Скандална любов

24

„Морски дракон“ беше лъскав кораб с бели мачти, един от най-бързите океански клипери. Обикновено не превозваше пътници, но веднъж решила да предприеме това пътуване, Изабел искаше да стигне до Америка колкото се може по-бързо. Секретарят й познаваше господарката си, затова й уреди да пътува с „Морски дракон“, като плати за това доста солидна сума.

Изабел го съзря още преди да се качи на борда. Беше застанала на пристана с камериерката си и не можеше да помръдне. Сърцето й се бе качило в гърлото.

Дори не можеше да го види ясно. Слънцето беше зад него и я заслепяваше. Видя само един невероятно едър и силен мъж, с високи ботуши и бричове, със свободно развята ленена риза. Чу го да дава нареждания. Пулсът й се ускори, тялото й потръпна. Той бе невероятно мъжествен.

Но какво й ставаше?

Мъжът се отдръпна от заслепяващото слънце, после застина и бавно извърна лице към нея. Светлокестенявата му коса падаше небрежно върху раменете и обрамчваше едно силно, обаятелно лице. Острият му поглед обходи пристана и накрая я откри.

Изабел го гледаше като хипнотизирана. Той се взира в нея в продължение на цяла вечност — вечност, която бе чакала цял живот. После се усмихна. Усмивката му беше открита и топла. Изабел се изчерви.

— Върви — каза тя на прислужницата си Беси. — Върви намери някой, който да пренесе куфара ми.

Почувства облекчение, щом насочи вниманието си към нещо друго, но знаеше, че той още я гледа. Усещаше с всяка клетка на тялото си, че не трябва да се качва на този кораб — на неговия кораб. Знаеше, че е негов, без да има нужда някой да й го казва. А също така знаеше, че няма, че не може да се върне обратно.

— Коя си ти?

— Изабел.

Слънцето залязваше. Плаваха вече цял ден. Това бяха първите му думи към нея. Беше се приближил безшумно, но Изабел не се стресна. От доста време стоеше сама на палубата и го очакваше.

— Изабел.

Тя се обърна с лице към него.

Въздействието му върху нея беше също толкова силно, колкото и преди. Той я зашеметяваше, спираше дъха й.

— Аз съм Ейдриън — каза той тихо, а погледът му се плъзна по лицето й изучаващо, сякаш искаше да запечата в паметта си всяка нейна черта. — Ейдриън Стоун.

— Знам. Попитах.

Те се вгледаха един в друг. Сърцето на Изабел биеше бързо, сякаш бе уплашена. Ала това не беше уплаха. Беше желание. Желание, каквото не беше изпитвала никога досега. Диво, горещо, мъчително желание, което караше краката й да се подкосяват.

Той не беше изключителен красавец. Лицето му беше грубовато, челюстта му — прекалено масивна, носът — малко по-дълъг от необходимото. Очите му бяха кехлибарени и блестяха като злато. Беше небръснат, а косата му бе дълга и рошава. Беше много по-висок от нея, много по-едър, много по-силен. Струваше й се, че ще умре, ако я докосне.

Той бавно си пое дъх.

— Боже господи! Ти си най-красивата жена, която съм виждал. Цял ден си повтарям, че си сън, че не може да си истинска. Но ти си истинска, нали?

— Истинска съм — прошепна тя. Отчаяно й се искаше да го докосне.

Той вдигна ръка. Изабел чакаше, агонизираща. Пръстите му докоснаха високата извивка на скулите й. Тя затвори очи, молейки се да я вземе в обятията си. Не я интересуваше кой ще ги види.

Той рязко се отдръпна от нея и изруга. Изабел отвори очи и видя, че е ядосан. Не можеше да разбере защо. Той се завъртя на пети и си тръгна без да каже нищо повече.

След миг тя го последва.

— Спри — каза й той в коридора под палубите. Един мускул на врата му играеше. — Спри там, където си.

Изабел знаеше и без да й казват, че каютата зад гърба му е неговата. Облиза устни. Беше нервна и смутена, сякаш отново бе станала шестнайсетгодишно момиче.

— Не мога — прошепна тя.

Лицето му придоби студено изражение.

— Ти си дама — каза той, — а по пръстена ти разбирам, че си и омъжена.

— Да, така е — промълви тъжно Изабел.

