Скандална любов

5

Любимата му руска хрътка го гледаше с надежда. Застанал пред огромното огледало до червения лакиран китайски скрин, херцогът намести копринената си вратовръзка, взирайки се безизразно в своето отражение. Когато се обърна и пое черното вечерно сако, подадено му от камериера Рейнард, хрътката ентусиазирано размаха опашка.

— Съжалявам, че трябва да те разочаровам, Лад — измърмори той, — но отивам на вечеря.

Кучето въздъхна и положи глава върху големите си лапи. Явно бе обречено да прекара вечерта пред камината.

— Простете, че се намесвам, но изглеждате наистина чудесно, Ваша светлост — каза с възхищение Рейнард.

Херцогът кимна отсечено в знак на благодарност.

— Можеш да тръгваш, Рейнард. Слизам след минутка.

Той обърна гръб на отражението си и отиде до масата, където си наля чаша чай, смесен специално за него. Сетне мрачно се вторачи в съдържанието на фината порцеланова чашка, която се губеше в ръцете му.

Трябваше да откаже поканата на Шелтън. А той и за миг не бе помислил да го стори.

Седмица бе изминала, откакто Никол Шелтън беше пристигнала в лудешки галоп в имението му, за да си тръгне също толкова лудешки обратно след дългата и пламенна среща помежду им. За нещастие самата мисъл за това предизвикваше болезнено туптене в слабините му и той знаеше дяволски добре защо тази вечер отива в Драгмор.

Какво ставаше с него? Това ли било да страдаш от неутолена жажда? Никога досега не се бе случвало някоя жена да обсеби мислите му. Колкото и коравосърдечно да звучи, всичките му връзки бяха чисто сексуални, и в мига, в който актът приключеше, вниманието му се насочваше към по-значими въпроси. Не искаше мислите му да са обсебени точно от тази жена. Ядосан, той отпи глътка от екзотичния ароматен чай, сетне изхвърли остатъка, заедно с чашата и чинийката, в буйния огън. Порцеланът се строши с трясък, карайки Лад да вдигне любопитно глава към господаря си.

Беше освободил напрежението, но не бе успял да изтрие Никол Шелтън от мислите си. Продължаваше да си я представя такава, каквато я бе видял за последно — яхнала огромен буен жребец, обута в мъжки панталони. И го беше шибнала с камшика си. Всичко това все още му се струваше невероятно. И все още бе непоносимо възбуждащо.

Херцогът закрачи напред-назад из стаята. Вече нямаше начин да отклони поканата на Шелтън. Но честно казано, той и не искаше. Прокара ръка през гъстата си, изсветляла от слънцето коса. Играеше си с огъня — усещаше го, знаеше го. Огънят бе тя.

През последната седмица се беше впуснал с яростна решителност в работата по възстановяването на Чапман Хол. Ставаше по-рано и си лягаше по-късно от обикновено, без да си позволява и миг отдих или пък размисъл. Ала колкото и зает да беше, тя неизменно изникваше в съзнанието му, неизменно го преследваше. Защо бе толкова запленен от нея? Толкова омагьосан?

Изумителната й външност е достатъчна да влуди всеки мъж, каза си той, но истински опияняващото у нея бе нейното поведение, дързостта й, жизнеността й. Повечето жени — повечето дами — бяха ужасно скучни. С изключение на майка му, чиято интелигентност и необичаен интерес към бизнеса я отличаваха от останалите представителки на нежния пол, не можеше да се сети за никоя друга жена, която да си заслужава да й отдели от времето и вниманието си. Елизабет беше съвсем друго нещо, тя му бе годеница. Нито една от жените, които познаваше, не ходеше на приеми без придружител, освен ако не бе над тридесетте; никоя не препускаше като луда, обута в панталони, никоя не говореше като нея, никоя не бе проявявала толкова характер, дори последната му любовница-французойка, която бе доста избухлива. И нямаше, нямаше нито една жена, която да се нахвърли върху мъж и да го удари с камшика си.

Тя бе всичко, което познатите му жени не бяха. Тъкмо затова, реши той, съм толкова дяволски запленен от нея.

