Скандална любов

11

Елизабет първа наруши слисаната тишина, която ги обкръжаваше.

— Ейдриън! — извика тя. — Виж какво направи!

Херцогът трепна. Погледът му се стрелна над главата й и срещна погледа на Никол. Тя стоеше с ококорени, невярващи очи. Жестокостта на неговите събратя-благородници спрямо нея по време на наддаването за кошницата й бе разпалила гнева му. Беше наблюдавал мрачно как Никол се опитва да скрие болката, която прозираше иззад вкамененото й, гордо изражение. Искал бе да убие приятеля на Робърт заради смешното му предложение от една лира. И когато разбра, че контрапредложение няма да има и че обядът на Никол ще бъде купен за толкова унизителна цена, й се бе притекъл на помощ с невероятната сума от петстотин лири.

Нямаше сила, която би могла да му попречи да я спаси от унижението, ала херцогът предпочиташе да приеме, че в подобна ситуация би сторил същото за когото и да било друг. Не искаше да разсъждава по-дълбоко над мотивите за постъпката си. Но ще го разбере ли Елизабет?

Той откъсна очи от Никол, питайки се от колко ли време двамата се взират един в друг.

— Елизабет… — поде нерешително.

Тя стисна с ръце.

— Ти си истински герой!

Очите му се разшириха.

Елизабет се вкопчи в ръката му засияла.

— Колко умно постъпи! Сега всички ще знаят, че си я взел под своя закрила и никой вече няма да се осмели да я прави за посмешище!

— Божичко, как може да си толкова добра? — възкликна тихо той. На лицето й се изписа объркване.

Можеше да й разкрие поне част от истината.

— Ядосах се, когато видях как се подиграват с нея. Винаги съм ненавиждал подобни оскърбления. — За миг си припомни как баща му се бе подигравал също толкова жестоко с майка му, как се бе подигравал на собствения си син, как бе омаловажавал всяко негово усилие и постижение, с което детето би трябвало да се гордее. Детето… самият той.

— Знам, и точно затова те о… те харесвам толкова много — каза тя, като стисна ръката му. — Хората чакат, Ейдриън. Трябва да отидеш да вземеш кошницата й. — Аукционерът вече беше започнал наддаването за последните два обяда.

Още докато изричаше следващите думи, херцогът почувства нелепо разочарование.

— Купих кошницата й само за да я спася от унижението, Елизабет, не за да обядвам с нея.

— Ейдриън, трябва! Ако не обядваш с нея, хората ще решат, че не одобрявам постъпката ти и че ревнувам. Ще стане скандал и ще развалиш цялата добрина, която току-що направи. Трябва.

Херцогът беше ужасен. Собствената му годеница го тласкаше в ръцете на друга жена — жена, която той противно на волята и на благородните си намерения продължаваше да желае. Разбира се, Елизабет не можеше да знае, че Никол е обсебила изцяло мислите му.

— Ще обядваме заедно с теб — решително заяви той, въпреки че намираше идеята за още по-ужасяваща от мисълта да обядва насаме с Никол.

— Не, не — каза също толкова решително Елизабет. — Аз съм твърде уморена. Дойдох тук още в ранни зори, за да помагам на майка ти в подготовката на пикника. Ако искаш довечера да вечерям с теб, Ейдриън, най-добре ще е да прекарам следобеда в пълна почивка.

— Тогава ще те отведа у вас.

— И ще оставиш Никол тук съвсем сама, та всички да й се присмиват? Не ставай глупав! Ще пратя каретата обратно. — Тя го дари с още една топла усмивка, после се обърна и махна с ръка на все още смаяната Никол.

Херцогът направи последен опит.

— Елизабет, ако си тръгнеш сега, хората ще решат, че си разстроена от това, което направих.

Елизабет се засмя весело. Беше в отлично настроение и всички можеха да видят това.

— Напротив, ще видят, че ти имам пълно доверие. А аз от своя страна ще се погрижа да изясня на всичките си приятели колко се радвам, че пое лейди Шелтън под закрилата си.

Думите й, естествено, го смутиха още повече. Имам ти пълно доверие. Колко грешеше Елизабет.

