Скандална любов

2

Херцог Клейбъроу се прибра в Чапман Хол към полунощ в повече от раздразнено настроение. Мразеше празненствата в своя чест, защото не хранеше никакви илюзии по въпроса защо хората се увъртат около него. Беше саможив по природа и популярността му се дължеше единствено на неговата титла, богатство и власт. Не изпитваше никакво уважение към хората като семейство Адърли, които гледаха всячески да му угодят, превръщайки се, по негово мнение, в пълни глупаци.

За разлика от повечето други благородници никога не бе обичал безкрайните балове и вечери. Смяташе ги за загуба на време. Неговите интереси от край време бяха насочени другаде. Последните дванадесет години — след като навърши осемнайсет — бе посветил изцяло на обширните имения на Клейбъроу, докато баща му Франсис, осмият херцог, трупаше дългове, които в крайна сметка бяха набъбнали до стряскащите един милион лири. Докато бащата се отдаваше на многобройните си пороци, синът полагаше огромни усилия да управлява именията в условията на тежката икономическа криза, сполетяла страната им. Имотите на Клейбъроу се простираха на повече от двеста хиляди акра и включваха почти сто ферми, пръснати в Съсекс, Кент, Дарбишър и дори Дърам. Както повечето аристократи херцогът дължеше богатството и прехраната си на селското стопанство. Но през последните десетилетия британците понасяха големи загуби, защото техните продукти постепенно бяха изместени от евтините, обработвани с машини стоки, които се внасяха от Америка. Земеделието бе стояло в основата на фамилното богатство на рода Клейбъроу столетия наред и сега трябваше нещо повече от воля и упорита работа, за да се справи човек със събитията, които се бяха обърнали в негова вреда. Трябваха дръзки, находчиви решения и действия. Докато Франсис прекарваше дните си в игралните зали, а нощите си — един бог знае къде, младият му наследник инвестираше в търговия, недвижими имоти в Лондон и финанси. Но дълговете на Франсис продължаваха да нарастват и да изсмукват всички приходи от фамилните имоти.

Това време вече беше отминало. Херцогът не изпитваше и капчица мъка за своя безотговорен баща, когото смъртта бе застигнала в леглото — разбира се не леглото на съпругата му, — при това пиян до козирката. Най-гнусната подробност около смъртта му — това, че „любовницата“ се бе оказал един млад мъж, — беше грижливо укрита от сина му преди името на рода да бъде окончателно опетнено. Не че поведението на бащата бе тайна за някого. И по този въпрос херцогът не хранеше никакви илюзии. Сигурен бе, че всички са съвършено наясно що за човек е бил осмият херцог, точно както бяха наясно, че той самият е пълната му противоположност.

Баща му не бе пропускал лов или излет, бал или прием, като никога не си лягаше преди изгрев слънце и никога не ставаше преди обяд. Ейдриън бе на крака със зората и обикновено заспиваше още преди полунощ. Делата му изискваха постоянно внимание и често му се случваше да работи до късно вечер. Това не беше въпрос единствено на самодисциплина, а и на болезнената му амбиция, която със сигурност бе наследил от майчиния си род. Хората от семейство Де Уорън се славеха със своя остър търговски нюх, какъвто и самата вдовстваща херцогиня Клейбъроу притежаваше в изобилие. В началото, когато се зае с фамилните дела, херцогът бе работил рамо до рамо с майка си и бе останал изумен от начина, по който тя се беше справяла с имотите през последните две десетилетия — сама, без никаква помощ от своя съпруг.

Тази вечер беше раздразнен, защото вече бе късно, а сутринта му бе изцяло запълнена със задачи. Щеше да стане както обикновено — с изгрева на слънцето. Беше човешко същество, макар мнозина да не смятаха така, и ако не заспеше скоро, утре щеше да бъде изморен. А и вечерта не бе нищо повече от загуба на време и енергия.

Влезе в Чапман Хол, придружаван от главния слуга Джейкс. Икономът Удуърд и камериерът Рейнард го чакаха. Удуърд пое черното му наметало с пурпурен кант, но той дори не забеляза.

— Желаете ли нещо, Ваша светлост?