Проблемът бе там, че вече нямаше доверие сам на себе си. Начинът, по който се бе държат с нея миналата седмица, беше отвратителен, нищо, че тя го бе провокирала. Нямаше извинение за това, че си бе послужил със сила, за да я пречупи, за това, че я бе целунал, че я бе докосвал. Никакво извинение. Но тогава нищо не бе в състояние да го спре. Боеше се, че следващия път нищо няма да го спре.

Следващия път ли?

Трябваше да се погрижи да няма следващ път. Нямаше да го понесе, ако я компрометира, независимо че репутацията й вече бе съсипана. Независимо от всичките й провокации. При последната им среща тя го бе съблазнила безмилостно. Няма да има следващ път, закле се пред себе си той.

Цял живот бе живял почтено. Дълбоко в съзнанието му лежеше заровен споменът за безчестието на покойния му баща. Ако предпочиташе жените, баща му със сигурност щеше да обладае Никол още първия ден, на тревата край потока. Но той не беше като баща си. Никога не бе приличал на него. Никога не бе разбивал репутацията на жена; всички жени, които минаваха през леглото му, вече бездруго имаха доста съмнителен морал. Може би цял живот се бе опитвал да изкупи греховете на баща си, но това поне бе живот, с който можеше да се гордее. А сега беше в опасност и това го плашеше.

Закъсняваше. Ако не изпратя извинение, че не мога да отида, трябва да вече тръгвам, каза си той. След което потегли.

Никол се излежаваше в леглото, зачетена в едно есе на американката Аманда Уилсън за необходимостта от реформа в образованието и облеклото на момичетата. Колко е права, мислеше си Никол. В този миг на вратата се почука и тя остави книгата настрана. В стаята влезе майка й.

Графинята се бе прибрала у дома вчера. Това не изненада Никол, защото Джейн никога не оставаше за дълго далеч от съпруга си. Сигурна бе, че ако Реджина не беше на възраст за женене, майка й изобщо не би отишла в Лондон. Сега Реджина беше останала в градската им къща на Тависток Скуеър под грижите на вдовицата лейди Бет Хендерсън. Джейн възнамеряваше да се върне в Лондон на следващия ден, а графът — да се присъедини към нея няколко дни по-късно.

— Не си облечена! — възкликна изненадано Джейн, когато видя, че дъщеря й все още е само по халат и с мокра коса.

— Извинявай. Толкова се увлякох да чета, че изгубих представа за времето. Пристигна ли гостенинът?

— Не, закъснява. Ще повикам Ани да ти помогне.

Докато майка й търсеше прислужницата, Никол стана от леглото и измъкна от гардероба първата рокля, която й попадна. Джейн се върна. Беше дребна, изящна и платиненоруса, все още изумително красива въпреки своите четиридесет и една години, и невероятно елегантна. Щом видя светлосинята рокля, която Никол бе свалила от закачалката, тя се намръщи.

— Тази рокля скрива цялата ти хубост, скъпа.

Никол сви рамене.

— Кой идва на вечеря все пак, мамо, и защо е цялата тази суетня? Готвачът цял следобед хвърчи като луд из кухнята. Имах чувството, че ще даваме угощение на кралска особа.

— Херцог Клейбъроу — отговори Джейн. — Защо не облечеш жълтата си рокля? Или зелената?

Никол се вкамени. Сигурна бе, че не е чула добре.

— Херцог Клейбъроу?

— Да. Е, ще облечеш ли жълтата? Аз слизам долу. Той трябва да се появи всеки момент.

Никол кимна, без да чуе и дума, вторачена във вратата. После нададе яростен, отчаян вик.

Осмелява се да дойде тук? Тук? Това беше прекалено! Не можеше да го понесе! Нямаше да го понесе!

Тя закрачи като обезумяла из стаята. Как щеше да го погледне след последната им среща? Не съжаляваше за стореното, но му бе показала, че е точно такава, за каквато я обявяваше мълвата; накратко, беше му показала, че не е благоприлична госпожичка. По бузите й изби гореща руменина. Беше го ударила, в отговор той я бе целунал. А нещата, които й наговори…

Никога не бе мразила някого толкова силно, но и никога не бе копняла толкова за нечии целувки.