Много жени бе имало в живота му. От един джентълмен никога не се очакваше да е верен на своята съпруга, да не говорим на годеницата си, и почти всеки имаше метреса. Метресите не бяха от висшата класа, така че нямаха никакво значение. Това бе приемливо, дори препоръчително. Всеизвестно бе, че благородните дами са щастливи съпрузите им да засищат нуждите си другаде, защото са твърде изнежени, за да понасят мъжките апетити, освен с цел продължаване на рода. Ала с жена като Никол Шелтън подобна изневяра изобщо не беше приемлива. Тя накърняваше не само доверието на Елизабет в него, а и моралния кодекс, с който се съобразяваха всички благородници. Лейди Никол Шелтън бе съвсем друго нещо, защото също беше аристократка.

Ейдриън съпроводи Елизабет през тълпата, опитвайки се да не мисли за нищо. Не му се удаде. Сърцето му биеше като обезумяло, а вниманието му не бе насочено към неговата годеница, не и по начина, по който би трябвало да бъде. Умът му бе изцяло зает с високата, тъмнокоса жена, която стоеше в далечния край на поляната.

— До довечера, Ейдриън — каза Елизабет, когато стигнаха до каретата му.

Херцогът кимна, помогна й да се качи и нареди на кочияша да я откара у дома. Сетне се отдръпна, за да стори път на каретата и изпрати с принудена усмивка Елизабет, която му махна за последно с ръка.

Никол проследи с поглед заминаването им, все още неспособна да възприеме случилото си. Защо бе купил кошницата й, и то за такава невероятна сума? Как бе могъл да стори подобно нещо пред очите на Елизабет, и какво би могло да означава това? Повтаряше си, че не бива да се самозаблуждава, ала чувствата й бяха твърде силни и всички предупреждения на разума й оставаха напразни.

Сега той си отиваше. Никол не можеше да откъсне очи от двамата. Все още беше под дебелото, високо дъбово дърво, където стоеше още от началото на търга. Разбира се, че ще си отиде, какво друго е очаквала? Да дойде и да я отведе със себе си, както бяха сторили другите млади мъже със своите дами? Още ли хранеше глупави романтични илюзии за него? Още ли беше такава глупачка?

Реджина я хвана за ръката, припомняйки й, че продължава да стои до нея.

— Не мога да повярвам — прошепна възбудено тя. — Херцог Клейбъроу купи обяда ти. О, Никол! Това е страхотно! Така той показа на всички, че не могат да си играят с теб!

Разтреперана, Никол с мъка съумя да се усмихне. Това ли означаваше постъпката му? Или… възможно ли бе да означава нещо повече? Надежда трепна в сърцето й, колкото и да се мъчеше да я потисне. Реджина нямаше представа колко пъти е била в прегръдките му, колко малко й е оставало да му се отдаде, сгоден или не. Може би, само може би… Не, нямаше смелост да довърши мислите си.

— Лорд Хортънс те чака. Върви, аз ще се прибера у дома и ще изпратя каретата обратно да те вземе.

— Сигурна ли си? — попита Реджина, сетне сграбчи развълнувано ръката на сестра си. — Никол! Виж!

Никол проследи погледа й и едва не подскочи. Една снажна фигура, по-висока от всички останали, си проправяше път през множеството — не към нея, а към платформата. Аукционерът отдавна вече бе напуснал мястото си и единственото нещо, останало там, като изключим украсата от зелени и бели ленти и букетите от рози, бе нейната ярко червена кошница. Херцогът вървеше право към нея. Вдигна я, после се обърна към Никол и закрачи към нея.

И двете момичета мълчаха слисани, всяка по различни причини. Накрая Реджина намери сили да проговори:

— Мисля… мисля, че той възнамерява да обядва с теб.

— А аз не мисля така — неуверено промълви Никол. Ала сърцето й пърхаше като птичка.

Херцогът се приближи до тях.

— Дами — официално каза той.

Реджина се опомни първа и направи красив реверанс.

— Ваша светлост, аз… — Тя се извърна безпомощно първо към сестра си, после към херцога, объркана от втренчените им погледи. — Лорд Хортънс ме чака — едва чуто промълви тя, след което се обърна и побягна.

