Скандална любов

16

Едва късно вечерта, когато всички гости си легнаха, Изабел успя да се оттегли към спокойствието и уединението на покоите си. Останала сама, тя най-после можеше да се отдаде на мислите си. И на тревогите.

Стоеше пред огромната облицована с мрамор камина в дневната си и се взираше в танцуващите пламъци. Празничното веселие, озарявало до преди малко лицето й, беше изчезнало, за да се замени с мрачна загриженост. Сините й очи гледаха напрегнато, а коланът на копринения й домашен халат я стягаше.

Изабел не беше глупачка, въпреки че навремето, в своята младост, бе наивна, невинна и лековерна. Франсис обаче бързо бе променил това, беше й показал най-грозните страни на живота. Тогава тя бе научила урока си. Сега, в средата на петдесетте, Изабел бе не просто вдовстваща херцогиня, а образована, опитна и интелигентна, дори делова дама. Малко жени бяха минали през онова, което бе преживяла и което я бе научило, че животът винаги изправя хората пред тежки жребии, при това когато най-малко го очакват.

Ейдриън се беше влюбил в Никол Шелтън и това бе очевадно. Също толкова очевадно бе, че горката млада жена е лудо влюбена в сина й. Бяха поразителна двойка, и това нямаше нищо общо с невероятно красивите черти и на двамата. Изабел се натъжи.

Незаконната любов не й бе чужда, нито разбитите сърца. Познаваше твърде добре разтърсващата болка, която причиняваше забранената любов. Болката умираше, макар и с бавна и мъчителна смърт, ала тъгата по несбъднатото никога нямаше да умре. Поне за нея тя никога не бе умряла. Сега сърцето я болеше за сина й. Отчаяно се молеше Ейдриън да не е влюбен в Никол Шелтън, за да се спаси от страданието, което със сигурност щеше да стане негова съдба.

Горката Елизабет. Това бе ужасен триъгълник, защото Изабел добре знаеше колко много Елизабет обича сина й. А и Ейдриън никога нямаше да изостави годеницата си, бе твърде почтен, за да го стори. Така както тя бе твърде почтена, за да избяга от Франсис. Каквато майката, такъв и синът. Това я плашеше.

Изабел изпита желание да поплаче и се отпусна в едно кресло, завладяна от силни, поглъщащи емоции. Сякаш отново беше на двадесет, сякаш бе онази млада жена, влюбена за пръв път и измъчвана от греховните си чувства към мъж, който не е неин съпруг. Образът му изникна пред нея като жив, като че се бяха разделили едва вчера — висок и силен, с кестенява, позлатена от слънцето коса, със загоряло и обветрено, но все пак неустоимо красиво лице. Сърцето й се сви от мъка. Беше сгрешила — болката също никога нямаше да умре.

На никого не пожелаваше такава злочеста любов, най-малко пък на сина си, на Елизабет или дори на горката Никол Шелтън, която не заслужаваше нищо от онова, което животът й бе поднесъл досега.

Беше напълно наясно, че любовта не знае граници. Любовта не се подчиняваше на разума или на логиката и се противопоставяше на всички опити крилата й да бъдат подрязани. Ейдриън бе силен, благороден и достоен, но той бе просто мъж. Никога нямаше да си позволи да нарани Никол, но тя ги бе виждала заедно, усещала бе напрежението между тях, и се питаше кога неизбежното ще се случи. Ейдриън щеше да преживее подобна авантюра, ала за Никол последиците щяха да бъдат много по-сериозни. Изабел се тревожеше за другата жена, макар че не й беше никаква. Не беше справедливо, но в края на краищата, животът рядко е справедлив.

Тя затвори очи и се замисли за Ейдриън — не обаче за своя син, а за неговия съименник. Не за пръв и последен път се молеше отчаяно да намери смелост и да каже истината на сина си. Ала тя, която никога не бе проявявала малодушие, сега се страхуваше. Страхуваше се от реакцията му, страхуваше се, че Ейдриън ще я презре, страхуваше се да не загуби уважението и любовта му. Не, никога нямаше да може да му каже, въпреки че той имаше пълното право да знае. А и истината нямаше да помогне на стремежа й да го научи да не допуска нейните собствени грешки. Защото ако можеше да се върне трийсет години назад, Изабел нямаше да промени нищо.

Херцог Клейбъроу не можеше да заспи. През деня на два пъти се бе отбил в дома на Стафърд, същото стори и предишния ден, когато се прибра в Лондон. И двата пъти обаче Елизабет спеше и той не успя да говори с нея. Дори да искаше да я събуди, нямаше да може, защото тя бе взела лауданум заради непрестанните пристъпи на остра болка.

