Скандална любов

27

Херцог Клейбъроу беше разярен. Опитваше се да не го показва, но едва ли можеше да заблуди когото и да било от гостите си. И ако невестата му продължаваше толкова открито да демонстрира своята неприязън към него, имаше голяма опасност да забрави цялото благоприличие и добрите дела, които бе сторил през последната седмица, и да я удуши пред погледите на всички.

Течеше сватбеният прием, който даваха в собствената му резиденция на Кавендиш Скуеър заради огромния брой поканени гости. Церемонията можеше да бъде прекрасна. Катедралата бе истински архитектурен шедьовър и беше побрала всичките хиляда гости. А в сребърната си рокля Никол бе зашеметяващо красива булка.

Красива, но и сърдита.

Булото й беше прозрачно. Изработено от най-фин сребрист тюл, то не скриваше нищо. Изражението й и гневът й можеха да бъдат видени от всички. Не бе направила и най-малко усилие да изглежда щастлива булка. Тъкмо обратно.

В мига, в който я видя да се задава по пътечката, Ейдриън бе занемял. В гърдите му се бе надигнало чувство с непозната за него мощ и за частица от секундата той бе осъзнал, че е влюбен.

Ала този миг бе отлетял веднага. Веднага, щом видя лицето й, нейното красиво, среброоко, мрачно лице. Чувствата й бяха повече от очевидни. Осмеляваше се да го унизи, да унизи и себе си, и то пред всичките им хиляда гости.

Докато вървеше към него, тя избягваше погледа му. Пристъпваше с високо вдигната глава, а устните й бяха стиснати в мрачна, упорита гримаса. Не го погледна и когато се спря до него пред олтара. Когато дойде време да каже обета, не пророни и дума. Ейдриън, който държеше ръката й, я стисна много, много силно — предупреждение, че ще я подчини на волята си, дори ако тя продължи с глупавия спектакъл, който разиграваше. Тогава Никол, за негово облекчение, проговори. Но за него вече бе твърде късно да обуздае гнева си.

Сега те бяха съпрузи.

И всички в Клейбъроу Хаус бяха разбрали, че младоженката, меко казано, не е щастлива от този факт.

Студена, непроницаема маска отдавна бе сменила учтивата усмивка на херцога. Беше му дошло твърде много. Не го интересуваше, че са прекарали по-малко от час на собствения си сватбен прием. Колкото по-дълго седеше до булката, която с каменна физиономия отказваше да яде, да пие и дори да говори, толкова по-опасен ставаше гневът му. И толкова по-безуспешни — усилията му да го овладее.

— Тръгваме — каза й той рязко.

— Сега?

— Да. Веднага.

Той се изправи, сграбчи я за ръката и я повлече със себе си.

— Нека поне да се преоблека.

— Сега ли се сети за приличието? Не мислите ли, че е малко късно… уважаема съпруго?

Никол се наежи.

— Има още цели часове, докато разрежат тортата.

— Не давам и пукната пара.

— Това е очевидно — каза тя и го погледна многозначително.

— Не мога да разбера какво целиш с тази двойна игра. Защо се опитваш да протакаш? Ясно е, че в момента не си на върха на щастието.

— Защото е по-добре да остана тук, отколкото да тръгна с теб.

Ейдриън се изсмя студено.

— Ах, ето какво било. Опитваш се да отложиш неизбежното. Страхуваш се да останеш насаме с мен и да изневериш на себе си?

— Не — каза тя през зъби. — Просто искам да отложа най-неприятното — нашето бъдеще.

— Ако продължаваш да ме дразниш по този начин, ще ти се случи нещо повече от неприятно.

Очите й се разтвориха широко.

— Заплашваш ли ме?

— Разбирай го, както искаш.

Ейдриън отново я сграбчи за ръката и я задърпа след себе си. Тя започна да се съпротивлява и той се обърна към нея с едва сдържана ярост.

— Не направи ли достатъчно сцени за днес? Трябва ли пак да започваш?

— Ти правиш сцени — изсъска тя, но спря да се бори с него.

