Скандална любов

8

Големият салон у Уилоуби бе вече пълен, когато Никол и Реджина пристигнаха заедно с майка си. В салона, който макар и по-малък от бална зала, с лекота можеше да побере сто души, беше претъпкано и топло. Навсякъде се виждаха гости, пиещи шампанско и други питиета, както и слуги, предлагащи богато и екзотично разнообразие от ордьоври. На една специално издигната платформа свиреше трио музиканти, но оживените разговори на бляскавата тълпа заглушаваха звуците на пианото, арфата и цигулката.

Салонът беше претъпкан, но не чак толкова, че присъстващите да не забележат веднага появата на Никол. Още щом пристъпи през прага, тя видя как стоящите най-близо до сводестия вход се обръщат с усмивка към сестра й и майка й… и как после устите им зяпват от изненада. Сърцето й тутакси се качи в гърлото.

Всъщност нервите й играеха още откакто започна да се приготвя за вечерта. Беше успяла да подразбере, че на приема ще присъства каймакът на лондонското висше общество, защото лорд Уилоуби бе не само маркиз Хънт, а и пръв довереник на министър-председателя. От разговора си с Марта в Драгмор знаеше, че херцог Клейбъроу очевидно не е любител на светските събирания, но въпреки това бе твърде възможно да е тук тази вечер, именно заради властта и връзките на Уилоуби. А дори да не дойдеше самият той, Елизабет Мартиндейл без съмнение щеше да е тук, не само защото бе негова годеница — което само по себе си й даваше изключително високо положение в обществото, — а и защото беше от фамилията Де Уорън, чийто патриарх, граф Нортъмбърланд, бе един от най-могъщите хора в кралството.

Мисълта, че ще види поне единия от двамата, се бе оказала достатъчна да изопне нервите й още докато обличаше балната си рокля от тюркоазено моаре. При все това Никол упорито избягваше да си задава въпроса защо всъщност е дошла в Лондон и защо отива на този прием. Когато тръгна от къщата на Тависток Скуеър безпокойството й вече граничеше с паника. Идвала бе в Лондон преди малко повече от година, ала на светско събитие не беше присъствала от скандала насам. Последната й истинска публична поява беше балът с маски у Адърли, който щеше да бъде пълен провал, ако херцогът не се бе произнесъл в нейна полза. Тази вечер, дори и той да дойдеше, Никол щеше да бъде сама. Вече почти съжаляваше, че е дошла.

Една голяма група гости, застанали близо до входа, се обърнаха към нея и я зяпнаха.

— Виж ти, това не е ли по-голямата дъщеря на Драгмор? — извиси глас някакво конте.

— Тя е — отговори една възрастна матрона и побърза да отвърне поглед от Никол. — Чухте ли с какъв костюм е била у Адърли? — Гласът й рязко се сниши и тя обърна гръб на Никол и семейството й.

— Всички те са вещици! — извика високо Реджина, като хвърли изпепеляващ поглед към групичката и мина покрай нея с решителни, ядосани крачки, доста различни от обичайната й изящна походка.

Никол я хвана за лакътя.

— Няма нищо, Рай. Очаквах някои дребни неприятности.

— Познавам ги всичките до един и следващия път, когато пътищата ни се пресекат, тъпкано ще им го върна — заяви Реджина. Кехлибарените й очи святкаха. После се обърна и изгледа подозрително сестра си. — С какъв костюм си била у Адърли? И кога е било това?

Намесата на майка им спаси Никол от необходимостта да отговаря.

— Добре ли си, скъпа?

— Да, мамо, наистина — успя да се усмихне Никол, въпреки че съвсем не беше добре. Освен всичко останало усещаше, че се облива в пот и това я ужаси. С най-голямо удоволствие би свалила поне тези дълги до лакътя бели ръкавици, ала не смееше.

Джейн побърза да ги отведе при друга група гости, този път нейни лични приятели. Изненадата им от появата на Никол беше искрена и лишена от всякаква злоба. Облекчена, Никол се спря за малко да побъбри със семейство Хауърд и семейство Бентън.

— Марта е тук — прошепна й Реджина, като се отдалечи от групичката възрастни и повлече сестра си със себе си. — Виж — махна с ръка тя.

Никол се усмихна, радостна че най-добрата й приятелка се е върнала в Лондон. Марта се спусна към тях и ги прегърна.

— Какво правиш тук? — възкликна тя, пронизвайки приятелката си с поглед.

Никол сви рамене. Знаеше, че Марта навярно се досеща за истината.

— Драгмор внезапно е започнал да я отегчава — обади се Реджина, като погледна лукаво сестра си. — Какво знаеш ти по въпроса, Марта?