Отдавна вече бе превалило полунощ. Беше сам в спалнята си, компания му правеше единствено любимата му хрътка. Пред очите му непрекъснато се сменяха екзотичния образ на Никол и бледото, деликатно лице Елизабет. Измъчваха го ужасни угризения, ужасно объркване. Не можеше повече да бяга от истината.

Нито една жена не бе обземала мислите и сънищата му така, както Никол. Нито една жена не бе разпалвала у него такава огромна страст. Нито една жена не го бе карала да се държи толкова отвратително и позорно. Беше разярен на себе си, задето се бе отнесъл към нея по този начин, задето си бе позволил да се отнесе към нея по този начин.

Херцогът стана от леглото, наметна голото си тяло с кадифен халат с индийски мотиви и отиде до камината. Хрътката радостно замаха с опашка. Ейдриън се наведе и потупа голямата глава на Лад.

— Вече не зная кой съм — призна му той.

Всеки миг, прекаран с Никол, бе пред очите му, преповтарян от жестоката му памет за хиляден, милионен път. Беше същинско мъчение. Мъчение и за душата, и за тялото.

Дали в крайна сметка не бе като баща си? Може би и Франсис е бил толкова обсебен от копнеж по младите си любовници, че не е можел да се въздържи и да не изневерява на майка му. Може би и него са го измъчвали угризения. Може би баща и син си приличаха повече, отколкото можеше да се предполага на пръв поглед.

Ако имаше причина да избягва Никол, тя бе точно тази — страхът му, че ще се превърне в копие на баща си, мъж, когото още можеше да мрази без никакви угризения. Ясно бе, че в него има и тъмна страна, която очевидно бе наследил от Франсис и която трябваше на всяка цена да подтисне.

— Проклета да е! — каза той на кучето и на огъня. След това смръщи вежди. — Не, вината не е у нея, аз съм си виновен.

Сега Никол се опитваше да влезе отново в обществото и да си намери съпруг. Ейдриън знаеше, че не може да й се сърди, че стремежите й са напълно естествени. При все това обаче изпитваше гняв. Пулсът му тревожно се учести. Крачеше все по-забързано, а хрътката го наблюдаваше с очакване и любопитство. Огънят в камината вече едва тлееше. Херцогът обаче не усещаше студа, нахлуващ в стаята. Беше твърдо решен да не търси обяснение на собствените си реакции, за нищо на света да не се рови в душата си.

Девизът на Клейбъроу „Честта над всичко“ бе изписан не само на герба му, бе издълбан и в сърцето му. Независимо какво мислеше за предстоящата си сватба, нямаше и не можеше да развали годежа. Но какво да прави с Никол?

Затвори очи. Тя искаше съпруг. Това бе естествено — всяка жена иска съпруг. Надяваше се да се завърне в обществото с успех. И щеше да го направи, защото самият херцог Клейбъроу я бе поел под своя протекция. А херцог Клейбъроу можеше стори и повече. Можеше да бъде не просто благосклонен, а и благодетелен. Можеше да насърчи подходящите кандидати. Можеше да й намери съпруг.

И точно това трябваше да направи, колкото и да не му се нравеше.

Беше планирал делови срещи през целия следващ ден. Затова още в ранни зори отиде отново у семейство Стафърд с надеждата този път да успее да говори с Елизабет. Баща й, маркиз Стафърд, го уведоми, че тя е будна и гори от търпение да го види. Ейдриън трябваше само да го погледне, за да разбере, че през последните няколко дни състоянието й не се е подобрило. Маркизът изглеждаше недоспал, очите му бяха зачервени, а лицето — изпито. Откакто незнайната болест бе повалила Елизабет на легло, баща й сякаш бе остарял с двайсет години. Ейдриън размени няколко думи с него от учтивост, след това икономът го отведе горе.

Пред прага на стаята й той се спря и махна на иконома да го остави. Елизабет изглеждаше заспала. Беше се сгушила на едно кресло, завита с тежко виолетово одеяло от ангорска вълна. Беше ужасно бледа, изглеждаше много крехка, а огромното кресло я правеше още по-мъничка и уязвима. Сърцето му се сви. Тя изглеждаше много зле и за пръв път, откакто се бе разболяла толкова тежко, херцогът се уплаши за живота на годеницата си.

Елизабет усети присъствието му и отвори очи. Херцогът бързо отиде при нея и успя да й се усмихне весело. Отне й момент да фокусира погледа си, после и тя му се усмихна.

— Ейдриън!

