

Ейдриън се изсмя.

— Подценявате ме, мадам.

Секунда по-късно той вече протягаше ръка към нея.

Никол отново изкрещя. А щом проумя какво е намислил, тя се развика още по-неистово, така, че можеше да събуди и умрелите.

Без да обръща внимание на протестите й, Ейдриън я метна на рамо като чувал сено.

— Пусни ме! Пусни ме на земята! Веднага! — закрещя Никол, като се мяташе и извиваше като змиорка.

— До гуша ми дойде — изръмжа предупредително той и я плесна силно по задните части.

Шокът я остави без думи, накара я да притихне. Когато излезе в коридора, Ейдриън се озова лице в лице с домакините на съпругата си. Марта беше пребледняла като платно, закрила бе устата си с ръка, а очите й бяха ококорени. Виконтът обаче едва се сдържаше да не прихне.

— Здравей, Сърл. Прости ми за безпокойството — каза с равен глас херцогът.

— За нищо, Ваша светлост — отвърна учтиво Робърт Сърл.

— Ще ти бъда безкрайно благодарен, ако ми позволиш да ползвам една от твоите карети.

— Удоволствието ще бъде изцяло мое — каза Сърл, обърна се и извика на иконома да докарат каретата.

— Предател! — извика Никол, която отново се беше опомнила. — Помогнете ми, моля ви! Марта!

Ейдриън отново я плесна по задника и тя отново млъкна.

— Ще помоля да се погрижите и за жребеца ми, ако обичате.

— Не се безпокойте, веднага ще бъде нахранен и почистен.

— Пусни ме да сляза.

— Защо? — попита спокойно херцогът. — Ти сама избра да се държиш като невъзпитано хлапе, затова и ще се отнасям към теб като с такова. Блудните съпруги трябва да си получат заслуженото. — Той заслиза по стълбите.

— О-о-ох! — От ярост Никол не можеше да произнесе и една членоразделна дума.

— Само още веднъж постави търпението ми на изпитание — предупреди я Ейдриън, докато тя се мяташе като обезумяла в ръцете му, — и ще те напердаша все едно, че си на шест.

Никол престана да се съпротивлява.

Във фоайето той се спря. Икономът се преструваше, че не ги забелязва. След миг Марта слезе припряно по стълбите. Отчаяна, Никол се опита да привлече вниманието й, но Марта внимаваше да не я поглежда.

— Ще имате нужда от това — каза тя на Ейдриън и подаде на иконома две дебели одеяла и дълго кожено палто.

— И ти ли! — извика Никол, този път почти стенейки.

— Каретата е тук, Ваша светлост — каза икономът. Едва прикриваше облекчението в гласа си.

— Благодаря ви, лейди Сърл. Още веднъж ви моля да ми простите за безпокойството — каза херцогът и последва иконома навън. За щастие бе спряло да ръми. Когато слугата отвори вратата, Ейдриън безцеремонно метна съпругата си на едната седалка. После се качи след нея и побърза да заключи отсрещната врата, преди Никол да успее да избяга през нея. Ключа прибра в джоба си.

— Чакайте! — изкрещя Марта, тичайки към тях с бутилка в ръка. — Ще имате нужда и от това!

Тя тикна бутилката в ръката на херцога. Беше бренди. Сетне икономът затръшна вратата.

Ейдриън кимна с благодарност и рязко почука по тавана. Каретата потегли. Той протегна дългите си крака и обърна поглед към съпругата си.

— Мразя те! — извика тя. По клепките й блещукаха сълзи.

— Сигурен съм в това — каза спокойно Ейдриън и й хвърли коженото палто. — В края на краищата, ако ме обичаше, нямаше да поискаш развод, нали?

Ноздрите й се разшириха. Сълзите се отрониха от миглите й и оставиха мокри следи по лицето й. Гледаше го втренчено, неспособна да отговори.

— Нека да си изясним нещата веднъж завинаги — каза той. — Изключено е да се разведем.

— Защо?

— Защото аз не искам.

— А моите желания изобщо не те интересуват, нали!

— Точно така.