Това беше позор. Нощем не можеше да спи, измъчвана от изумителния му златист образ и от спомена за горещите му устни, за изкусителните му ласки и за коравото му, мощно тяло. Той не просто я влудяваше, той съсипваше живота й.

Беше уплашена от този копнеж към един мъж, когото презираше, или по-точно — когото трябваше да презира. Припомни си един разговор отпреди две лета с братовчедка си Луси Браг. Далеч не утешителен, споменът я изпълни с паника.

През онова лято — лятото на 1897 — Никол и семейството й бяха отишли в Парадайз, щата Тексас за осемдесетия рожден ден на дядо й Дерек Браг, мъж, роден в тексаските планини, който бе завладял дивите гранични територии, за да изгради империя за себе си и своето семейство. Никол и Луси от край време бяха много добри приятелки, въпреки че се виждаха през лято, когато Никол гостуваше за по месец-два на американските си роднини. И не само бяха добри приятелки, а и бяха свършили повече бели от всяка друга двойка момичета в щата, може би дори в целите Съединени американски щати. През онова лято Луси бе направила на Никол шокиращо признание.

В нощта на празненството по случай рождения й ден най-добрият жребец на Дерек беше откраднат, а един мъж — убит. Един от новите работници в ранчото беше прострелян в гръб, а скоро се бе оказало, че е избягал престъпник от Ню Йорк. Когато Луси изля сърцето си пред Никол, същият този мъж, Шоз Купър, се възстановяваше от раната си в местния затвор. Луси бе казала на Никол, че той я е целувал, и то не само веднъж, и че това й е харесало. В същото време твърдеше, че го презирала.

Признанието й бе изненадало Никол, която тогава не знаеше що е целувка и по никакъв начин не можеше да разбере как някой може да харесва целувките на един мъж, когато всъщност изобщо не харесва самия него. И сега споменът за думите на Луси ни най-малко не облекчаваше страховете й. Защото Шоз Купър се бе оказал невинен, двамата с Луси бяха сгодени и идния юни щяха да се женят. Значи Луси се е заблуждавала, че го презира; всъщност го е обичала.

Никол се боеше не само от копнежа си за целувките на херцога. Боеше се, че както при Луси чувствата й са по-дълбоки, много по-дълбоки — отказваше да мисли колко дълбоки биха могли да се окажат.

Можеше да откаже да слезе долу, но това бе изход за страхливци. А тя никога не се бе държала като страхливка, даже по време на скандала. Нямаше намерение тепърва да става такава. Ще умре, но няма да загуби кураж в присъствието на проклетия херцог Клейбъроу.

Ани почука точно когато Никол взе решение не само да се присъедини към вечерята с високия гост, но и да го стори облечена както подобава.

— Ани, коя е най-хубавата, най-предизвикателната ми рокля?

Ани я зяпна.

— Не зная, мадам. Ще трябва да се разровя из нещата ви.

— Тогава да се разровим — мрачно каза Никол. В главата й се оформяше идея.

В мига, в който пристъпи във фоайето и подаде плаща си на иконома, херцогът усети как всяка фибра от тялото му тръпне в нетърпеливо очакване. Поздрави домакина, домакинята и Чад, но за негово разочарование Никол я нямаше. Тогава осъзна, че тя не желае да вечеря с него. Трябваше да изпита облекчение, но не го изпита.

Шелтън наля на себе си и Чад бренди, а на съпругата си шери; за херцога имаше приготвен чай. За никого не бе тайна, че херцог Клейбъроу не близва алкохол. Гостът се настани удобно в един голям фотьойл. Шелтън зае срещуположния.

— Е, как върви работата в Чапман Хол? — попита той.

— Почти привърших. След няколко дни се връщам в Лондон.

— Възстановихте го доста бързо. Помня, че имението наистина беше в окаяно състояние.

— Да, беше. — Двамата мъже започнаха да обсъждат някои от подобренията, извършени от херцога в имението. Няколко минути по-късно вратата се отвори и влезе Никол.

