Скандална любов

26

Херцог Клейбъроу беше неспокоен.

Днес бе сватбеният му ден.

Не беше виждал Никол от десет дни — откакто за последно я посети, за да я покани да го придружи на бала. Не бе имал желание да я вижда. Тя още веднъж му бе показала чувствата си пределно ясно и бе взривила собствените му чувства, нещо, което се случваше при всяка тяхна среща. Много по-безопасно бе да се държи на разстояние от нея, докато не се оженят.

За битката, която го чакаше след това, не смееше дори да си помисли.

Последните десетина дни херцогът бе прекарал изцяло в Лондон. За това кратко присъства на три домашни събирания, два бала, една разходка с лодки и едно пищно соаре. Всички в Лондон бяха изумени, че само за седмица той бе приел повече покани, отколкото за цяла година. А той не само се бе появил на тези места, но и стоя там с часове, общува с останалите гости и изобщо се държа изключително очарователно. Като се има предвид колко затворен и саможив човек беше, сегашното му необичайно поведение бързо се превърна в най-обсъжданата тема в обществото.

Но природата на Ейдриън не се бе променила. Не беше започнал да се интересува от светския живот повече от преди. Всъщност изгаряше от нетърпение да се прибере у дома в Клейбъроу, където го чакаше много работа. Останал бе в Лондон само заради Никол.

Опитваше се да изгради ново начало за тях двамата. Естествено, могъществото му от край време го правеше предпочитан гост, но все пак заради очевидното си безразличие към светския живот не беше особено популярен. В края на тези десет дни той вече беше популярен. А тази популярност скоро щеше да се пренесе и върху съпругата му.

Злонамерените слухове също бяха секнали. Шушуканията за това колко е непристойно да се женят толкова бързо затихваха. Новите слухове бяха точно такива, каквито херцогът искаше и каквито сам бе предизвикал. Когато го поздравяваха за годежа му, той проявяваше нужния ентусиазъм, фактът, че човек като него показва открито чувствата си, сам по себе си беше достатъчен да заблуди всички. Освен това клюката за нахлуването му в спалнята на Никол се беше разпространила със скоростта на мълния. И този път слуховете бяха в негова услуга.

Навсякъде, където отидеше, хората говореха за тях двамата. Миналата вечер на соарето у Ейвъри беше подслушал разговора между три негови познати дами.

— Потресаващо — заяви лейди Брадфорд. — Той направо изгонил мадам Лавие, за да останат насаме!

— Скандално — додаде разпалено лейди Смит-Реджис. — Трябва да е луд по лейди Шелтън, за да забрави благоприличието до такава степен!

— Представете си какво е да си обект на такъв интерес от страна на херцога? — каза лейди Талбот. — Това трябва да е любов!

Ейдриън бързо се отдалечи, за да не забележат, че ги подслушва. Беше напълно доволен.

Не беше така доволен следващия следобед, когато реши да посети клуба си на Джеймс Стрийт. Щом влезе в любимото си заведение, той тутакси забеляза как всички разговори внезапно секват.

Обикновено другите членове на клуба го поздравяваха учтиво, а после преставаха да му обръщат внимание, защото знаеха, че предпочита уединението. Ейдриън мрачно се запита какво ли е променило така рязко отношението на старите му приятели към него. Едва ли можеше да се надява, че това няма нищо общо с годежа му.

Скоро всичко се изясни. Граф Рейвънсфорд, когото познаваше по-добре от повечето останали лордове, се приближи към него.

— Мога ли да се присъединя за малко към теб, Ейдриън? — попита го Джонатан Линдли.

Изненадан, Ейдриън кимна. Скоро му стана ясно, че графът не е седнал при него току-така.

— Какво искаш да ми кажеш, Джонатан?

— Няма да ти хареса — предупреди го тихо Линдли.

Ейдриън му махна с ръка в знак да продължи.

— Никол ми е като дъщеря, затова ще ти кажа какво научих току-що. Двама от членовете на клуба са се хванали на бас.

Херцогът се сепна.

— Какъв бас?

— Бас, който се нуждае от опровержение. Лорд Хортънс и лорд Кимбърли са се обзаложили, че годеницата ти ще ти роди дете още преди да са минали девет месеца от сватбата.