Никол потръпна и скри лице в шепите си. Няма да заплаче. Няма да извади на показ страданието и болката, които бе заровила толкова старателно и дълбоко. Няма. Но ги усещаше как се надигат в нея като вулкан, готов да избълва нажежена лава.

В гърдите й кипеше страховита битка, ала накрая победи тя. Отдръпна ръцете си и видя, че съпругът й я наблюдава невъзмутимо.

— Ще превърна живота ти в ад.

— Той вече е — каза той спокойно.

Никол го погледна изненадано. Усмивката му бе хладна и мрачна.

— Тъй или инак съм обречен — уведоми я Ейдриън. — Но може и да получа нещо от този брак, например наследник.

Тя не го разбра, не се и опита. В крайна сметка, можеше поне да се изразява по-ясно.

— Това ли означавам аз за теб? Кобила за разплод? Върви по дяволите! Няма да ти родя син!

Той рязко се наведе към нея. В позата и в изражението му вече нямаше нищо небрежно. В очите му блестеше гняв.

— Можеш да направиш положението си на моя съпруга колкото си искаш лошо или добро. Но ще изпълниш задълженията си и ще ми родиш син.

— Няма! — изкрещя в истерия Никол и се метна към вратата. Знаеше, че е заключена, но въпреки това яростно я заблъска.

Ейдриън бързо я дръпна обратно. С вик, който бе по-скоро ридание, тя се извърна и замахна към лицето му с острите си нокти. Той обаче тутакси хвана ръцете й, притегли в прегръдките си и я притисна към възглавниците. Никол се мяташе като обезумяла, пъшкаше и се дърпаше, а по страните й се стичаха сълзи на ярост, безсилие и отчаяние. Накрая остана без сили и се отпусна на седалката.

Ейдриън обаче не помръдна. Не я освободи, макар и двамата да знаеха, че е останала без сили и че е загубила. Докато дишането й се успокояваше, а дивата ярост, която я бе заслепила, изчезваше, тя осъзна, че тялото му е прилепено към нейното. Ръцете му я обгръщаха, пръстите му здраво стискаха китките й на гърба. Еднодневната му брада дращеше бузата й. Равномерното му дишане топлеше кожата й.

Внезапно я обзе паника. Обзе я в мига, в който почувства с всичките си сетива неговата сила, властта, топлината, мъжествеността му. И близостта помежду им.

— Няма да се опитвам да бягам — прошепна Никол и леко извъртя глава. За неин ужас устните й докоснаха брадичката му. — Пусни ме. — Гласът й потрепери.

Ейдриън не направи никакво движение, нито й отговори. Мълчанието се проточи. Сърцето й вече биеше лудо. Той още стискаше ръцете й, но вече не толкова здраво. Страхуваше се да вдигне очи и да се вгледа в неговите. Знаеше какво ще открие там.

Въпреки това вдигна очи. Погледите им се срещнаха. Неговият гореше, но не от гняв.

— Моля те, недей — замоли се тя.

Ейдриън помръдна леко и пулсът му се смеси с нейния. Гърдите й бяха плътно притиснати към неговите. Наметалото му бе разтворено, ризата му — мокра. Връхчетата на гърдите й веднага се втвърдиха, почувствали горещата мъжка плът, покрита само с най-фина коприна. Собственият й копринен корсаж бе също толкова влажен и тънък и Никол с ужас осъзна, че той усеща пламенната реакция на тялото й.

— Моля те — промълви отново тя с пресекващ глас.

Ейдриън отново помръдна. Никол реши, че най-после ще я освободи и й се доплака от облекчение. Той обаче освободи само ръцете й, за да плъзне длани нагоре към гърдите й.

— Ето тук се разбираме. — Гласът му бе станал дрезгав. — Всъщност ние само така се разбираме. Сега няма да ме отблъснеш, нали, Никол?

Тя искаше да го отблъсне, искаше. Но той стисна нежно гърдите й, пръстите му заиграха с връхчетата им, а очите му не се откъсваха от нейните. И вместо да запротестира, Никол простена от наслада.

Ръцете му се сключиха около кръста й и рязко я повдигнаха нагоре. Устните му се впиха в зърното й през тънката коприна и го засмукаха жадно. Тя сграбчи главата му и я притисна към гърдите си.