В тази едничка дума — неговото име, бяха вложени всичките й чувства към него, цялата й радост, че го вижда.

— Здравей, Елизабет. Не исках да те будя. — Той избута малкото канапе до нея и седна.

— Радвам се, че дойде.

Ейдриън с мъка успя да прикрие тревогата си. Гласът й бе тих, задъхан, едва доловим.

— По-добре ли се чувстваш днес?

Тя отмести очи от него.

— Малко по-добре.

Херцогът знаеше, че това е лъжа. А Елизабет никога не лъжеше. Страхът му нарасна, вледени кръвта му. Той хвана ръката й.

— Искаш ли да ти разкажа за лова?

Елизабет кимна ентусиазирано и Ейдриън започна да й разказва. Очите й почти заблестяха, когато й описа по-трудните препятствия, които бе преодолял. Когато млъкна, тя се усмихна.

— Звучи страхотно. Толкова съм щастлива, че отиде, Ейдриън.

Той се прокле за всичките си мисли за изневяра. Държеше ръката й, гледаше влюбените й очи, чуваше саможертвените й думи и проклинаше себе си и предателското си поведение. Елизабет не го заслужаваше, заслужаваше по-добър съпруг. Но бе сгодена за него и той й дължеше вярност. Решението му да намери съпруг на Никол стана още по-непоколебимо.

— Ейдриън — каза Елизабет с колебание. — Какво ще правиш, ако… ако аз умра?

Херцогът се вцепени.

— Ти няма да умреш — отговори той ужасен.

Тя бе изказала на глас най-големия му страх.

В очите й се появиха сълзи.

— Страхувам се, че грешиш.

Ейдриън сграбчи ръката й.

— Не си го и помисляй — каза й твърдо, но за бога, тя наистина изглеждаше така, като че ли бе на крачка от дверите на смъртта.

Елизабет извърна глава.

— Не искам да страдаш — каза тя колебливо. — Искам да бъдеш щастлив, винаги съм ти желала щастие. Ти си млад и силен, а и достатъчно дълго си чакал, за да започнеш живота си.

— Елизабет — сгълча я Ейдриън, пребледнял като платно.

По бузата й се търколи една сълза.

— Мислиш, че не зная ли? Зная, че не си истински щастлив, Ейдриън. Винаги съм го знаела, още когато бях малко момиченце.

Той мълчеше, неспособен да произнесе и дума. По лицето й потекоха нови сълзи.

— Толкова много исках аз да съм тази, която ще внесе щастие в твоя живот. Но това няма да стане.

Херцогът хвана малките й ръце.

— Имаш нужда от син. Трябва бързо да се ожениш и да ти се роди син. — Сега тя вече ридаеше. — Исках аз да бъда твоя съпруга, исках аз да родя този син, исках да те направя щастлив. Но бог е решил желанието ми да не се сбъдне.

Обзет от невероятна мъка, Ейдриън я взе в прегръдките си. Тя бе крехка и слабичка като недохранено сираче. Прегърна я нежно — първата му ласка към нея, ако не броеше целувката за осемнадесетия й рожден ден. Как можеше да му говори така?

— Не ми харесват думите ти, Елизабет — промълви с усилие той. — Ти си млада и със сигурност няма да умреш. Ще се оженим през юни и ти ще ме дариш със син. — Погали я по косата. — Грешиш, ти ме правиш невероятно щастлив.

Тя наклони глава назад, за да го погледне и херцогът видя, че продължава да плаче, но вече беззвучно.

— Не искам да умирам. Толкова много те обичам. Единственото, което някога съм желала, е да стана твоя съпруга. О, Ейдриън! Не е честно!

Той беше поразен, ужасен. А единственото, което можеше да направи, бе да я прегръща утешително като малко дете. Сега проумяваше защо горкият маркиз бе с толкова зачервени очи. Не беше от безсъние, а от плач.

— Трябва да поспиш — каза той, изплашен от нарастващата й бледност. — Довечера ще дойда пак, но ако си заспала, няма да те будя, само ще те погледам.

Очите й се затвориха, но ръцете й още го стискаха с изненадваща сила. Херцогът внимателно се освободи и се изправи. Целия трепереше. В главата му имаше една единствена мисъл: трябваше веднага да доведе лекар. Тръгна към вратата, после за миг се спря разколебан.

Върна се и се наведе към нея. Изглеждаше заспала. Докосна челото й. Беше студено и сухо.

— Елизабет, ти означаваш толкова много за мен — промълви той, като лекичко докосна устни до нейните.

И този път, когато се обърна за последен път преди да излезе, видя, че тя се усмихва.