— Лягай си, Удуърд — махна с ръка херцогът. Тази вечер все пак не беше пълна загуба на време, помпели си той. Пулсът му се ускори. Образът й на циганка се очерта като жив в съзнанието му. — Няма да имам нужда и от теб, Рейнард. Благодаря, Джейкс. Лека нощ.

Рейнард и Джейкс се изпариха, но Удуърд се покашля и херцогът, поел вече към стълбището, се спря и вдигна въпросително вежди.

— Тази вечер пристигна вдовстващата херцогиня, Ваша светлост. Не я очаквахме, но се оправихме бързо и я настанихме в синята стая в западното крило. Тя беше в най-добро състояние, Ваша светлост.

— Чудесно — каза херцогът и се заизкачва по стъпалата със сбърчено чело. Какво правеше майка му тук, за бога? Знаеше, че не става въпрос за нещо спешно, защото ако беше така, херцогинята щеше да го чака долу, независимо колко е часът. И все пак, нейните имоти бяха доста далеч оттук, в Дарбишър, а ако бе пристигнала от лондонския си дом, това значеше близо половин ден път. Не бе дошла просто да си побъбрят — касаеше се за нещо важно.

Но то трябваше да почака до утре. Утре. Усети напрежение в тялото си. Дали съблазнителната лейди Шелтън ще се „отбие“? Усмивка разчупи устните му, първата му истинска усмивка за вечерта, откъснала се чак тук, в усамотението на господарската спалня, и споделена единствено с руската хрътка, която радостно размахваше опашка за поздрав към своя господар.

Херцогът започна да се съблича. Все още бе шокиран от нейното признание, че е еднакво оригинална и в публичния, и в интимния си живот, и за стотен път си я представяше гола в леглото си, надвесена над него, поглъщаща го със своята дива, циганска страст. Кой знае защо в тези видения той самият бе някак пасивен — нещо, което не му се бе случвало никога. На всичко отгоре го възбуждаха до полуда, а той не бе човек, който живее с фантазии.

Тя бе повече от оригинална — беше дръзка, вероятно до безразсъдство. Разбира се, херцогът знаеше, че е близка на граф Драгмор, когото той познаваше и към когото изпитваше възхищение и уважение. Никълъс Шелтън много приличаше на него самия: човек, работещ усърдно и дисциплинирано, умен и сериозен. Дали му е племенница? Или може би братовчедка?

Очевидно беше омъжена, защото не бе първа младост, а и дръзките й маниери — особено смелостта да се появи без придружител и в такъв костюм — доказваха това. Херцогът бе свикнал омъжените жени да се хвърлят в краката му и да правят всичко възможно да го вкарат в леглото си. Въпреки че хазартът, алкохолът и другите разсипнически пороци не го влечаха ни най-малко, никога не бе съумявал да откаже на красива жена, нищо че сам той рядко си правеше труда да преследва някоя. Освен това, естествено, никога не оставаше без любовница, но тези връзки бързо го отегчаваха и постоянно ги заменяше с нови. Много добре знаеше, че има репутацията на безскрупулен женкар, но това не го безпокоеше — поне не беше содомит като покойния си баща.

От лейди Шелтън би излязла чудесна метреса, помисли си той. Не я познаваше добре, но го усещаше. За съжаление, тъй като бе омъжена, не можеше да става и дума да я направи своя любовница; трябваше да се задоволи само с кратка връзка. Обикновено отношенията му с омъжени жени траеха по-малко и от тези с любовниците му. Рядко имаше време за тайни срещи, каквито изискваше положението им на съпруги; една, най-много две му стигаха. Но лейди Шелтън го интригуваше доста силно и не мислеше, че една-две нощи с нея ще са достатъчни както на него, така и на нея.

Той въздъхна, раздразнен от мисълта за главоболията, които щеше да му причини всичко това.

Вдовстващата херцогиня Изабел де Уорън Бракстън-Лоуъл също имаше старомодния, плебейски навик да става от сън рано. Беше го придобила в първите години на брака си, когато Франсис бе влязъл във владение на наследството си след кончината на седмия херцог. Твърде скоро беше разбрала, че Франсис няма намерение да променя лекомисления си начин на живот. Когато сметките започнаха да се трупат, тя нае секретар, който да се грижи за тях. Тежък удар бе да научи, че пари почти не са останали и че именията загиват, ала това бе нищо в сравнение с жестоката болка, която представляваше целият й брак. И това бе само началото. Някой трябваше да управлява огромните имоти на херцозите Клейбъроу. Изабел бе станала този някой, и колкото по-добре се справяше, толкова по-гневно се отнасяше с нея Франсис.