— Толкова ли ти е лесно? Често ли го правиш така?

Въпросът му я ужаси.

— Не! Никога, никога не съм изневерявала на мъжа си през седемте години, откакто сме женени. До днес.

Той хвана ръцете й и я придърпа към себе си.

— Истината ли казваш?

Очите й казваха истината.

— Да.

Той я стисна още по-здраво. Заболя я. Но не я бе грижа.

— Не разбираш ли? — Почти крещеше. — Не искам просто да прекарам една нощ с теб. По-скоро изобщо не бих те имал.

Това вече беше твърде много. Изабел изстена, вкопчи се във фината му бяла риза и се озова притисната към гърдите му.

— Ейдриън, аз също не искам само една нощ!

Тялото му я прикова към коравия дюшек на койката. Изабел продължаваше да стене от възбуда. Той разбра, отметна полите и фустите й, разкъса долните гащи и докосна горещата й, гладка плът. Тя изкрещя силно и мигновено достигна кулминацията, погълната бе от мощната вълна на екстаза.

— Господи, Изабел! — възкликна Ейдриън.

В очите й заблестяха радостни сълзи.

— Беше ми за пръв път — прошепна тя и наистина се разплака. Той не я разбра, но усети промяната в нея. Взе я в обятията си и я притисна в силната си прегръдка. За пръв път откакто бе станала жена, Изабел плачеше за себе си. Плачеше заради болката, която й бе причинил Франсис, заради изгубената си невинност, заради разбитите си илюзии. Плачеше за това, че бе срещнала Ейдриън чак сега, когато бе вече твърде късно. Плачеше, защото за пръв път от много години насам се чувстваше в безопасност, най-сетне бе намерила своя пристан.

— Сигурно ме смяташ за луда — каза тя накрая. Беше минало много, много време.

По-късно Ейдриън щеше да й каже, че е изплаквала мъката си с часове.

Той още я държеше в прегръдките си, а тя, полугола в разкъсаните си дрехи, се беше притиснала към него.

— Никога не съм виждал жена с толкова разбито сърце — отвърна тихо той, като хвана косите й и ги разплете. — Искаш ли да ми разкажеш?

Изабел се усмихна. Усмивка, в която се преплитаха радост и тъга.

— Не. Не сега. Може би никога. Сърцето ми вече не е разбито. Ти го спаси.

Той се усмихна и нежно я целуна по челото.

— Радвам се.

Изабел не знаеше колко греши. Сърцето й тепърва щеше да стане на парченца.

Тя го гледаше как се съблича. Гърдите й горяха от безбройните ласки. Лежеше сред разкъсаните си дрехи върху едничкото одеяло, с което спеше той. Вече познатата топлина пулсираше между бедрата й. Очите й се взираха с жаден копнеж в мускулестата му гръд.

Ейдриън също я погледна с не по-малък копнеж.

— Горд съм, че ме гледаш така — каза той.

— Толкова си красив — отвърна Изабел.

Той се засмя тихо и свали панталоните си. Изабел простена при вида на мощните му бедра, на огромната му, набъбнала мъжественост.

— Мога да се взривя само като те гледам — прошепна тя.

Ейдриън измърмори нещо и се надвеси над нея. Изабел нетърпеливо го придърпа към себе си. Устните им се сляха. Той се намести между разтворените й бедра, а тя сключи крака около хълбоците му. Той проникна в нея. От гърдите и на двама им се изтръгна вик.

— Господи! — възкликна той. — Изабел, Изабел, нима е възможно вече да съм влюбен в теб?

Тя неистово се вкопчи в него, а той я прегърна едновременно силно и нежно.

— Надявам се. Много се надявам!

Никога не му разказа за Франсис. Той искаше да знае, но когато тя му обясни, че това не е важно, не и за тях двамата, Ейдриън уважи чувствата й и престана да настоява. Изабел знаеше, че той я обича така силно, както го обичаше тя. Не желаеше Франсис да попречи на щастието им. Нито пък искаше да мисли за бъдещето.

Но когато приближиха американския бряг, Ейдриън я попита:

— Кога ще ми кажеш, че ти си херцогиня Клейбъроу?

Изабел лежеше гола в обятията му в неговата малка, оскъдно обзаведена каюта.

— Ти знаеш! Знаел си през цялото време!