Ейдриън престана да й обръща внимание. Отведе я да се сбогуват с близките си. Докато излизаха обаче, непрестанно ги спираха гости и им пожелаваха щастие. Много от тях трудно прикриваха откровеното си любопитство към резервирания младоженец и враждебно настроената булка. В мига, в който най-после се озоваха навън, херцогът буквално хвърли съпругата си в каретата на Клейбъроу.

Тя седна в самия ъгъл на купето. Ейдриън се настани срещу нея, като се стараеше да не й обръща внимание, макар да й бе толкова ядосан, че наистина му идеше да я удуши. Сетне даде знак на кочияша да тръгва.

Никол продължаваше да не продумва и дума. Ейдриън беше вбесен от държанието й пред каймака на британското общество. Бе положил страшни усилия да спре мълвата за тях, изгуби ценно време да ходи по глупави забави и безсмислени балове, да се старае да се хареса на скучни дами и раболепни господа и да се държи като полудял от любов наивник. Без съмнение сега всички го смятаха за пълен глупак, омагьосан от жена, която открито го презира. Само за няколко часа Никол бе унищожила всичко, постигнато от него в последните дни. Всичко, което бе направил единствено заради нея.

— Надявам се, че си доволна от себе си — каза той.

— Защо трябва да съм доволна от каквото й да било точно в този ден?

Беше седнала възможно най-далеч от него, в противоположния ъгъл на каретата. Колкото и да бе ядосан, Ейдриън не можеше да не забелязва колко поразително изглежда в сребърната си сватбена рокля и с тази черна като абанос коса, която се спускаше по раменете й. Той изпъна дългите си крака с небрежно движение, което прикриваше растящата му напрегнатост.

— Съветвам те да преосмислиш отношението си. Сега си моя съпруга. Този факт не може да бъде променен — поне докато съм жив. Или ти доставя удоволствие да предизвикваш скандали?

Тя го погледна ядосано.

— Знаеш, че това не е вярно.

— Напротив, мисля, че ти достави истинско удоволствие днес да правиш сцена след сцена.

Беше сигурен, че тя се е наслаждавала на унижението му. Заля го нова вълна гняв, но той положи възхитителни усилия да я подтисне.

— Ти ме принуди да застана пред олтара. Нима очакваше покорно да ти се подчиня? С наведена глава, в смирение? Ако си мислел така, си бил на много погрешен път.

— Има само едно място, на което ми се подчинявате, мадам. — Погледът му я прониза. — Може би трябва да те държа затворена там, за доброто и на двама ни.

Никол винаги се изчервяваше, когато той намекваше за проклетата й сладострастна натура, но сега ахна.

— Надявам се, че се шегуваш — промълви тя мрачно.

— Мисля, че идеята си струва.

Двамата се изгледаха втренчено. Каретата се струваше твърде тясна на Никол. Ейдриън бе твърде близо до нея, за да се чувства удобно. Близостта му я смущаваше, всъщност винаги я бе смущавала. А и не можеше да спре да мисли за предстоящата нощ — тяхната първа брачна нощ.

Звучеше невероятно, но сега тя бе негова съпруга. Някога го бе желала с цялото си сърце, но сега това й изглеждаше страшно отдавна. Беше станала негова жена. Той бе изпълнил дълга си, а сега очакваше от нея да приеме положението си и опитите му за сближаване. Никол стисна юмруци. Той не можеше да я принуди да се омъжи за него и да очаква тя да остане покорна, просто не можеше. И ако действително вярваше, че тази нощ тя ще го приеме с отворени обятия, значи бе луд.

Какво щеше да стане обаче с нощите, които идваха след това? Дори да успее да го отблъсне тази вечер, колко дълго ще издържи на натиска му? Нямаше нужда да мисли много, за да разбере, че каузата й е безнадеждна. А идеята за развод й бе напълно чужда.

Той обаче трябваше да разбере, че не може да я подчинява така на волята си, трябваше да го разбере.

Независимо от тези мисли, тя усещаше твърде ясно погледа му и сърцето й биеше лудо. Той я наблюдаваше открито и намеренията му бяха очевидни. Искаше й се да забрави какво е да бъде в прегръдките му, да получава целувките му. За съжаление, паметта й в това отношение бе съвършена.