Малко след шест сутринта Удуърд вече й наливаше чай от един посребрен самовар, който говореше за съдбата на предишните собственици на Чапман Хол също толкова красноречиво, колкото и запуснатите земи наоколо и изтърканите дъбови подове на къщата. Никой от познатите на вдовстващата херцогиня не използваше посребрени съдове, още по-малко — очукани и потъмнели посребрени съдове.

Въпреки ранния час Изабел беше облечена в елегантна синя шевна рокля с висока яка, широки буфан ръкави, силно пристегната талия и богато набрани отзад поли. Херцогинята беше на петдесет и четири, но имаше фигура на жена под тридесетте и усърдно се грижеше да я поддържа. Същото се отнасяше и за кожата й, която, като изключим ситните бръчици в ъгълчетата на яркосините й очи, и двете упорити линии, вдълбани край устата, бе гладка и сияйна като слонова кост. Лицето й имаше съвършена овална форма, с високи скули и патрициански черти — лице, което остава красиво и с възрастта. Все още беше хубава и привлекателна. А на млади години бе имала славата на изключителна красавица.

В тон със скъпата синя коприна на роклята, херцогинята носеше дребни сапфирени обици и широка, предизвикателна диамантена гривна, също инкрустирана със сапфири. На дясната й ръка блестеше голям сапфир, ограден с два малки рубина. Не носеше сватбените си пръстени. С огромно облекчение ги бе погребала заедно с покойния си съпруг.

— Знаех си, че вече си станала — отбеляза херцогът, като влезе в стаята, облечен в тесни панталони, ботуши и свободна бяла риза. Отиде право при нея и я целуна по бузата — Добро утро, мамо.

— Добро утро.

Той седна до нея на изтърканата махагонова маса. Изабел не сваляше очи от сина си. Погледът й бе изпълнен с гордост. Той беше единственото й дете, при това го бе заченала сравнително късно — на двадесет и четири, седем години след сватбата си. Радваха я не само изумителната му външност и мъжествената му осанка, а и всичко останало в него. Защото той бе достоен мъж, син, с който можеше да се гордее всяка жена — толкова силен, сериозен и отговорен, колкото слаб, безчестен и безотговорен бе Франсис. Разбира се, тя знаеше цялата истина и това я изпълваше и с тъга, защото в този могъщ зрял мъж все още съзираше онова сериозно малко момче, което никога не бе имало истинско детство.

— Боя се да попитам — каза херцогът, докато Удуърд му сипваше гъсто черно кафе, — но какво те води насам?

Вместо отговор Изабел на свой ред му зададе въпрос:

— Как беше снощи?

Появи се нов слуга, който донесе поднос с яйца, бекон и пушена херинга.

Херцогът се усмихна леко.

— Пълна досада, естествено.

Тя го изгледа, питайки се какво ли означава тази лека, доволна усмивка, сетне благодари учтиво на Удуърд и икономът напусна стаята. Бяха сами.

— Безпокоя се за Елизабет, Ейдриън.

При споменаването на годеницата му ръката на херцога, хванала вилицата, застина във въздуха.

— Какво има?

— Може би ако прекарваше повече време с нея, нямаше да се налага да питаш — меко отвърна майка му.

Той остави вилицата в чинията.

— Клейбъроу не може да се управлява само, мамо, и ти по-добре от всеки друг знаеш това.

— Знам го наистина. Но пътищата ви се срещат все по-рядко и по-рядко, и аз знам, че това я безпокои. Дори я наранява, бих казала.

Херцогът я погледна мрачно.

— Значи съм проявил непростима небрежност — каза след известно мълчание той. — Защото никога не бих я наранил нарочно. Тя е толкова погълната от светския живот в Лондон, че смятах, че това я прави щастлива. Никога не ми е хрумвало, че може да… ъ-ъ… да й липсвам.

— Разбира се, че е щастлива в Лондон, но ти си неин годеник. След няколко месеца ще се ожените. Хората започват да говорят.