Шелтън млъкна по средата на едно изречение и се ококори. Чад едва не се задави с глътката бренди, която бе отпил. Графинята се вторачи в дъщеря си и с мъка се удържа да не разтвори устни във формата на огромно „О“. Ала херцогът не видя изненадата и удивлението им, защото в самия него се бе надигнала вълна от противоречиви чувства, която заплашваше да го погълне.

Никол се усмихна на майка си.

— Съжалявам, че закъснях, мамо.

Джейн стана и припряно се спусна към нея.

— Всичко е наред. Ела да се запознаеш с нашия гост.

Херцогът се изправи на крака. Всичките му добри намерения се бяха изпарили, бяха напълно забравени. Тя носеше ярка коралова рокля с голи рамене и дръзко изрязано деколте. Дрехата бе подходяща по-скоро за бал, отколкото за домашна вечеря, но подчертаваше съвършено прасковената руменина на бузите и розовите й устни. Косите й бяха вдигнати високо, както бе модата в момента, а на шията и ушите й сияеха перли. Когато направи реверанс, сърцето на херцога за миг спря от страх, че тя ще му разкрие напълно великолепната си гръд. Никол се изправи грациозно.

— Но ние вече сме се срещали, мамо — каза тя, вперила поглед в него. Изражението й беше приветливо, но нямаше начин човек да не забележи захаросания сарказъм в тона й. А и в очите й нямаше нищо приветливо — те святкаха гневно. — Нали, Ваша светлост? Не би ли могло дори да се каже, че сме стари приятели… ъ-ъ… познати?

Херцогът стисна челюст. През съзнанието му като светкавица преминаха всички интимни моменти, които бяха прекарали заедно.

— Наистина мисля, че съм имал честта да ви бъда представен — измърмори учтиво той. Погледът му бе потъмнял, заплашителен, предупреждаваше я да спре. Защото бойното поле вече бе ясно очертано, ръкавицата беше хвърлена — от нея, — а той ни най-малко не можеше да й има доверие.

— Къде сте се срещали? — попита графът.

Никол се усмихна някак особено.

— Може би Негова светлост ще отговори на въпроса ти.

В очите на херцога проблеснаха гневни искрици. Сигурен беше, че е намислила тази вечер да си отмъсти — така, както може. Обърна се към своя домакин.

— На бала с маски у Адърли, струва ми се.

— О, да, чух, че са дали прием във ваша чест — каза Джейн с лека усмивка и с неуверен поглед, който се стрелна с мълниеносна скорост от херцога към дъщеря й. На устните на Никол все още траеше тази странна, подигравателна полуусмивка.

— И, разбира се — каза ехидно тя, като се обърна въпросително към херцога, — после задълбочихме нашето познанство в Чапман Хол, нали?

В погледа му отново проблесна гняв от дързостта й, ала думите й безмилостно му припомниха как точно бяха задълбочили познанството си — като той я бе повалил по гръб на тревата. В стаята се възцари мълчание.

— Беше много мило от ваша страна — каза херцогът, когато най-после си възвърна способността да говори, — да ме посетите и като добра съседка да ме посрещнете с добре дошъл в провинцията.

Никол се засмя с плътен, приглушен смях.

— Много мило от моя страна. — Погледът й го пронизваше. И двамата знаеха дяволски добре, че Ейдриън бе този, който я бе поканил в Чапман Хол, за да я съблазни.

Ала Никол не беше свършила.

— А от страна на Негова светлост бе още по-мило да ме покани на езда с него. — Усмихна се невинно. — Представяте ли си, той ми показа земята си — обърна се тя към родителите си и Чад. Сетне погледна очаквателно херцога.

Херцогът едва не се задави.

— Услуга за услуга — рязко отвърна той, като в същото време си мислеше колко му се иска да я преметне през коленете си и да я напляска по задника, нищо че беше голяма жена.

Никол го удостои с поглед, който му казваше, че не съжалява и че няма намерение да престане да го дразни.