Никол извърна глава от него и се загледа през прозореца. Зимната вечер се спускаше твърде бързо. Въпреки мразовития въздух и разтворената й пелерина от сребърна лисица, не й беше студено. Дори напротив. Внезапно я обзе необяснима паника, изведнъж се почувства като хваната в капан, затворена в клетка. Тя придърпа към себе си лисичата кожа, за да се почувства по-уютно. Ейдриън наруши мълчанието им.

— Не съм правил никакви планове за медения ни месец.

— Това е добре.

— Е?

Той продължи да говори сравнително спокойно.

— Имам малко неотложна работа в Клейбъроу и някои други имения. Това ще ми отнеме три седмици. След това можем да отидем на пътешествие, ако желаеш.

Тя най-после го погледна, все още в паника, която вече се допълваше и от отчаяние.

— Не искам! Не желая да пътувам където и да било с теб! Не искам да бъда твоя съпруга! — Гласът й се прекърши. — Не искам!

— Отново се налага да кажа, че чувствата ти не ме изненадват. Всъщност, вече се уморих да слушам за тях. Ако обичаш, задръж страданието, което ти носи нашия брак, за себе си.

Никол извърна потъналите си в сълзи очи от неговия твърд, изгарящ поглед.

— И без това не изпитвам никакво желание за меден месец с такава свадлива невяста — додаде той.

Не би трябвало да я заболи от тези думи, защото не искаше да ходи никъде с него. Медените месеци бяха за влюбени, не за врагове. Не се съмняваше, че ако той се бе оженил за Елизабет, двамата щяха да прекарат много щастливи седмици сами в Европа. Не трябваше да я боли, но въпреки това я заболя. Тя се сгуши в пелерината и се опита да се пребори със сълзите на умора, истерия и, може би, поражение.

Пет часа по-късно пристигнаха в Клейбъроу. Навън вече се бе спуснала беззвездна, мрачна нощ и Никол не успя да види добре замъка, за който бе чувала, че съперничи дори на кралските дворци. Ейдриън й помогна да слезе от каретата. Тя му позволи да го стори, тъй като нямаше друг избор, но в момента, в който стъпи на земята, изтегли ръката си от неговата и чу как дъхът излиза от гърдите му с недоволно свистене.

Толкова много прислужници се бяха подредили да я посрещнат в огромното фоайе, че Никол се вцепени от изненада и лека уплаха. Близо сто души чакаха да видят новата си господарка. Нея. Тя придърпа пелерината по-здраво върху раменете си и това бе единственото движение, което направи. В този момент Ейдриън се обърна към хората.

— Късно е. Ще можете да видите херцогинята утре на обяд. Моля всички да се върнат към задълженията си.

Хората се пръснаха.

Херцогиня. Ще можете да видите херцогинята утре. Никол още не го осъзнаваше напълно. Продължаваше да стои неподвижна. Тя беше херцогиня Клейбъроу. Това бе поразително, направо ужасяващо.

— Това е икономката, мисис Вийг. Тя ще ти покаже твоите покои.

Никол успя да кимне на жената със сурово лице и униформа, която безмълвно я чакаше до стълбите. Ейдриън помоли мисис Вийг да ги остави за малко насаме и тя се подчини начаса.

Никол осъзна, че помещението, в което се намираха — фоайето — е по-просторно от повечето бални зали. Таванът му бе няколко етажа висок. Подът бе облицован в зелен и напръскан в златно мрамор. Огромни бели колони се издигаха до тавана. По върховете им бяха изваяни голи ангели. Това ли беше домът на Ейдриън?

Нима това сега бе и нейния дом?

— Утре ще те разведа из къщата — каза той.

Тя се обърна към него и го погледна.

— Тъй като вече е късно, ще вечеряме в стаите си след малко.

Никол се втренчи в него, като още се мъчеше да свикне с идеята, че сега тя е херцогиня Клейбъроу — една от най-високопоставените аристократки в цяла Англия.

— Ще се кача горе след около половин час — каза той. — Очаквам да бъдеш готова. Достатъчно време ли ти давам?

Думите му я сепнаха. Видя, че Ейдриън я наблюдава внимателно и се опитва да разчете мислите й. Преди да успее да му каже да не си прави труда да я притеснява тази нощ, той повика икономката, която се появи веднага. Без да каже и дума повече, херцогът се оттегли.