— Това ли си дошла да ми кажеш?

— Не. Видях Елизабет онзи ден, Ейдриън, и макар да се опитва да се преструва, че всичко е наред, тя очевидно не е добре.

— Болна ли е?

— Боя се, че да. Много е отслабнала и изглежда ужасно бледа. Принудих се да я попитам директно, при това доста настоятелно — знаеш я каква е, не иска да е в тежест на никого. Но накрая ми призна, че постоянно се чувства отпаднала и че макар да яде колкото преди, е отслабнала толкова, че се наложило да стесняват всичките й рокли. Посъветвах я да отиде на лекар, но тя ми се изсмя и каза, че било само преумора и щяло да й мине.

— Е, състоянието й явно не е чак толкова тежко, мамо, иначе тя щеше да отиде на лекар. Ще бъда в Лондон след седмица-две, веднага щом приключа с работата тук. Ще проуча въпроса и ако Елизабет се нуждае от лечение, можеш да бъдеш сигурна, че ще го получи.

Изабел и за миг не се усъмни в думите му, защото той винаги осъществяваше намеренията си. Въпреки че подобно на повечето мъже синът й имаше любовница, тя знаеше, че ще бъде добър съпруг. Когато бе с Елизабет, той винаги се държеше учтиво, нежно и с уважение, и това не беше преструвка — такъв бе характерът му. Никога не отказваше на молбите на годеницата си, дори когато ставаше въпрос да присъства на някое светско събитие, въпреки своята заетост и искрената си ненавист към тези прояви. Никога не се държеше грубо с нея и пазеше пълна дискретност по отношение на връзките си.

Изабел знаеше, че е силно привързан към Елизабет, защото двамата бяха братовчеди. Всъщност, бяха ги сгодили още когато Ейдриън бе на дванадесет, а Елизабет — само на две годинки. Знаеше и това, че Ейдриън не изгаря от любов по годеницата си и че гледа на нея по-скоро като на своя сестра; в същото време бе сигурна, че Елизабет го обича, и то не като брат. Това, естествено, не беше нейна работа. Най-важното бе, че Ейдриън и Елизабет бяха приятели и че Ейдриън винаги щеше да я зачита и уважава. В живота си Изабел бе видяла предостатъчно, за да знае, че приятелството съвсем не е лоша основа за един брак, защото твърде малко хора имаха късмета изобщо да срещнат любовта, а още по-малко — да обичат своя съпруг или съпруга. За миг тези мисли я отнесоха далеч назад, към друго време и други брегове, и я изпълниха с тъга. Сетне този миг отлетя.

Херцогът се хранеше бързо, размишлявайки над думите на майка си. Не беше разтревожен, макар че Изабел явно бе обезпокоена, иначе нямаше да измине целия този път. Реши, че първата му работа щом отиде в Лондон, ще бъде да поговори с Елизабет за здравето й и че няма да я остави да го заблуждава за състоянието си. Освен това въпреки нежеланието си ще я заведе на театър или на някоя друга подобна светска глупост. Майка му бе права и той се чувстваше виновен. Беше се отдал всецяло на работата си по именията и пренебрегваше своята годеница. Това не бе в стила му; ако не бъркаше, не бе виждал Елизабет повече от месец. Поведението му бе непростимо. Щом се оженим, реши той, никога няма да си позволявам да се държа така с нея.

След като закуси, херцогът помоли майка си за извинение — трябваше да се погрижи за ремонта на имението, което беше изключително запуснато. Когато стана от масата, мислите му отново се върнаха към дръзката, дива като циганка лейди Шелтън. Снощи бе флиртувал с нея като някакво презряно конте, а той не беше такъв, ни най-малко. Действително, беше я преследвал. Беше я поканил тук, в Чапман Хол, и сега съжаляваше за това. Изабел навярно щеше да си тръгне утре, а той не можеше да й позволи да се срещне с лейди Шелтън, с една бъдеща любовница — това би било върхът на неблагоприличието и неуважението. Снощи явно не бе разсъждавал трезво, ако въобще бе разсъждавал. Доста обезпокояваща мисъл.