— Защо, какво искаш да кажеш? — Марта се обърна отново към Никол. — Прекрасно е, че си тук! — извика тя с многозначителен поглед, който Никол не можа да разгадае.

— Лорд Хортънс е тук — прошепна Реджина, обзета от внезапна възбуда. — Никол, бързо, виж!

Никол проследи погледа на сестра си и откри един тъмнокос красив мъж около трийсетте, който ги гледаше. Всъщност, съвсем не бе сигурна дали гледа нея или сестра й. Това я изпълни с неясно безпокойство.

Реджина я дръпна за ръката.

— Не е ли красив? На всичко отгоре е богат, а репутацията и маниерите му са безупречни! Посети ме вече два пъти! Никол… мисля, че той ме ухажва… мисля, че ще поиска ръката ми от татко!

Никол хвърли крадешком още един поглед към красивия лорд и се изчерви от дръзкия поглед, с който й отвърна той. Този път нямаше съмнение към кого е отправен. Тя бързо се извърна.

— Ти още си млада, Реджина. Сигурна съм, че той не е единственият ти ухажор.

— Разбира се — отвърна Реджина, ала сърцето на Никол се сви при вида на блесналите й очи. — Но… аз съм влюбена в него, Никол!

Никол прехапа устни и се спогледа тревожно с Марта. Интуицията й подсказваше, че лорд Хортънс е достоен единствено за презрение.

— Аз ще се посмеся с тълпата — промълви отмаляло Реджина и пред погледите на другите две момичета се изгуби сред множеството, естествено, по посока на лорд Хортънс.

Никол забеляза, че той отново я гледа настойчиво и рязко му обърна гръб. Беше разярена.

— Той ще разбие сърцето й.

— Определено мога да кажа, че те заглежда — каза Марта. — По принцип не бих се тревожила, защото Реджина се радва на огромна популярност и се влюбва поне веднъж седмично. Мисля обаче, че тази работа с лорд Хортънс е много по-сериозна, Никол. От два месеца не е говорила за никой друг, освен за него.

— Ох! — изпъшка Никол. — Трябва някак да я накарам да стои настрана от него.

— Трябва. Никол, той е тук.

Никол се вкамени.

— Херцогът? — попита едва чуто тя. Сърцето й туптеше като обезумяло.

— Да. — Марта обходи с поглед тълпата. — Видях го наскоро. Трябва да се е върнал в Лондон. — Тя се обърна отново към приятелката си. — Никол, какво правиш?

— О, Марта! — извика Никол, разбрала съвсем точно въпроса й. — Само ако знаех! Просто не можех да стоя в Драгмор, не можех!

Марта сграбчи ръката й.

— Виждам го.

Никол преглътна и проследи погледа й. По тялото й пробягнаха тръпки.

Той изглеждаше невероятно великолепен в черния си фрак и панталони. Извисяваше се с една глава над тълпата, дяволски красив и дяволски мъжествен. В сравнение с него останалите мъже наоколо изглеждаха глупаво; белите им като лилии лица бледнееха на фона на неговия златист тен, телата им бяха смешно крехки: до неговата мъжествена фигура. Косата му бе все така твърде дълга. Очевадно мрази да ходи при бръснаря си, помисли си с усмивка Никол. Само човек като херцога можеше да си позволи безнаказано подобна старомодна външност.

Разбира се, той бе отегчен и изнервен, точно както у Адърли; слушаше с половин ухо думите на някаква възрастна дама, приведен леко към нея, докато погледът му се местеше разсеяно из тълпата. Най-накрая изправи глава, усмихна се някак измъчено и кимна в знак на съгласие с онова, което казваше дамата, каквото и да бе то. И точно в този момент неспокойният му поглед срещна погледа на Никол.

Той замръзна на мястото си със слисано изражение. Никол го гледаше, неспособна да отмести очи. Разстоянието помежду им бе голямо, ала не дотам, че да й попречи да разчете израза на лицето му и да види как изумлението се сменя с гняв. След миг погледът му се плъзна надолу по тялото й, сетне отново нагоре. И това не беше поглед, изразяващ учтиво внимание, не беше поглед на джентълмен.

— Разярен е — прошепна Марта.

Никол беше забравила напълно за присъствието й, беше забравила всичко и всички. Освен него.

— Той ме презира така силно, както го презирам аз — каза с неуверен глас тя. После вирна гордо глава в опит да изглежда безгрижна, да изглежда така, сякаш погледите им са се срещнали съвсем случайно. Беше наранена от гнева му, макар че не би трябвало да е така. Той мигновено извърна глава встрани.

Никол се вцепени. Една дребна, русокоса жена го бе хванала под ръка и го притискаше към себе си. Херцогът се приведе към нея, заслушан в думите й, а тя се усмихваше, смееше се. Когато се изправи, той също се усмихваше. Никол усети, че й прималява.