Ейдриън застина. Лицето му остана спокойно, сякаш изсечено от гранит, но в гърдите му кипеше ярост. Когато се почувства способен да говори, той благодари на Рейвънсфорд за информацията. Миг по-късно си тръгна.

Същата вечер откри Хортънс в дома му, докато той се приготвяше да излиза. Срещата бе кратка, защото Ейдриън премина направо по същество и с един добре премерен удар изби няколко зъба на лорда. После му отправи заплаха, която Хортънс прие съвсем сериозно и му се извини.

Същата участ сполетя и лорд Кимбърли.

Нови слухове, нов скандал, ала всички бяха на страната на херцога. Той беше действал доблестно, за да защити репутацията на Никол, а другите двама джентълмени без друго имаха славата на негодници. Освен това дамите не спираха да възклицават, че всичко това е толкова романтично!

През изминалата седмица единствено срещата с маркиз Стафърд — бащата на Елизабет не завърши добре.

Ейдриън сам беше отишъл да го посети с надеждата да му обясни някак онова, което щеше да бъде непонятно за опечаления баща. Стафърд още стоеше затворен в дома си и тъгуваше безутешно. Нямаше как да знае за годежа на Ейдриън, защото след погребението не се бе виждал с никого. Макар да не приемаше посетители, той прие Ейдриън, защото му беше като син, а и още от дете беше сгоден за дъщеря му.

— Няма да те питам как си, Джордж — каза тихо Ейдриън.

— Недей. — Стафърд беше измършавял и измъчен. Очите му бяха зачервени. — Не мога да спра да скърбя, а бих искал да мога.

— Знам, че е банално, но след време ще можеш да си спомняш за нея без толкова болка.

— Не — поклати глава маркизът. — Грешиш. Тази болка никога няма да си отиде.

Ейдриън замълча. Чувстваше се ужасно неудобно. Как да каже на този човек, че се жени за друга толкова скоро след смъртта на Елизабет? И все пак трябваше да му го каже лично, преди Стафърд да е научил новината от другаде.

— Джордж, Елизабет липсва и на мен. Винаги ще ми липсва.

Маркизът се разрида, после с огромно усилие се овладя.

— Знам.

Ейдриън затвори очи. В действителност сега му беше ужасно трудно да си представи Елизабет, колкото и да я обичаше, колкото и да бе опечален от смъртта й.

— Тя е щастлива, Джордж. След толкова много болка, сега е намерила покой. Ако има рай, тя сега е там.

Маркизът отново заплака. Ейдриън му подаде кърпичка. Чудеше се дали все пак не трябва да си замине и да остави Стафърд да научи за женитбата му постфактум.

— Да — каза накрая с треперещ глас маркизът. — Елизабет е на небето. Никой не заслужава повече от нея да отиде в рая.

Когато изминаха няколко минути и той се поуспокои, Ейдриън заговори.

— Джордж, трябва да ти кажа нещо. Ужасно съжалявам, че ти се натрапвам, и то в толкова неподходящ момент. Повярвай ми, ако имаше друг начин, не бих нарушавал скръбта ти.

— Ейдриън, скъпо момче, ти си винаги добре дошъл тук.

Ейдриън потръпна. За момент го обзе чувство за вина, каквато не бе изпитвал от онази безумна вечер в библиотеката с Никол. После внезапно видя Елизабет. Видя я съвсем ясно, сякаш бе жива. Стоеше в стаята срещу него, усмихваше му се и го гледаше с любов. На лицето й нямаше и следа от обвинение за измяната му. Херцогът разтвори широко очи и изопна шия, но това бе само плод на въображението му, призрачна халюцинация. Образът вече си беше отишъл. А като по чудо, с него си бяха отишли и угризенията.

Той заговори с усилие. Чувстваше, че е длъжен да бъде откровен със Стафърд, макар да знаеше, че ще го разстрои. Вярваше в благородството му и се надяваше, че във всички случаи е най-добре да каже истината.

— В собствената си мъка аз подирих утеха в обятията на друга жена.

Стафърд го погледна, после каза:

— Разбирам. Какво значение има? Ти си мъж. Не се обвинявай.

— Не мисля, че разбираш, Джордж. Другата жена не ми е любовница, не е и уличница.

Стафърд изглеждаше озадачен.

— Тя е неомъжена млада дама и аз трябва да се оженя за нея.