Между двама им легна напрегната тишина — напрежение, родено от миналото и усилено стократно от настоящето. Накрая Никол навлажни нервно устни.

— Всички ни гледат. Какво правиш?

— Нека гледат. — Той й протегна ръка. Изражението му беше невероятно мрачно. Още не се беше усмихнал нито веднъж. — Мадам?

Никол се вторачи глупаво в ръката му.

— Н-не разбирам.

Херцогът стисна челюст.

— Отиваме да обядваме заедно, лейди Шелтън, тъй като аз купих вашата кошница.

Тя вдигна нерешително очи към него.

— Но… Елизабет?

— Имам пълното одобрение на Елизабет. Ако не беше толкова изтощена, тя също щеше да се присъедини към нас.

Обзе я огромно разочарование, каквото нямаше никакво право да изпитва.

— Разбирам.

Тя се обърна, но не пое ръката му. Нямаше никакво намерение да го прави. Устните й се присвиха. Балонът на нейните фантазии, пълният с мечти балон се бе спукал. На какво се бе надявала? Че е скъсал с Елизабет, тук и сега, пред всички? Че е скъсал с Елизабет, за да бъде с нея? Глупости, и за двама им тя бе просто обект на благотворителност, въпреки че мотивите на херцога определено можеха да се поставят под съмнение.

Осъзнал, че Никол няма да го докосне, херцогът отпусна ръка, очите му потъмняха. Двамата прекосиха поляната и стигнаха до едно усамотено кътче под сянката на три яркочервени клена. Докато той оставяше кошницата на земята, Никол се огледа. Всички ги виждаха, но това можеше да се очаква, както впрочем и любопитството, което бяха предизвикали.

— Носиш ли одеяло?

— Какво?

Той повтори въпроса си.

Никол поклати глава. Херцогът свали тъмнозеления си жакет и го постла на земята. Вместо да му благодари и да седне обаче, Никол просто се вторачи в него.

— Уверявам те, че нямам бълхи.

Погледът й се стрелна към него.

— Това е нелепо. Наистина ли очакваш да седнем тук и да обядваме заедно?

— Не просто го очаквам — каза той. Очите му святкаха. — Настоявам.

В погледа й блеснаха гневни искри.

— Не се нуждая от твоето милосърдие!

— Напротив, определено се нуждаеш.

— Не съм те карала да купуваш кошницата ми!

— Не си.

— Тогава защо я купи? — извика тя разтреперана.

Херцогът я изгледа втренчено. Една вена на шията му пулсираше видимо.

— Защото очевидно нямаше кой друг да те спаси — каза накрая той.

— Каква галантност! — възкликна Никол, наранена до сълзи. — Нямаше нужда някой да ме спасява, най-малко ти.

— Може би трябва поне за миг да оставиш тази своя гордост, Никол. Малко ли пъти те е тласкала към прибързани постъпки? Малко ли пъти ти е създавала повече проблеми, отколкото е решавала?

— Това не е твоя работа!

— Предлагам ти да седнеш — каза той. Лицето му беше почервеняло от гняв. — Преди да сме направили спектакъл пред всички.

— Не се нуждая от твоята закрила — горчиво промълви тя. — Върви да закриляш милата Елизабет.

— Тя не се нуждае от закрилата ми. Но аз, глупакът, реших да закрилям неблагодарница като теб. Сега сядай. — С тези думи той я дръпна рязко надолу и на Никол не й оставаше нищо друго, освен да седне върху жакета му.

Херцогът седна на тревата до нея. Когато Никол понечи да скочи на крака, той я сграбчи за ръката и я прикова към мястото й.

— Все още сме център на вниманието на всички и една кавга помежду ни само ще даде храна на клюките. Не ти ли стигат досегашните, Никол?

Тя затвори за миг очи.

— Стигат ми.

Херцогът пусна ръката й.

Когато отвори отново очи, Никол видя, че той се взира напрегнато в лицето й. Тя вдигна глава и преглътна горещите сълзи, които напираха изпод клепачите й. Можеше да се съпротивлява колкото си иска, да отрича колкото си иска, но наистина бе имала нужда от неговото милосърдие, имала бе нужда той да я спаси, а сега, ако трябваше да бъде напълно откровена пред себе си, искаше и повече.