— Това е тя, нали?

— Да.

Никол им обърна гръб. Не бе успяла да огледа добре Елизабет, която просто се губеше пред снажната фигура на херцога, но беше видяла достатъчно. Съперницата й бе крехка, светлокоса и хубава. Никога в живота си Никол не се бе чувствала толкова висока, тъмна и непохватна. А херцогът обичаше своята годеница, обичаше я искрено. Това бе толкова явно, че очите на Никол се напълниха със сълзи.

— Никол, да отидем да си сложим малко пудра — припряно каза Марта, като я хвана за ръка.

Първоначалната реакция на Никол бе да възрази, но тя я потисна. Вместо това се усмихна накриво и последва Марта, която я поведе към тоалетната.

Когато се върнаха, Никол вече бе преодоляла шока от това, че най-после бе видяла херцога с неговата годеница. Следвайки примера на сестра си, тя тръгна с Марта из тълпата и бе представена на много хора, повечето от които се държаха учтиво и мило с нея, защото Марта беше дискретна и знаеше при кого да я отведе. Въпреки това във всеки един момент от следващите два часа Никол знаеше с абсолютна точност къде се намира херцогът.

Елизабет почти не се отделяше от него, а той не обръщаше никакво внимание на Никол. Погледите им се срещнаха неволно още на два пъти, ала той веднага й обръщаше гръб, сякаш тя не съществуваше или пък беше от по-низша класа. Никол беше сигурна, че усеща присъствието й така, както тя усещаше неговото, но е решен да я отбягва на всяка цена.

Съжаляваше, че няма свои ухажори, за да виси по ръцете им, както Елизабет беше увиснала на неговата. Чувстваше се ужасно. Беше на двадесет и три, почти двадесет и четири — една стара мома без шансове да се омъжи, освен за някой дебел старец. Елизабет бе само на осемнадесет, русокоса и съвършена, при това сгодена за херцога. Никол изпитваше неприязън към нея. Знаеше, че е несправедлива, но как би могла да я хареса? Това девойче имаше всичко, имаше своя принц, имаше нейната мимолетна мечта. Невъзможно бе да я харесва, точно както бе невъзможно да не презира него.

Когато часовниците удариха полунощ, Никол почувства, че не издържа повече. Измъкна се от салона, за да подиша малко въздух, уверена, че херцогът и скъпата му годеница вече са си отишли, защото от известно време насам не се виждаха никъде. Откри врата, водеща към един вътрешен двор и излезе навън. Нощта беше приятно студена в сравнение със задухата и топлината в салона. Облаци покриваха небето, виждаха се няколко трепкащи звездички, а от време на време се показваше и изтънелият сърп на луната. Никол отиде до тухлената стена и се облегна на нея, загледана в ярко осветените градини, които се простираха отвъд. Сега, когато херцогът вече го нямаше, тя осъзна, че е напълно изцедена и че вечерта е била пълен провал.

Изобщо не трябваше да идва в Лондон. Беше дошла заради него, сега вече можеше да си го признае, и беше пълна глупачка. Тази вечер той отново бе успял да разбие сърцето й.

Не чу как вратата към двора се отваря и затваря. Не чу и стъпките му. Когато заговори, гласът му бе тих и ядосан.

— Какво правиш тук?

Никол се завъртя със стреснато възклицание, за да се озове лице в лице с херцог Клейбъроу. Дворът тънеше в полумрак, но това не й попречи да види изражението му и да разбере, че не е сгрешила: наистина беше ядосан.

— Дишам свеж въздух, но това изобщо не те засяга.

— Знаеш, че нямам предвид това.

— Знам ли?

— Не си играй с мен — заплашително каза той, като пристъпи към нея. — Защо ме последва в Лондон?

Никол зяпна, слисана не толкова от въпроса, а от прозорливостта му.

— Колко си самонадеян! Не съм те последвала! — излъга тя. Никога, за нищо на света нямаше да му признае истината.

— Не ти вярвам.

— Това е твой проблем, не мой.

— Не — бавно каза той, — точно тук грешиш. Това определено е наш проблем.

Никол стоеше като вкаменена, неспособна да проумее думите му. Тогава погледът му се плъзна към деколтето й и дъхът й секна. Обзе я опасно желание. Измина много време, преди той да заговори отново, без да откъсва очи от нея.

— Знам, че ти никога не идваш в Лондон, Никол. Знам, че си дошла заради мен.

— Ти си непоносимо нагъл — отвърна троснато тя.

— А ти си лъжкиня.

— Не! — извика Никол разтреперана.

— Тогава защо си дошла тук, след като не си идвала след… след скандала?

Разбира се, той не можеше да не знае за нейното падение, всички знаеха, но това, че го бе споменал така направо, я смути. Досега винаги се бе преструвал, че не знае, или по-точно — че не го интересува.