— Да, знам. Разпитах за теб веднага, щом те видях да стоиш на пристана.

Изабел беше сърдита, но почувства и облекчение.

— Можеше да ми кажеш, че знаеш.

— А ти можеше да ми кажеш коя си.

Тя замълча и се надигна. Той също мълчеше. Двамата се взряха един в друг.

— Не сега — каза тя накрая и го погали по гърдите. — Не сега, Ейдриън.

Ейдриън също се надигна и хвана ръката й.

— Не, сега. Знам, че не го обичаш. Знам, че обичаш мен.

— Винаги ще те обичам.

Лицето му се озари от радостна усмивка. Изабел обаче не се усмихна. Ейдриън усети безпокойство.

— Изабел, никога досега не съм искал да се женя. Но искам теб. Не само в леглото си. Искам да станеш моя съпруга. Искам да имаме деца, мънички синове и дъщери. — Беше ужасно напрегнат.

— Може би ще имаме, поне едно. — Продължаваше да не се усмихва. Обзе я паника.

— Ти няма да се върнеш при него. — Това не беше въпрос, а заявление.

— Как бих могла да избягам? — извика Изабел.

Въпросът й го изуми.

— Ти обичаш мен! Не знам какво е направил този негодник, но е разбил сърцето ти! Не можеш да се върнеш при него!

— Но да избягам? — Тя беше шокирана от тази мисъл, мисъл, от която цял живот се бе опитвала да избяга.

— Значи всичко е било само игра? — изкрещя яростно Ейдриън и скочи на крака.

— Не! Не е игра! Обичам те! Но, Ейдриън, аз съм Де Уорън.

— Искаш да кажеш, че за теб е по-важно да бъдеш херцогиня, отколкото да бъдеш с мен?

— Не! Искам да кажа, че Де Уорън винаги изпълняват дълга си, каквато и болка да им причинява това. Една Де Уорън не може да бяга от съпруга си и от съдбата си. Не може!

— О, господи! — изстена той, когато разбра, че тя с цялото си сърце вярва в това, което казва. — Ти наистина говориш сериозно.

Изабел затвори очи. Тя беше Де Уорън. Беше и част от Клейбъроу. И вярваше в лоялността, в дълга и в честта. Ако не вярваше, нямаше да бъде Изабел де Уорън Бракстън-Лоуъл. Ако не вярваше, щеше да бъде никоя.

Ейдриън излезе от каютата с пребледняло лице. Изражението му показваше, че знае, че никога няма да има това, което искаше. Което и двамата искаха.

Изабел остана три месеца във Вирджиния с Ейдриън Стоун. Престоят й бе изпълнен с горчиво-сладки емоции. И двамата се опитваха да не мислят за раздялата, и двамата отчаяно се опитваха да живеят само в настоящето. Изабел никога не бе изпитвала такава любов. Нито болка като тази, която изпита в деня на заминаването си от Америка.

До този момент той я бе опознал така, както една жена може да бъде опозната само от мъж, който я обича. Повече не повдигна въпроса дали тя ще напусне Франсис. Знаеше колко много я боли.

Отидоха на пристанището заедно. Изабел беше решила да не плаче, защото ако започнеше веднъж, нямаше да може да овладее бурята на емоциите си. Не искаше да се колебае. Колко лесно беше да остане с него, да загърби всичко досегашно. Ала не биваше изобщо да си позволява подобни мисли. На всяка цена трябваше да заключи съзнанието си за тях.

Ейдриън я прегърна. Под тях се полюшваше закотвен някакъв клипер, който смътно наподобяваше „Морски дракон“. Над тях небето бе безоблачно синьо. Пролетта беше навсякъде, само не и в техните сърца.

— Обичам те и те уважавам — каза той накрая, взрян в очите й. — Затова те оставих да вземеш сама най-важното решение в живота си. Щом чувстваш, че трябва да постъпиш така, аз те подкрепям.

Тя не можеше повече да сдържа сълзите си. Те бликнаха от очите й като река.

— Винаги ще те обичам — промълви Ейдриън с пресипнал глас. — И винаги ще бъда тук. Ако промениш решението си — след една, след две, след десет години, — аз ще те чакам. Никога няма да има друга, Изабел, никога.

— Не искам да ме чакаш — каза тя, но и двамата знаеха, че това е лъжа.