Силата му беше огромна, струеше от него, обгръщаше го като ореол. Ако бе неин, Никол щеше да се сгуши в прегръдките му, да заридае за миналото, което не можеше да промени и за бъдещето, за което копнееше тъй отчаяно. Той щеше да е нейния пристан, нейното убежище, непробиваем щит между нея и останалия свят. Ала той не беше неин, той принадлежеше на Елизабет и цялата тази ситуация бе просто невъзможна, непоносима.

Продължаваше да я гледа, да я гледа изпитателно, сякаш четеше и най-съкровените й мисли и чувства. Мощта му я потапяше, поглъщаше я в бездънните си глъбини. Напълно безпомощна, Никол отново не можеше да откъсне очи от него. Боеше се, че той знае всичко за нея, че му разкрива твърде много. А той не биваше да знае, не биваше дори да подозира онова, което тя се страхуваше да признае дори пред себе си.

Гневът му се беше стопил. Лицето му си бе възвърнало естествения цвят. Очите му пак блестяха златисти като шери — очи на тигър, опасно омагьосващи. Никол застина неподвижно, хипнотизирана, обзета от трепетно очакване.

Внезапно ръката му се вдигна. Господи, щеше да я докосне! Посегна към лицето й и в този момент Никол закопня за него по-силно от всякога. В следващия обаче той също тъй внезапно сведе очи, отпусна ръка и рязко хвана кошницата.

— Може би трябва да хапнем.

Обзе я огромно разочарование. Неспособна да каже нищо, тя просто се вторачи в херцога, който отвори кошницата и започна да изважда съдържанието й.

Само за един кратък миг всички нейни объркани, кипящи емоции се бяха събрали в едно огромно огнено кълбо от взривоопасно желание. Макар че продължаваше да седи неподвижно, решена да крие от него истинските си чувства, Никол трепереше, тялото й бе изопнато от почти болезнено напрежение. Той щеше да я докосне, сигурна бе в това. И не можеше да мисли за нищо друго.

Погледът му се вдигна и двамата отново се взряха един в друг. В очите му гореше същият огън, който гореше в нейните и който не можеше да се скрие.

О, господи, помисли си Никол, почувствала как я облива нова огромна вълна на желание. В този миг не я бе грижа за нищо и никого. Всички трепкащи листенца над главите им, всички стръкчета трева наоколо, цялата празнична тълпа, пръсната из парка, целият свят бяха изчезнали. Не съществуваше нищо друго, освен тях двамата — тя и мъжът до нея.

Способни да се движат бяха единствено очите й и те попиваха жадно всяка изумително красива черта на лицето му. Спряха се на чувствено изваяните му устни, припомняйки й тяхната пламенност и сила, изгарящия им огън. После се спуснаха по-надолу, по широките му рамене и мощната гръд, покрита само с проста ленена риза с две разкопчани горни копчета, изпод които надничаха гъсти черни косъмчета. Дългите му силни крака бяха обути в светли панталони и лъскави, дълги черни ботуши. Стигнал до тях, по-ледът й се стрелна обратно нагоре към слабините му, където възбудената му мъжественост заплашваше да разкъса прилепналите панталони. Вторачена в нея, Никол застина, неспособна да отмести очи, да помръдне, да диша. Тялото й тръпнеше, гореше, блъскаше се в оковите на кожата. Обзе я внезапното усещане, че в този миг ще умре и ще се потопи в море от безкрайното блаженство.

Той изруга.

— По дяволите! Не издържам повече! Това не може да продължава така!

Никол навлажни устни. Забравила всякакъв свян, тя мислеше за целувките му, за огнените му обятия и за още нещо, за което нито една дама не биваше да мисли.

— Предлагам ти — рязко каза той — да мислиш за нещо друго. Каквото и да е, но друго.

Беше разкрил най-съкровените й желания. Никол го погледна в очите и бе погълната от огъня, който бушуваше в тях.

— Не мога — прошепна тя.

Дъхът излезе със свистене от гърдите му.