— Е, какво? Не можеш да намериш подходящо обяснение?

При това напомняне, че трябва да се защити и да го излъже, цялото й лице пламна.

— Бях в Лондон миналата година. Истина е! Реджина винаги ме умолява да дойда, така беше и сега.

Той пристъпи още една крачка напред. Усмивката му беше студена.

— Само като си помисля, че те смятах за превъзходна актриса.

Никол отстъпи назад.

— Не играя роля.

— Нима? Точно в този момент си ужасна актриса. — Докато го казваше, херцогът направи още крачка напред и Никол отново отстъпи. — Какво има, Никол? Страх ли те е от мен? — предизвикателно попита той.

Никол тутакси вирна брадичка.

— Не се самозаблуждавай!

Херцогът се усмихна мрачно.

— Не съм си го и помислял. Ти не се боиш от мен, нали? Твоята игра ми е ясна, Никол. Аз не съм глупак.

— Не знам за какво говориш.

Той се изсмя пренебрежително.

— И после твърдиш, че не си била актриса!

Никол отново вирна глава, разярена от подигравателния му тон.

— Мисли каквото си искаш. Само че аз нямам ни най-малка представа накъде биеш.

— Ти ме преследваш, нали, скъпа?

— Ти наистина си сериозно заблуден — извика тя.

— Много жени — рязко смени тона той — са се опитвали да сторят това, което се опитваш да сториш ти. И нито една не е успяла да ме откъсне от Елизабет. Разбираш ли?

Думите му я зашлевиха като плесница. Никол си пое дълбоко дъх. В очите й заблестяха сълзи.

— Аз не се опитвам да те откъсна от твоята безценна Елизабет! — изсъска тя. — И ти предлагам да се връщаш при нея, преди да е дошла да те търси и да те открие в такова интимно уединение с друга!

— Елизабет се прибра вкъщи.

— За да ти стопли леглото ли? — жлъчно подхвърли Никол.

Той се сепна, но се окопити веднага.

— Така, както ти се иска да го стоплиш ти?

Никол зяпна. Лицето й се изчерви, но се надяваше, че тъмнината скрива това.

— Това е последното място, където някога бих поискала да бъда.

— Нима? Нужно ли е да ти припомням последните ни срещи?

— Нужно ли е да ти припомням кой се държа отвратително по време на тези срещи? — извика тя.

— Предполагам, че е напълно в реда на нещата една дама да удря мъж с камшика си за езда, да не говорим да препуска на шир и длъж, облечена като момче.

Никол изопна решително снага.

— Тръгвам си. Не съм длъжна да стоя тук и да слушам оскърбленията ти.

Когато се помъчи да мине покрай него обаче, той я сграбчи за лакътя и я завъртя към себе си. Тя не направи и опит да се отскубне, защото знаеше, че е безсмислено. Лицето му беше толкова близо до нейното, че й бе невъзможно да поеме дори нищожна глътка въздух.

— Напусни Лондон.

— Ти не можеш да ми заповядваш да напусна града!

— Усилията ти са напразни, Никол. Няма да успееш.

Никол издърпа рязко ръката си.

— Не се опитвам да те разделя с Елизабет! Нямам склонност към прелюбодейства, за разлика от долните негодници като теб!

— Нима? — Той я улови за брадичката и преди тя да разбере какво става, устните му бяха на милиметри от нейните. — Наистина ли?

— Не прави това! Какво се опитваш да постигнеш?

Двамата се взряха един в друг. Той бе стиснал здраво челюст.

Пръстите му, впити в лицето й, й причиняваха болка. Никол чакаше да я целуне, искаше тази целувка, боеше се от нея, от него. Внезапно обаче херцогът я пусна.

— Въпросът е какво се опитваш да постигнеш ти? — каза той. Очите му святкаха. — Ако ти не напуснеш Лондон, Никол, ще го напусна аз!

— Добре — извика тя. — Добре! Върви си тогава! Защото аз не съм твоята безценна Елизабет, та да ми даваш нареждания!

Той се взря в нея. Беше толкова разярен, че цялото му тяло трепереше. За миг Никол бе сигурна, че ще я удари… или ще я сграбчи в прегръдките си. Но този миг отлетя и преди тя да се опомни, херцогът вече й беше обърнал гръб и крачеше през двора. След секунди вратата на къщата се затвори с трясък зад него.

Никол се свлече на твърдата каменна пейка в ъгъла на двора, треперейки неудържимо. Не виждаше звездите над главата си, не виждаше нищо друго, освен него. Сетне тя хвана лицето си в ръце, които продължаваха да треперят. Какво ставаше с нея? Защо, о, защо изобщо трябваше да среща херцог Клейбъроу?