След, миг той я простря на седалката и разтвори бедрата й. Докато се навеждаше над нея, погледите им отново се срещнаха. С всяко учестено вдишване от ноздрите му излизаше облаче пара. Никол се взря в изключително красивото му лице, напрегнато от страст, тъмна и поглъщаща като нейната собствена, и й прималя. Очите му се бяха превърнали в златни огньове, които я изгаряха. С обещания. Но какви? Миг в рая? Тя искаше цяла вечност.

Пръстите му се бореха припряно с копчетата на панталоните му. Под втренчения й поглед той освободи члена си, огромен и твърд. Сетне бързо вдигна копринената й нощница нагоре, за да не му пречи. Без да помръдне, Никол затвори очи в очакване.

Ейдриън се наведе и проникна в нея с бързо, плавно движение. Никол моментално се вкопчи в него. Ръцете й обвиха раменете му, краката й се сключиха около хълбоците му. Той я изпълни изцяло, внезапно и горещо. За миг застина неподвижен, тя също не помръдваше. Погледите им отново се срещнаха и Никол пак видя обещанието, което не можеше да разбере. След това устните му се впиха в нейните.

Тялото му отново започна да се движи — бързо, мощно. Нямаше никакви нежни увертюри, никаква предварителна игра, само резки, яростни тласъци. Тя се отпусна назад, като издигаше към него таза си, за да срещне неговия в буен, страстен сблъсък. По-силно. По-бързо. Телата им се срещаха с ярост, наказваха се взаимно. Внезапно Никол впи свирепо пръсти в него, залята от вълна на огромна, всепоглъщаща наслада. Във върховия момент от гърдите й се изтръгна вик.

С ликуващ смях Ейдриън събра сили за един последен тласък, още по-мощен, още по-дълбок, който я отхвърли назад и я прикова към отсрещната стена на каретата. Тя заби нокти в гърба му, разтърсвана от нови и нови вълни на екстаз, докато той учестяваше все повече и повече тласъците си и накрая изригна в нея.

Останаха да лежат напълно изтощени и подгизнали от пот. Каретата ги люлееше напред-назад. Постепенно Никол започна да усеща тежестта му, която я смазваше, влажната му риза и панталоните, които драскаха голите й гърди и крака. Нощницата й бе събрана безпомощно около кръста. Но не й беше студено. Неговото пламнало тяло я топлеше.

Когато осъзна какво бяха направили току-що и собствената си роля в него, я обзе непоносимо отчаяние. Тя извърна лице от него и затвори очи. В същия миг усети, че Ейдриън я наблюдава.

Нямаше да то погледне. Защото ако отвореше очи, щеше да заплаче. Той вече беше победил. Не заслужаваше още една победа.

Още го обичаше. Въпреки всичко продължаваше да го обича. Не бе забравила защо беше избягала и как той я бе отвлякъл от Кобли Хаус. А сега, сега просто й бе припомнено колко безнадеждни са опитите й да го пропъди от себе си и от живота си.

— Никол — промълви той.

Никол мълчеше.

— Зная, че не спиш.

Тя стисна здраво очи. Искаше й се Ейдриън поне да се изправи, за да не трябва непрестанно да усеща топлината и твърдостта на тялото му, но той просто се надигна леко и се облегна на лакът. Отново я прониза болка, ала Никол я потисна. Ейдриън я бе принудил да се върне при него. Не можеше да избяга, както не можеше да избяга и от любовта си към него. А той се интересуваше само от тялото й — така както се интересуваше от Холанд Дюбоа и от бог знае още колко други жени. Всичко бе безнадеждно, напълно безнадеждно. Безнадеждно бе да обича такъв мъж. Нямаше да плаче, защото ако започнеше, никога нямаше да спре.

Той докосна лицето й. Никол пак отказа да реагира. Пръстите му обаче бяха леки и внимателни, и въпреки болката допирът му й се стори нежен. Тя обаче знаеше, че това е само илюзия.

— Моля те, недей.

— Тогава ме погледни.