— В такъв случай — заяви грубо той — ни чака един много дълъг час.

Никол го погледна объркано. Думите му бяха откъснали вниманието й от неприличните й мисли.

— Мисля, че един час ще бъде напълно достатъчен, стига да можем ла издържим.

— Един час — бавно повтори тя. — Един час пикник с мен е в рамките на благоприличието, а после, естествено, трябва да се отидеш при Елизабет.

— Да.

Това „да“ й подейства по-ефикасно от леден душ. Никол се усмихна тъжно. Как можеше да седи тук и да копнее за мъжа на друга жена, която на практика бе вече негова съпруга? Това бе ужасно неморално, неморално като скандалното й физическо желание, и тя се срамуваше. За няколко кратки мига беше забравила напълно за Елизабет, жадувала бе да е сама с херцога, да му се отдаде. Но как бе могла да забрави? Не биваше да забравя! Този мъж не беше неин, не принадлежеше на нея, а на друга. Никога нямаше да го има. И да стои тук с него и с неприкритата си жажда бе върхът на арогантността.

— Няма смисъл да се бавим — рязко каза тя, без да се осмели да го погледне. — Най-добре е да тръгваме веднага. Можеш да кажеш на всичките си прекрасни приятели, че съм безкрайно очарователна, но ме е измъчвало ужасно главоболие. И трябва задължително да благодариш на Елизабет, разбира се, за величавата й роля в моето спасение.

Той мълчеше. Никол усещаше втренчения му взор, но отказваше да го погледне. Усещаше, че умира, ала това бе съвсем различна смърт от онази, която бе почувствала само преди няколко минути.

— Права си — прегракнало каза той, като затвори кошницата и се изправи. Протегна ръка, но Никол не я пое. Боеше се да го докосне, въпреки че го искаше по-силно от всичко на света. Като внимаваше да не среща погледа му и да не позволи ръцете им да се докоснат, тя му подаде жакета и изчака да го облече.

Един до друг двамата прекосиха парка на път за дългата колона от карета. Докато минаваха покрай насядалите под дърветата групички, херцогът кимаше и поздравяваше познатите си. Никол обаче не погледна никого, погълната от собствените си чувства и мисли. Някаква твърдоглава частица от нея упорито искаше да отложи още малко неизбежната раздяла, защото знаеше, че този път ще е завинаги. В понеделник тя щеше да се прибере в Драгмор.

Кочияшът отвори вратата на лъскавата черна карета. Никол понечи да се качи, но херцогът внезапно я сграбчи за ръката и я спря. До този момент бе успявала да не го поглежда, ала сега погледът й се стрелна към него, преди да успее да се овладее. И когато погледите им се срещнаха, между тях припламна огънят на някакво неназовано чувство, могъщо и интимно.

— Никол — приглушено промълви херцогът, — трябва да поговорим.

— Смяташ ли, че има за какво? — тъжно попита тя.

Той стисна челюст. Измина много време, преди да отговори — време, в което в гърдите му очевидно се водеше ожесточена вътрешна борба. Накрая пръстите му стиснаха ръката й още по-силно.

— Ще говорим. Каретата ми още не се е върнала. Можеш да ме откараш до Клейбъроу.

— Нищо подобно няма да направя!

Херцогът обаче бе взел вече решение и бързо я избута в каретата. Никол се стовари не съвсем грациозно на задната кожена седалка. За неин ужас след миг той я последва, седна до нея и затвори вратата.

— Клейбъроу — нареди на кочияша той. — А после можеш да откараш лейди Шелтън у дома.

— Да, Ваша светлост — кимна кочияшът и след миг каретата потегли.

— Защо го правиш? — извика Никол.

Херцогът се обърна към нея. Очите му горяха и това предизвика незабавен отклик у нея, разпалвайки собственото й желание, тръпнещо в нея още от мига, в който се бе приближил към нея с кошницата в ръка.

— Какво смяташ да правиш? — попита той.

Нима бе разгадал намеренията й? Може би е твърде прозрачна или пък той — твърде прозорлив? Тя успя да се усмихне, ала усмивката й бе мрачна.