Маркизът го гледаше без да може да осъзнае думите му.

— Женя се за Никол Шелтън другата седмица.

Стафърд продължаваше да го гледа.

— Съжалявам — каза Ейдриън. Маркизът скочи на крака.

— Жениш се за друга жена следващата седмица?

Ейдриън също се изправи.

— Съжалявам.

— Как можа? Мили боже, как можа да направиш това? — Сега вече Стафърд не говореше, а крещеше. — Елизабет още не е изстинала в гроба! Как можа да го направиш, как можа?

— Това е въпрос на чест — каза Ейдриън. Беше спокоен само външно. — Елизабет е мъртва, а аз опозорих Никол. Затова се налага да избързам.

Лицето на маркиза пламтеше.

— Как смееш да идваш тук и да ми казваш, че ще се жениш за друга жена след седмица! Проклинам каменното ти сърце, Ейдриън! Проклет да си! Сега виждам, че не си обичал дъщеря ми! Никога не си я обичал! Радвам се, че тя не се омъжи за такъв студен, безчувствен кучи син!

— Съжалявам.

— Върви си! — изкрещя Стафърд. — Вън, вън, вън!

Херцог Клейбъроу пристигна в църквата рано. Церемонията щеше да се състои в катедралата Сейнт Мартин на Трафалгар Скуеър. На това място още по времето на норманското нашествие бе имало малък параклис, просъществувал до дванадесети век. После църквата на няколко пъти била разрушавана и възстановявана, за последно — в началото на осемнадесети век. Сега се отличаваше със забележителната си архитектура — беше огромна правоъгълна сграда, с внушителен портал и висока камбанария, а пред нея имаше красива статуя на Чарлз Първи.

Ейдриън влезе през задния вход, като остави майка си, граф Нортъмбърланд, лейди Клер и граф и графиня Драгмор да посрещат гостите, които наброяваха близо хиляда. Поради обстоятелствата, свързани с женитбата му, той бе решил ако не друго, поне сватбата му да бъде събитието на годината. Не беше пропуснал да покани нито една значима личност. Не искаше никой да си мисли, че двамата с годеницата му имат какво да крият. Всички се бяха съгласили с него — и Изабел, и семейство Шелтън, и дядо му Роджър де Уорън. Така че сред поканените бяха не само най-видните аристократи в страната, но и много влиятелни политици и бизнесмени, дори самата кралица Виктория.

Самият Ейдриън предпочете да се отдаде на размисъл в едно от малките преддверия на църквата. Беше крайно изнервен и не можеше да разбере защо. Мяркаше му се неприятна мисъл — как стои сам пред олтара в очакване годеницата му да се появи, а тя все не идва. Той закрачи напрегнато напред-назад. Никол Шелтън нямаше да посмее; самата мисъл беше нелепа.

Стори му се, че чака вече безкрайно дълго време, когато внезапно на вратата се почука и в стаичката влезе дядо му. Роджър де Уорън, граф Нортъмбърланд, го погледна изпитателно.

— Изглеждаш унил, синко.

— Така е — отвърна Ейдриън. — Тя тук ли е?

— Тук е. Не те е зарязала.

Ейдриън се намръщи, но същевременно изпита огромно облекчение. Едва ли имаше мъж, който би се зарадвал на перспективата буквално да завлече пред олтара една разярена, изпълнена с неохота булка, и то пред очите на хиляда гости.

Граф Нортъмбърланд се засмя.

— Никакво предизвикателство, а?

Херцогът стисна зъби.

— Изненадан съм, че я одобряваш. — Когато реши да се ожени за Никол, той веднага отиде да съобщи на дядо си. Разбира се, можеше да постъпи както иска, но беше въпрос на уважение да потърси благословията на Нортъмбърланд. Очаквал бе той да се противопостави. Но не стана така.

— Още не зная дали одобрявам нея самата — каза откровено граф Нортъмбърланд. — Одобрявам семейството й и одобрявам навременната сватба. Не бих искал внукът ми да е копеле.

Ейдриън не му беше казвал причината за сватбата, а и дядо му не го бе питал. Той вдигна въпросително вежди, макар че проницателността на Роджър де Уорън изобщо не го беше изненадала.