— Никога няма да има друга — повтори той. — Обичам те, Изабел.

Изабел се качи на кораба, заслепена от сълзи. Беше съкрушена. Напусна Америка, но остави сърцето си там, защото то принадлежеше на Ейдриън Стоун и винаги щеше да му принадлежи. Върна се в Англия, но никога повече не се почувства щастлива.

— Беше сигурен, че не е чул правилно.

— Моля?

Изабел беше пребледняла като платно.

— Ейдриън… трябваше да ти го кажа много отдавна. Франсис не е твой баща.

Херцог Клейбъроу я гледаше поразен.

Вечерята беше приключила и двамата се бяха оттеглили в един от по-уединените салони на къщата, за да може вдовстващата херцогиня да изпие обичайната си чаша портвайн. Веднага щом тежките лакирани врати от тиково дърво се затвориха зад тях, херцогинята помоли сина си да седне. Озадачен, той се беше подчинил. И тогава тя бе заявила, че Франсис не му е баща.

— Това някаква ужасна шега ли е? — попита той. Сърцето му удряше така силно, че едва чу собствените си думи.

— Не е шега. — Тя преглътна нервно. — Франсис не ти е баща.

Ейдриън не помръдна. Пулсът му се ускори непоносимо. Думите на майка му кънтяха в ушите му. Франсис не ти е баща. Беше невъзможно, невероятно; беше сбъднатата мечта на един мъж, който вече изобщо нямаше мечти.

— Добре ли си? — попита разтревожено Изабел. — Ето, изпий това. — Тя се приближи до него и му подаде чаша портвайн. Ръцете й трепереха.

Ейдриън сграбчи китката й с неподозирана сила.

— Той не ми е баща?

— Да.

Той се изправи. Все още стискаше ръката й.

— Тогава кой е баща ми?

— Причиняваш ми болка — простена Изабел.

Ейдриън видя пребледнялото й лице и сълзите в очите й и веднага я пусна.

— Мили боже, прости ми, мамо. Не осъзнавах какво правя.

— Няма за какво аз да ти прощавам — каза тъжно тя.

— Кой е баща ми? — отново попита Ейдриън. Още се чувстваше замаян.

— Казва се Ейдриън Стоун. Той е американец от Бостън. Морски капитан.

Херцогът я погледна втренчено. Сетне се отдръпна, отиде до камината и се загледа в подскачащите пламъци. Мина много време преди да успее да асимилира чутото. Слава бог, Франсис не му беше баща. Баща му беше американец на име Ейдриън Стоун. Морски капитан. Всичко това бе толкова фантастично, че се запита дали все пак не сънува.

— Добре ли си?

Той бавно се обърна.

— Искам да ми разкажеш всичко, мамо.

Тя кимна и сплете ръце.

Ейдриън стоеше неподвижен пред камината. Най-накрая, след толкова дълго време, истината беше разкрита.

Това е невероятно, мислеше си той. Когато майка му завърши разказа си, като му обясни как е решила да напусне Вирджиния и Ейдриън Стоун и да се върне в Клейбъроу, херцогът изглеждаше спокоен, но вътрешно гореше.

— Това обяснява всичко — промълви той в последвалата тишина.

Изабел стоеше безмълвна и неестествено бледа. Приседна на ръба на канапето с лице към него. Ръцете й неспокойно заоправяха гънките на роклята й. Гледаше сина си тревожно, питащо, но той почти не я виждаше.

— Нищо чудно, че той ме мразеше. И теб също.

Изабел прехапа устни.

— Той ме мразеше още преди да срещна баща ти. Намрази ме, когато поех отговорността за неговите имения, която трябваше да носи той. И омразата му нарастваше всеки път, когато го избавях от поредния му дълг.

— Да, знам това. — Той закрачи из стаята. — Исусе! — каза накрая и когато се обърна към майка си, очите му горяха от гняв. — Трябваше да ми кажеш още преди години!

— Знам — прошепна тя. — Ти ми се сърдиш.

— Опитвам се да не ти се сърдя. Опитвам се да разбера колко си искала да скриеш цялата тази история, дори и от мен. Но, за бога, мамо! Не трябваше ли отдавна да науча, че това копеле не ми е баща?

— Да.