— Ще си отида. В понеделник се връщам в Драгмор.

Той се взря в нея. Никол чуваше забързаните удари на собственото си сърце. Начинът, по който я гледаше, и неговата близост не й позволяваха да мисли, но й позволяваха да се надява. Да се надява, че той ще се противопостави на плановете й. Той не го стори. Вместо това извърна глава и се загледа през прозореца, разкривайки изсечените очертания на профила си. Обзе я ужасяващо разочарование. Прииска й се да заплаче. Прииска й се да го докосне.

Не стори нито едното, нито другото.

Херцогът отново се обърна към нея.

— Тогава това означава сбогом — каза напрегнато той.

— Да.

Още един напрегнат миг запълни бездната помежду им.

— Никол…

Тя мълчеше. Мълчеше в очакване той да се противопостави… или да разкрие чувствата си.

— Ти си уникална — каза той. — Изобщо не си като другите.

Това бе най-големият комплимент, който би могъл да й направи, осъзна Никол, и по бузите й мълчаливо се застичаха горещи сълзи.

— Не плачи. — Пръстите му докоснаха лицето й. — Защо плачеш?

Тя поклати безмълвно глава, впила поглед в него. Той се приведе напред. Никол не помръдна, макар да знаеше какво ще последва, макар да знаеше, че трябва да се съпротивлява. Но това щеше да бъде последната им целувка и тя искаше да я запомни завинаги.

Той хвана лицето й в шепи и допря устни до нейните.

Целувката беше нежна, сякаш между тях съществуваше истинска обич. После ръката му се плъзна към шията й и трепна; устните му станаха по-настойчиви, нетърпеливи. Сълзите на Никол бяха секнали.

Тя нададе окуражително възклицание, вкопчи се в реверите на сакото му и без колебание се плъзна под тялото му, а той се отпусна върху нея. Ръцете му я обгръщаха, нейните ръце го обгръщаха. Езиците им се сплетоха с трескава жажда, набъбналата му, пулсираща мъжественост се намести във вдлъбнатината между бедрата й. И той започна да се движи — бавно, по-бързо, все по-бързо.

Никол не искаше всичко да свърши дотук. Не искаше да го остави да си отиде. Не искаше да го загуби заради друга жена, която и да е тя; искаше да й принадлежи.

Тялото му се изопна нагоре. Тя се бе вкопчила в него, беше го оставила да прави каквото пожелае. Напрежението в нея растеше с главоломна скорост. И всеки момент щеше да избухне, да я взриви.

Внезапно той престана да се движи и се отпусна върху нея. Дишаше тежко, Никол също. Едва сега осъзна, че краката й обгръщат хълбоците му. Искаше да умре, ала не от срам. В момента срамът бе последното, за което можеше да мисли.

— Каретата спря — каза той с подрезгавял глас. — Преди известно време.

Тя затвори очи.

— Ако бях негодник, щяхме да довършим започнатото тук и сега. — С тези думи херцогът се отмести настрана.

Доста време мина, преди Никол да събере сили да се изправи. Той седеше сковано до нея и я гледаше.

— Не заради това се качих в каретата ти.

— Знам.

— Намеренията ми не бяха такива.

— Не съжалявам.

Той продължаваше да я гледа. Отново я завладя тъга, още по-силна от преди. И отново Никол зачака херцогът да й каже да не напуска Лондон.

— Сбогом — тихо промълви той. Сетне рязко разтвори вратата и напусна каретата и нея самата.

Докато затваряше вратата, тя хвърли един последен поглед към лицето му. Беше сурово и безизразно. Незабравимо. Той бе незабравим. Никол обгърна раменете си с ръце, за да се предпази инстинктивно от внезапния студ и празнотата край себе си. Сама и обвита като в пашкул от приглушената светлина, тя остави сълзите да изпълнят очите й.

Каретата започна да се отдалечава. Стори й се, че усеща погледа му, вперен в нея. А после й се стори, че чува гласа му да казва „Никол…“ Нежен като шепот. Болезнен.

Никол нямаше смелост да погледне през прозорчето. Вместо това тя изтри очи с решителен жест и се обърна право напред, вперила взор в тъмнината.