Лицето на мисис Вийг се смекчи.

— Елате насам. Багажът ви вече е качен горе.

Никол я последва. Постепенно я завладя тревога. Как ще се справи с дом като този, който при това бе само една от многото фантастични резиденции на Ейдриън? Как ще може да наглежда такъв огромен персонал? Та тя дори не знаеше откъде да започне! Внезапно изпита съжаление, че образованието й не бе по-традиционно — че бе отказала да си направи труда да изучи по-основно управлението на едно домакинство.

Погледът й се стрелна нагоре по безкрайните извити стълби, докато ръката й се плъзгаше по гладките перила от тиково дърво. Стъпалата бяха покрити с червена пътека със златни ивици по края. От стените я гледаха големи картини, някои от тях пейзажи, други — портрети, повечето рисувани от прочути майстори.

Не спряха на втория етаж.

— Тук има повече апартаменти, но покоите на Негова светлост и вашите са на третия етаж — обясни мисис Вийг.

Думите на икономката рязко върнаха Никол към настоящето и към проблема, с който предстоеше да се сблъска. След половин час Ейдриън щеше да бъде пред вратата й. Стомахът й се преобърна, пулсът й се ускори. Само да можеше да разчита, че ще успее да овладее желанието си към него. На това обаче тя изобщо не можеше да разчита, защото колкото и да бе ядосана от преживяното през деня и от Ейдриън, нямаше как да отрече, че той е най-възхитителният мъж, който някога бе виждала.

Но щеше да умре от срам, ако Ейдриън постигнеше своето тази нощ.

Най-после влезе в спалнята си през внушителната дневна, която бе цялата в розов и бял тюл. В ляво имаше кабинет със стени на вишневи райета, два просторни килера и дрешник. Всички стаи бяха в розово и бяло, дори мраморният под на банята бе в бледорозово. Никол с тъга си помисли, че това вероятно е бил любимият цвят на Елизабет. Помисли си, че всеки път, когато влиза в тези стаи, ще си спомня за мъртвото момиче, за любовта на Ейдриън към нея и за мъката му. Ейдриън, който сега бе неин съпруг, но не защото тя бе избрала това.

Никол изведнъж намрази розовото.

Пет прислужнички, сред които и нейната Ани, трескаво разопаковаха багажа й. Само два от петте й куфара бяха още неотворени. Останалите й вещи щяха да пристигнат по-късно през седмицата.

Сега вече я обземаше нещо повече от тревога. Почувства се отчайващо нещастна и потрепери.

— Благодаря — каза тя на прислужничките и икономката. — Това е достатъчно. Мога да се справя с останалото по-късно. — Искаше да остане сама.

Всички се обърнаха и я погледнаха шокирани. Изключение направи само Ани, която гледаше с ококорени като на кукумявка очи, откакто бе влязла в замъка. Най-накрая икономката проговори с любезен, но предупредителен тон.

— Имаме достатъчно прислуга за тази работа, Ваша светлост. Когато поискате нещо, само позвънете.

Никол кимна.

Мисис Вийг отпрати всички прислужнички без Ани.

— Ще желаете ли нещо друго?

— Само вана.

— Приготвена е — отговори тя. — Тогава лека нощ.

Никол се почувства объркана и замаяна. Тялото й потъна в леглото — огромно, покрито с балдахин и завеси легло, което изглеждаше на няколко столетия. Кувертюрата беше от гладко бледорозово кадифе. Изведнъж Никол забеляза прозрачната бяла нощница за първата й брачна нощ, разстлана на леглото. След по-малко от половин час Ейдриън щеше да дойде, решен да получи полагаемото му се като неин съпруг.

— Добре ли сте, господарке? — попита Ани, все още с широко отворени очи. След това се изчерви. — Исках да кажа, Ваша светлост?

— Моля те, Ани, формалностите са ненужни.

Тя стана, отиде до тежките бели завеси и ги дръпна, но не можа да види нищо. Нощта бе непрогледно черна и обвита в мъгли.

Само няколко лампи осветяваха кръглия двор, покрит с чакъл, който блестеше като лъскави раковини на светлината.

— Ани, искам да остана сама — каза Никол. Още трепереше, дори по-силно от преди. Трябваше да помисли, и то бързо.