— Стигнахме чак до онова сладко поточе, нали знаете, онова, което пресича и нашето имение. Не че за нас имаше значение къде сме. Какво са границите за двама съседи? — Тя го погледна отново, този път по-дълго и по-многозначително — погледът, с който жена, била вече с един мъж, иска да му покаже, че би желала срещата да се повтори. За миг очите му се разшириха, сетне той отново си възвърна каменното изражение.

Вътрешно обаче кипеше от гняв и я проклинаше. Знаеше, че тя ще си играе с него докато не се измори; знаеше, че тази нейна опасна игра е някакво зле скроено отмъщение за грешката, която бе допуснал, мислейки я за омъжена и опитвайки се да се впусне в любовна афера с нея. Въздухът натежа от напрежение. Сигурен бе, че семейството й вече е доста обезпокоено и че всички се опитват да схванат едва прикрития смисъл на думите й.

Време беше да заиграе нейната игра по нейните правила и да й даде урока, който сама бе съчинила. Обърна се към нея с лека, хаплива усмивка.

— Тогава вие за малко не претърпяхте едно много сериозно увреждане, нали? — небрежно подхвърли той.

Лицето на Никол тутакси се изчерви, а триумфалната й усмивка се стопи. Тя с взря в него с разширени, ужасени очи.

— Когато конят ви побягна като пощръклял — добави той.

Облекчението й бе повече от очевидно.

— Колко съм ви задължена — съумя да промълви тя.

— За това, че ви спасих? — ехидно попита той, като си мислеше как едва не бе отнел целомъдрието й. — Един почтен мъж не би могъл да постъпи другояче, освен да протегне… ръка на една дама в беда. — Прекалено ясно си спомняше в каква беда бе изпаднала Никол в неговите обятия и под пламналото му, възбудено тяло. Как бе копнял да облекчи агонията й!

— Никога не ще мога да ви се отблагодаря достатъчно. — Думите едва излизаха от устните й.

— Но вие вече го сторихте — каза той. — Не беше ли това причината за втората ви визита?

Тя стисна челюст.

— Разбира се.

Херцогът докосна бузата си там, където го бе ударил камшикът й. Там имаше съвсем лек розов белег, забележим само при съсредоточено взиране.

— Имахте късмет — каза той, припомняйки си необузданото си желание, пробудено от нейната ярост.

— Голям късмет — изръмжа Никол.

Чад наруши тишината, възцарила се след разговора им — тишина, в която двамата се гледаха със святкащи очи.

— Никол е много добра ездачка. Не мога да си представя, че конят й е могъл да й се изплъзне от контрол.

— Хм, вижте — заобяснява херцогът без усмивка, като си припомни мекото й тяло под своето, — моят жребец беше доста неопитен и си имаше собствено мнение за посоката. Изгубил контрол над него, аз налетях право върху нея. Бях толкова унесен, че успях да се спра чак в последния момент.

От устните на Никол се изтръгна задавен звук. Стоеше съвсем близо до него в блестящата си коралова рокля, на не повече от педя от него, ужасяващо близо. Гърдите й се надигаха учестено, изпълнени с ярост. Дали ще съумее да сдържи необуздания си нрав, запита се той, или вулканът на гнева й се готви да изригне?

Ала тя заговори със сладък, прекалено сладък глас.

— Имах голям късмет, че се случи да ми налети херцогът, искам да кажа, жребецът на херцога, не мислите ли? На човек не му се случва всеки ден да бъде удостоен с подобна чест.

— Искате да кажете — процеди през зъби херцогът, — че ако не бях връхлетял върху вас, вашата кобила нямаше да се подплаши — и то в последния момент, трябва да добавя, — и аз нямаше да бъда удостоен с изключителната чест да ви спася. — Беше му трудно да контролира гнева и тона си.

Никол кипеше от ярост, но не каза нищо. Херцогът се усмихна победоносно.

Графинята размени тревожен поглед със съпруга си и преди дъщеря им и гостът да са се впуснали в нов словесен дуел, побърза да каже:

— Защо не седнем на масата да похапнем? — Тя се усмихна някак прекалено лъчезарно. После пристъпи към херцога и му подаде ръка. Погледът й обаче бе насочен към Никол. — Не си ми споменавала, че се познавате, скъпа.