— Може да си в състояние да заблудиш цял Лондон, синко, но не си в състояние да измамиш мен — каза Нортъмбърланд.

— Наистина.

— Трябва да си оправиш вратовръзката, Ейдриън.

Херцогът се зае да я оправя с непохватни пръсти и не можа да види доволната усмивка на граф Нортъмбърланд.

Никол седеше неподвижно и едва дишаше. Сестра й бе с нея, но за нещастие беше нервна и уплашена, сякаш се омъжваше самата тя. Марта също стоеше до нея и държеше ръката й. Тя беше единственият сравнително спокоен човек в стаята, ала дори нейната длан беше влажна.

— Отпусни се. Изглеждаш така, сякаш отиваш на собственото си погребение.

— А не е ли така?

— Дори и сега ли смяташ да се държиш като глупачка! — развика се Реджина.

През изминалата седмица двете почти не си бяха говорили. Реджина беше очевидно развълнувана от предстоящата сватба, а това дразнеше Никол още повече. Връзката им изглежда се беше превърнала от приятелство във враждебност.

— Чувствам се така, както си искам — сопна й се Никол.

— Защо пък да не покажеш на целия свят колко си нещастна! — отвърна й Реджина.

— Това и възнамерявам да направя!

— Престанете! — извика Марта и се изправи. — Мили боже, не е сега момента да се карате. Ако бях на твое място, Никол, щях да си помисля добре преди да си позволя да унизя херцога пред всичките тези гости!

Никол отвори уста, за да каже, че за щастие на Марта, тя не е на нейно място, но внезапно я затвори пребледняла. Музиката, която от половин час насам изпълваше стаята, беше спряла. Сигурно вече всички гости бяха настанени. Трите момичета застинаха и се вслушаха в тишината. Никол беше решила твърдо, че няма да има никакво шествие, а само бракосъчетание пред олтара, където щеше да я чака младоженецът с дядо си. Реджина измъкна от ръкавицата си кърпичка и изтри пламналото си чело.

Никол потръпна. Истина беше. Тя се омъжваше за херцог Клейбъроу. О, господи!

— Ето — Реджина пъхна кърпичката в ръката й.

Никол я взе, но не забеляза съчувствието в погледа на сестра си, защото очите й изведнъж се бяха напълнили със сълзи. Дори не знаеше защо плаче.

Реджина погледна нея и Марта.

— Къде е татко? — Гласът й беше изпълнен с паника.

Може би нещо се е случило, помисли си с отчаяна надежда Никол. Може би все пак няма да има сватба. В този момент баща й влезе в стаята.

— Готова ли си? — попита той дъщеря си. После погледна другите две момичета. — Най-добре е да отидете да заемете местата си.

Марта стисна ръката на Никол и я целуна по бузата. Реджина се поколеба, после също бързо целуна сестра си.

Никълъс я обгърна с поглед.

Когато останаха сами, Никол се изправи несигурно на крака. С наближаването на сватбата отношенията й с баща й също рязко се бяха влошили; не можеше да го погледне, без да се почувства предадена и изоставена.

— Толкова си красива — каза той с пресекнал от вълнение глас. — Гордея се с теб.

Никол рухна напълно. Защо се гордееше с нея? Още при появата си в обществото тя беше скандализирала всички, сега се омъжваше само защото беше обезчестена, не му говореше откакто бе уредил тази сватба. Сълзите бликнаха от очите й.

— Татко…

— Обичам те, Никол. Повярвай ми, много разсъждавах дали бях прав като приех предложението на Ейдриън. И се убедих, че съм прав. Моля те, прости ми, задето направих онова, което смятам, че е най-добро за теб.

Не можеше повече да му се сърди, не тук, не сега, не на сватбения си ден. Тя пристъпи напред. Отчаяно й се искаше отново да бъде неговата малка дъщеря, но болката, която й бе причинил, не си отиваше. Погледна го, искаше да му каже толкова много неща, искаше да го попита как бе могъл да й стори това, искаше да му каже, че му е простила, че го обича. Разтвори устни, видя надеждата в очите му. Но думите не излязоха от устата й.

Сватбената церемония започваше.

Те дълго, се гледаха един друг. Никълъс й подаде ръка със сериозно изражение. Вече напълно загубила дар слово, Никол я пое. Хиляда гости чакаха. Херцог Клейбъроу чакаше.