— Господи, мамо, иска ми се да ми беше казала! — Той се отдалечи. Широките му резки крачки говореха, че е възбуден. Внезапно се обърна с лице към нея. Беше прекалено погълнат от собствените си чувства, за да забележи, че майка му бе почти разплакана.

— Какво стана след като напусна Вирджиния? Получи ли някога известие от него?

Сърцето на Изабел, което вече препускаше лудо, заби още по-силно от страх.

— Какво си намислил?

— Трябва да го открия, естествено. Ако е още жив.

Тя мълчеше.

— Е? — попита рязко Ейдриън.

Очите й се напълниха със сълзи.

— Да, изпращаше писма… известно време. Но вече изминаха двадесет години без да получа каквато и да било вест от него.

— Би ли ми обяснила по-подробно? — попита нетърпеливо той.

— След като се върнах при Франсис, той ми изпрати писмо. Кратко, безлично писмо. Интересуваше се как съм. Изпращаше ми такива писма в продължение на няколко години. По пощенската марка разбирах къде се намира в момента. Адресът му беше в Бостън. По времето когато се запознах с него, домът му бе там.

— Какво се случи после?

Сърцето й се сви. Спомените бяха твърде болезнени, както и резките въпроси на сина й. Не беше казал нищо, но Изабел усещаше, че е разгневен. А какво щеше да последва след гнева? Презрение?

Тя заговори много тихо, опитвайки се да овладее трепета в гласа си.

— Сигурна съм, че в началото той искаше да зная къде се намира. По този начин ми казваше, че още е там, че ме чака, ако променя решението си. Но после спря да пише. — Гласът й пресекна и сълзите рукнаха. — Може би се е оженил. Може би е мъртъв. Не зная.

Ейдриън я изгледа втренчено, внезапно осъзнал истината.

— Ти още го обичаш!

Изабел намери кърпичка и изтри очите си. Отчаяно се опитваше да си възвърне самообладанието. Плачеше заради сина си, заради истинския му баща, заради себе си.

Внезапно Ейдриън отиде нея и непохватно положи ръка на рамото й.

— Разбирам, че ти е трудно. Но, мамо, това е от огромно значение за мен. Трябва да получа адреса му в Бостън.

— Разбира се — успя да промълви отчаяно тя.

Той се извърна. После, опитвайки се да възпре обзелото го вълнение, каза:

— Трябва незабавно да му напиша писмо. Ще наема детективи. Ще изпратя един от тях в Бостън. Ако е жив, ще го открия.

Изабел преглътна и се приготви да нанесе последния удар на сина си.

— Ейдриън, той не знае.

Ейдриън се обърна.

— Не му казах. Той няма представа, че има син.

Разкритието беше потресаващо. След като майка му си отиде, Ейдриън седна в библиотеката, прегърна хрътката си и дълго се взира в танцуващите пламъци на огъня, без да ги вижда. Трудно му беше да осъзнае, че Франсис не му е баща, че майка му е имала връзка с мъж на име Ейдриън Стоун и че той е неговият баща.

Обзе го ярост. Ядосваше се на майка си, макар че с всички сили се опитваше да овладее гнева си. Опитваше се да разбере мотивите й, въпреки че цял живот нямаше да успее.

Когато я попита как е могла да крие истината не само от него, но и от баща му, Изабел така се разстрои, че не успя да каже и дума.

Не можеше да спре да мисли за тайнствения американец, който бе истинският му баща. Ейдриън Стоун. Изабел го беше кръстила на своя любим. Какъв ли е бил този американец? Морски капитан. Ейдриън не си представяше майка си с някой набит, небръснат мъж в раирана блуза и морскосини панталони. Но Изабел не бе отговорила на нито един от многобройните му въпроси. Той знаеше, че я разстройва като я разпитва за баща си, но не можеше да спре. Нима нямаше право да узнае всичко?

Накрая тя му каза, че Ейдриън Стоун е бил всичко, което Франсис не беше, после със сълзи на очи избяга от стаята и от дома му. За момент Ейдриън почувства разкаяние, но после умът му отново бе обзет от мисълта, която не го оставяше на мира: имаше друг баща.

Той се засмя на висок глас. Сега без да се разкайва можеше да проклина Франсис до насита, нещо повече — сега вече разбираше защо Франсис го бе презирал. Този въпрос го бе преследвал през целия му живот и най-сетне беше намерил своя отговор.