Ани кимна, обърна се бързо и тръгна към най-близката врата. Когато я отвори обаче, се озова във всекидневната. Изчервена, тя намери вратата за коридора и тихо я затвори след себе си.

Никол се обърна към розово-бялото легло и се загледа в ефирната нощница, която можеше да разпали апетитите на всеки съпруг.

Спомни си целувките му, ласките му.

Тялото й затрепери още по-неудържимо. Изведнъж тя осъзна, че е изтощена до припадък. Седна на червеното кресло и се хвана здраво за облегалките. Искаше й се да има повече време, за да помисли по-трезво. Изобщо обаче не можеше да разсъждава, мислите й бяха в пълен хаос. Знаеше само, че след всичко, което се бе случило през деня, не бива да позволява на Ейдриън да надделее и да се възползва от съпружеските си права, не и тази вечер. А утре щеше да помисли за бъдещето, какво да прави с него, с Ейдриън и със себе си.

Може би трябваше да заключи всички стаи и да не пуска съпруга си да влезе. Тя се приближи нервно до една от вратите, непрестанно стряскана от шумното тиктакане на стенния часовник отдясно. Усещаше, че не й остава много време, преди Ейдриън да почука на вратата. Нямаше желание за нов сблъсък с него. Толкова бе уморена. Знаеше, че ще го ядоса, ако заключи вратите, но толкова по-лесно щеше да бъде да го направи и да се срещне с него едва на сутринта.

Никол бързо завъртя ключа на вратата, през която бе влязла в спалнята си, след това отиде до тази към коридора и също я заключи. Сетне се върна в средата на стаята.

Осъзнаваше, че не е този начинът да се започне един брак. Това бе възможно най-лошото начало за едно семейство. Може би все пак трябваше да отключи. Може би…

В този миг на вратата се почука.

Никол замръзна. Толкова рано! Тя горещо се замоли да идва някоя прислужница, а не съпруга й.

— Да? — гласът й потрепера.

— Аз съм — отговори Ейдриън.

Никол се поколеба, обмисляйки дали да отключи вратата. Внезапно я връхлетя страх. Ако го пуснеше да влезе… Не, по-лесно бе да го остави от другата страна на вратата, толкова по-лесно. Опита да измисли някакво извинение, но не се сети за нищо подходящо.

— Никол? — повика я той. В гласа му се долавяше нетърпение. — Да смятам ли, че си готова?

— Не — изтърси тя. — Не съм готова.

Настъпи кратко мълчание. Никол се напрягаше да чуе какво прави Ейдриън, ала не долавяше никакъв шум. После той натисна дръжката на вратата.

— Пак ли се опитваш да отложиш нещата? Не е много разум… — Гласът му секна.

Никол си представи изражението му, представи си колко е изненадан да открие, че стаите й са заключени, и я обхванаха угризения.

— Ейдриън — започна тя, — много съм уморена. Мисля…

— Започвам да разбирам — каза той тихо. Тонът му я накара да изтръпне.

— Отворете вратата, мадам.

Беше допуснала огромна, ужасна грешка! Веднага съжали за глупавото си решение да му попречи да влезе в стаята.

— Ейдриън! — извика тя. — Много съм уморена. Нека поговорим утре.

Думите й останаха без отговор. Секундите минаваха една след друга и накрая Никол с удивление осъзна, че той всъщност си е отишъл! Планът й бе успял!

Разтреперана от вълнение, тя се строполи на малкото плюшено канапе пред облицованата в блестящ розов гранит камина. Имаше усещането, че току-що се е разминала с един много страховит сблъсък — може би дори бе спасила живота си.

Най-после пулсът й, макар и все още учестен, започна да се успокоява. Тя се засмя нервно. После притисна длан към устата си, за да спре напиращия нов пристъп на истеричен смях. Господи, беше го прогонила. Оказа се толкова лесно!

Внезапно едно прищракване привлече вниманието й към вратата. Тя се отвори плавно и на прага се показа снажната, широкоплещеста фигура на херцога. В единия от свитите му юмруци имаше ключ.

— Никога повече не се заключвай от мен — каза той. Гласът му бе прекалено спокоен.