— Не е ставало дума — отвърна Никол и продължи подигравателно: — За разлика от някои други неща, които винаги стават.

Като почетен гост херцогът бе настанен вдясно от графа. Вечеряха в по-малката от двете трапезарии на имението, тази, която обикновено използваха за семейни и други събирания в тесен кръг. Графинята бе седнала в срещуположния край на масата, която събираше дванадесет души, а Чад беше вдясно от нея. Никол седеше срещу херцога, от другата страна на баща си. Херцогът помогна на Джейн да се настани, после се върна до собственото си място точно навреме, за да се полюбува на Никол, която в този миг се приведе напред, за да седне, разкривайки щедро част от гърдите си.

Нарочно? Беше достатъчно опитен, за да е сигурен, че е така. Играта на думи помежду им и близостта на Никол вече бяха сторили опасни неща със слабините му, разпалили бяха в тях огън, който херцогът не желаеше ни най малко, нито сега, нито когато и да било. Стиснал устни, той седна, решен да не поглежда изобщо към нея.

Последната й забележка още звучеше в ушите му. Наистина ли бе имала предвид това, което си мислеше? Нима се бе осмелила да коментира колко лесно се възбужда, когато е покрай нея? Погледът му неволно се спря отново на лицето й. В отговор Никол се усмихна многозначително — усмивка, която бе безкрайно съблазнителна и безкрайно вбесяваща.

Тя го предизвикваше и ако не бяха тук, в Драгмор, щеше да я измъкне навън и да й покаже колко е опасно да си играе толкова опасна игра с мъж от неговия калибър. Досега нито една жена не бе дръзвала да предизвика гнева му така, както бе сторила тя тази вечер, а също и при последната им среща. Глупачка ли е или безкрайно смела и също толкова безразсъдна? Времето ще покаже, помисли си той и веднага се сепна, осъзнал че очаква някакво продължение на отношенията помежду им. А това бе не само невъзможно, беше изключено.

Никол го гледаше и погледите им се срещнаха. Въпреки че бяха в Драгмор на вечеря със семейството й, скоро щеше да дойде и неговия ред. Той задържа погледа й толкова дълго, че накрая чувството за благоприличие я принуди да извърне първа очи.

— Какво възнамерявате да правите с Чапман Хол? — попита графът, докато им сервираха първото блюдо — студена сьомга с лек лимонов сос.

— Още не съм решил, но навярно ще го обявя за продан.

— Толкова работа само за да го продадете? — попита с предизвикателен тон Никол.

Смръщеният му кафяв поглед отново се впи в нейния.

— Някои начинания изискват човек да се потруди и колкото повече е трудът, толкова по-голяма е наградата накрая. — Думите му можеха да се отнасят за какво ли не, но в случая се отнасяха за нея.

Тя се усмихна.

— А понякога може да има огромен труд и никаква награда.

Как ми се иска да доиграя тази игра до края, помисли си херцогът. Как му се искаше да я доведе до мига, в който тя ще се поддаде изцяло на властта му, безсилна да я отхвърли.

— Подобни случаи са много, много редки. — Той рязко се обърна към майка й. Не искаше да продължава тази схватка, боеше се, че вече са разкрили прекалено много. — Сьомгата е вкусна, лейди Джейн.

Колкото и да се опитваше да се сдържи, Джейн непрекъснато местеше очи от него към дъщеря си и обратно.

— Радвам се, че ви харесва — промълви тя, като хвърли поглед към съпруга си.

Графът разбра и подхвана по-безопасна тема: състоянието на пазара. Макар че по правило такива въпроси не се обсъждаха в смесена компания, като глава на семейството графът можеше да избира за какво да се говори. При това и двете жени изглеждаха напълно заинтригувани от разговора и го слушаха с внимание. Херцогът отговаряше на своя домакин автоматично, ала вниманието му бе насочено другаде. Защото Никол продължаваше да го предизвиква — този път като му хвърляше коси погледи изпод полуспуснатите си мигли, — сигурна, че ще й се размине безнаказано.