Херцогът прекара сутринта в оглед на малкото имение, което се състоеше едва от двадесет акра и бе служило на предишните собственици просто за провинциална къща. Прибра се на обяд, за да хапне заедно с майка си агнешко с джоджен. Изабел, която бе ходила на езда — беше страстна ездачка, — го уведоми, че на следващата сутрин ще отпътува обратно за Лондон.

Той сподели с нея някои от плановете си за Чапман Хол. Както винаги, щом ставаше въпрос за имоти, Изабел прояви жив интерес. Двамата тъкмо привършваха с обяда, когато се появи Удуърд, за да съобщи, че имат гости.

И без да му казват, херцогът знаеше кой е Но Удуърд с напълно сериозно изражение го информира, че посетителката е лейди Никол Шелтън. Той почти не го чу. Майка му го гледаше с любопитство.

— Лейди Никол Браг Шелтън от Драгмор ли, Ейдриън?

Херцогът се изправи рязко. По високите му скули бе избила едва забележима руменина.

— Имам уговорка да пояздим заедно — отсече той с тон, който не допускаше никакви други въпроси. Сетне излезе припряно от стаята, оставяйки майка си да гледа слисано след него.

Удуърд го отведе до малкия салон встрани от покритото с каменни плочи фоайе. Вратата беше отворена. Когато я видя, херцогът неволно забави крачка. Примитивно желание пламна в кръвта му; почувства се като разгонен самец. Тя седеше на канапето, но веднага се изправи, погледът й срещна неговия.

Сега не беше дива циганка, но незнайно защо му се струваше още по-омагьосваща от снощи. Носеше тъмнозелен костюм за езда с шапка в същия цвят, която скриваше напълно прибраните й коси. Държеше в ръка камшик и черни кожени ръкавици, които мачкаше смутено.

— Радвам се, че дойде — каза с приглушен глас той, като спря пред нея. Погледът му се плъзна по изумителните й черти — да, тя бе точно толкова красива, колкото си я спомняше. Не си бе въобразявал.

Тя приклекна за реверанс, но той я хвана и я изправи.

— Моля те, без официалности. Доста е нелепо при тези обстоятелства, не мислиш ли?

Тя премигна объркано. Очите й, забеляза той, бяха толкова светли, че изглеждаха почти сребърни. Питаше се дали въобще го е чула, дали въобще го е разбрала. Понякога го объркваше с тези нейни изчервявания и със смущението си, напълно нетипични за жена с опит. Може би и тя бе поразена от физическото привличане помежду им — така, както, изглежда, бе поразен самият той.

— Благодаря, Ваша светлост — каза тя със също толкова тих, приглушен глас.

Херцогът чу стъпки в коридора и изтръпна, защото знаеше, че това е вдовстващата херцогиня. Нямаше начин да се измъкне. Трябваше да ги представи една на друга. Той стисна зъби.

Изабел влезе в салона с разтревожен вид и погледна първо посетителката, после сина си. Стори му се, че в очите й се чете неодобрение и това го смути така, както го смущаваше срещата й с лейди Шелтън тук.

— Лейди Шелтън, това е вдовстващата херцогиня Клейбъроу каза официално той. Тонът му с нищо не издаваше, че има нещо нередно.

Двете жени се поздравиха взаимно.

— Няма ли да се присъедините към нас за чаша чай, лейди Шелтън? — попита Изабел. — Удуърд, моля те, донеси нещо за почерпка.

Херцогът я прекъсна, като хвана здраво Никол за лакътя.

— Съжалявам, мамо, но както вече казах, имаме уговорка да пояздим заедно.

Преди Изабел да успее да повтори поканата си по-настоятелно — защото по изражението й се виждаше, че възнамерява да стори точно това, — синът й вече бе извел гостенката си от салона и я влачеше през фоайето.

— Денят е прекрасен. Би било жалко да не се възползваме от него — отбеляза той, мислейки си как съвсем скоро ще се възползва от онова, което му предлагаше тя.

— Раз-разбира се — заекна Никол, очевидно смутена от припряното излизане. Хвърли един поглед през рамо. Херцогът не се и съмняваше, че майка му стои на верандата, че е напълно наясно с намеренията му и че е шокирана от неговата безочливост.

Самият той бе шокиран от себе си. Но това нямаше да промени намеренията му. Съвсем не.