Никол се подчини и очите й веднага се напълниха със сълзи. Не знаеше какво бе очаквала да види в погледа му, но със сигурност не беше нежността, която извираше от него. Това бе нейната гибел. Ридания задавиха гърлото й.

— Ако си поплачеш, може би ще се почувстваш по-добре.

— Няма.

— Е, съмнявам се да ти стане по-зле. — Той леко се усмихна.

Тя не можа да отвърне на усмивката му. Внезапно й се прииска да се сгуши в прегръдките му, въпреки че това бе последното място, където би могла да подири утеха. Бързо затвори очи и извърна лице, като ту се молеше той да се отдалечи поне малко от нея, ту копнееше да протегне ръка и да я прегърне.

— Наистина ли е толкова ужасно?

Гласът му бе топъл. Все още беше наведен над нея. Беше прекалено близко. Никол знаеше, че трябва да каже нещо унищожително, трябваше. Вместо това отвори очи и отново срещна погледа му.

Нежността още бе там. Изражението му изглеждаше загрижено, но тя знаеше, че той не се интересува от нея, не повече, отколкото се интересуваше от любовницата си. Ръцете й намериха гърдите му и се опитаха да го отблъснат. Задушаваше се от паника.

— Моля те!

Ейдриън се надигна и я привлече в обятията си.

— За бога, недей! — извика Никол и сляпо замахна да го удари.

Той я притисна към гърдите си.

— Плачи.

— Моля те, не прави това — каза тя, но сълзите й вече се ронеха.

Той не отговори, само я погали със силната си длан по гърба.

— Проклет да си — изхлипа Никол. Юмруците й се свиха и го заблъскаха по гърдите с безпомощни и отчаяни удари, каквито бяха и сълзите й. — Мразя те — проплака тя, докато го блъскаше. — Мразя те.

Той трепна, но не я пусна и не спря да я гали по гърба. Никол продължаваше да плаче, да плаче безспир. Дълбочината на мъката й го потресе. Не можеше да разбере защо плаче, но разбираше тази насъбрана, дълбока болка. Ръцете му я стиснаха още по-здраво, залюляха я, сякаш бе дете. Обзе го тъга.

Мъчно му бе за нея — за това, което й причиняваше такова страдание, а Ейдриън се досещаше, че това е самият той. Мъчно му бе и за себе си. Защото сега, след като бе открил любовта си към нея, след като бе разбрал колко много се нуждае от нея, не можеше повече да отрича чувствата си, а те нямаше да изчезнат. Очевидно любовта му щеше да остане несподелена. Сърцето му кървеше. И докато Никол ридаеше в прегръдките му като дете, той внезапно се почувства като малко момче и също му се доплака. Очите му се напълниха със сълзи.

Опита се да си напомни, че не е вече малко момче, че е възрастен мъж, но това не помогна.

Никол продължи да изплаква мъката си още дълго, но накрая риданията преминаха в хлипове, а немощните й удари по гърдите му постепенно спряха. Ейдриън и сега не я пусна и не спря да я люлее. Юмруците й се разтвориха, а пръстите й се вкопчиха в ризата му.

Бе престанала да плаче, ала през тялото й премина силна тръпка. Ейдриън прокара утешително ръка по гърба й и усети, че тя заспива в обятията му.

— Утре ще се почувстваш по-добре — обеща й той. — Утре нещата няма да ти изглеждат толкова ужасни.

Никол въздъхна.

— Не те мразя — прошепна тя, заровила лице на гърдите му. — Всъщност не те мразя.

Ейдриън почти се усмихна. В миглите му проблесна нова сълза.

— Спи сега. След няколко часа ще си бъдем у дома.

Пръстите й стиснаха ризата му още по-здраво.

— Обичам те, Ейдриън. Не те мразя, обичам те.

Той се вцепени.

Пръстите й се разтвориха и тялото й се отпусна в прегръдките му. Все още зашеметен, Ейдриън я погледна и видя, че е потънала в дълбок, уморен сън. Много внимателно, много нежно той я сложи на седалката и се взря в мокрото й от сълзи лице.

Не те мразя, Ейдриън, обичам те.

Тя само бълнуваше. Нали?