След като се нахраниха, всички се преместиха в салона за по едно питие след вечеря. Графът попита херцога дали има нещо против дамите да им правят компания. Разбира се, след като му се бе наложило да понася цяла вечер съблазните на Никол, херцогът вече беше напълно изнервен и копнееше да изпуши една пура на спокойствие с графа и Чад. Като джентълмен обаче, той не можеше да откаже.

Но двадесет минути по-късно Никол се извини, като хвърли един последен поглед на херцога. Той се загледа след нея, докато излизаше от стаята. Сигнал ли му бе дала? Погледът й беше едновременно леден, самодоволен и някак свенлив. Дошъл ли бе най-после неговият ред да изравни резултата?

След пет минути той също помоли да го извинят за малко. Домакините би трябвало да решат, че е отишъл по нужда. Докато вървеше по коридора, оставил салона зад гърба си, всичките му сетива бяха нащрек. Знаеше, просто знаеше, че тя е някъде наблизо. Когато мина покрай библиотеката и надникна вътре се увери, че е бил прав и се спря.

Тя лежеше на една страна на дивана и четеше. Позата, преднамерена или не, бе поза на класическа Венера. Хълбоците и бяха пищно заоблени, тежките й гърди преливаха от деколтето. Щом го видя, очите й се разшириха, Херцогът не можа да определи дали и това е поза или не.

Той се усмихна — първата му истинска усмивка за вечерта, при това безкрайно заплашителна. После влезе в библиотеката и затвори вратата.

Никол изпусна книгата и възкликна:

— Какво си мислиш, че правиш?! Не можеш да влизаш тук!

— Не мога ли? — попита той, като тръгна към нея.

Тя се надигна без да спуска крака на пода. Херцогът се наслаждаваше на гледката на гърдите й, които се вълнуваха задъхано.

— Ти си поигра — каза той с измамно мек глас — и сега е време да си платиш.

Никол тутакси скочи на крака. В същия момент той се хвърли към нея, сграбчи я и я придърпа към себе си.

— Забавлява ли се тази вечер, Никол?

— А ти забавлява ли се? — попита вместо отговор тя.

— Не — отвърна той. — Но смятам да се позабавлявам сега.

Сигурна какво ще последва, Никол се опита да се изтръгне от хватката му. Той обаче не я пусна, въпреки че част от него бе шокирана от неуважението, което проявяваше към своя домакин и от безразсъдното му пренебрежение към възможните последици от това. Без да обръща внимание на тази част от себе си, той притисна Никол към себе си и я целуна.

От устните й се изсипа порой от яростни протести, ала херцогът пренебрегна и тях. Стиснал китките й в стоманената си хватка, той мачкаше устните й с безкрайно търпение. Тя си пое дъх и той веднага се възползва от това, за да провре език дълбоко в нея. Никол изстена и не след дълго притихна в ръцете му, попивайки жадната му, пламенна целувка.

Херцогът обаче не се задоволи само с това, а улови китките й с една ръка. Другата впи в хълбоците й и я притисна плътно към себе си. Никол се отпусна в обятията му, стенейки тихо. В отговор прегръдката му също се промени — вече не беше хватка на враждебен хищник, а сладка, опияняваща ласка. Целувката им се превърна в горещо единение, което не свършваше и не свършваше.

Внезапно до слуха му достигна някакъв шум. Това начаса му припомни кой е той, коя е тя, къде се намират и какво правят. И той я отблъсна от себе си.

Никол залитна, изчервена и задъхана. Погледът, който му отправи, бе замаян и премрежен — поглед на жена, обладана от страст.

— Моята награда — приглушено каза херцогът. Знаеше, че не може да остане с нея и миг повече, знаеше, че да го хванат тук би било краят и на двама им. Затова рязко се обърна и излезе, оставяйки слисаната Никол вътре сама.

Беше стигнал вече до средата на коридора, когато я чу да го проклина. После се чу и звук на строшено стъкла. Запита се какво ли е счупила, ала не можа да се усмихне. Победата невинаги е сладка.