Убийци от любов

1.

— Не ме интересува, че не можете да вършите нищо друго. Не ме интересува, че губите вашите доходи, вашия дом, вашето имущество. Зарежете всичко, милички. Просто съберете самоуважението си и скъсайте веднага с този живот. Да си проститутка значи да си нищо, вещ в ръцете на мъжа. Не обръщайте внимание на вашите сводници, вашите босове. Ние ще ви помогнем. Ние ще ви дадем всичката помощ, която можем. Ние ще ви помогнем да започнете нов живот така, че старият ще ви изглежда като един лош сън.

Маргарит Лоурънс Браун говореше от петнайсет минути и сега спря да отпие от чаша вода, подадена и на импровизирания подиум. Тълпата, събрала се да чуе нейната реч, беше задоволително голяма. Заемаха голяма площ в Сентръл Парк. Повечето бяха жени, тук-там се забелязваха неколцина мъже. Беше топъл августовски ден на 1974-а и последователите й се бяха събрали в пълен състав.

Маргарит имаше силен, категоричен и прям глас, който не отслабваше. Посланието й се чуваше силно и ясно.

Тя беше висока жена в началото на трийсетте си години. Никакъв грим не украсяваше лицето й, което излъчваше решителност. Косата й беше дълга и черна. Беше облечена в дочени дрехи, ботуши и огърлици от мъниста.

Маргарит Лоурънс Браун беше култов образ в Америка. Неуморим лидер на кампанията за права на жените, тя беше спечелила не една победа. Беше написала три книги, беше излизала редовно по телевизията и заработила доста пари, които беше използвала за своята организация „О. Ж. С.“ — Освободете Жените Сега.

Когато отначало тя се захвана с каузата на проститутките, всеки се изсмя. Но никой не се смееше сега — след като бяха изминали три месеца, след като се оказа, че хиляди жени захвърлят избраната от тях професия и тръгват след нея.

— Трябва да започнете новия си живот сега! — извика Маргарит и брадичката й се издаде решително напред.

— Да-а! — извикаха в отговор жените.

— Вие ще заживеете отначало. Ще имате нов живот!

— Да-а! Да-а! — реакцията от тълпата беше силна като пред олтар на евангелието.

— Вие ще бъдете свободни! — обеща им тя.

— Да-а!

Изведнъж Маргарит се свлече на земята. Тълпата продължаваше да тропа с крака и да вика одобрително. Кръв бликна от малка, добре очертана дупка в средата на челото й.

Изминаха няколко минути, докато тълпата осъзна какво се е случило, след което бе завладяна от истерия и паника.

Маргарит Лоурънс Браун беше застреляна.

Къщата в Маями1 можеше да се достигне само като се премине през електрически портал, след което се извършваше внимателен оглед от двама души униформена охрана с пистолети, напъхани небрежно в поясите.

Алио Маркузи премина лесно педантичната охрана. Той беше дебел, възрастен мъж, с воднисти пиянски очи и походка на бременна котка.

Когато доближи голямата къща, започна тихо да мънка нещо на себе си, тъй като се чувстваше неудобно в прекалено тесния си костюм на сиво каре и се потеше силно в горещия безоблачен ден.

На позвъняването му на вратата отвори прислужница. Беше грубовато италианско момиче с големи крайници, което не говореше добре английски. Тя кимна на Алио и му каза, че Падроне2 Басалино е вън до басейна.

Той я тупна по задника и премина през къщата, за да излезе във вътрешния двор.

Когато излезе, видя Мери Ан Огъст. Мери Ан беше изключително красива млада жена с руса коса със старомодна бухнала прическа и добре оформено, закръглено тяло, подчертано в тесен изрязан бански костюм на точки.

— Здрасти, Алио — каза тя кикотейки се, и стана от шезлонга, в който се беше изтегнала. — Просто ще отида да си налея нещо за пиячка. Искаш ли нещо и ти? — Застана в подстрекаваща поза пред него и започна да си играе със златната верижка, спускаща се между щедрите й гърди.

Алио се загледа в младата гледка пред него, облиза устни и предвкуси, че ще дойде и неговият ден, който ще бъде не толкова далечен — най-вероятно, когато на Енцо ще му писне от Мери Ан и ще я разкара като всички останали.

— Да-а, ще пия едно „Бакарди“3 с много лед. И малко чипс, ядки и няколко черни маслини. — Потри изпъкналия си корем замислено. — Нямам време да обядвам. Днес съм много зает. Къде е Енцо?

Мери Ан вдигна ръка и посочи неопределено към безкрайните градини:

— Някъде тук е — мисля, че подрязва розите си — каза тя с мил глас.

— А-а, да, розите, розите му. — Алио инстинктивно обърна поглед към къщата и, както беше сигурен, самата Роуз4 Басалино надничаше през тясна пролука на завесата в нейната стая.

Роуз, жената на Енцо. Не беше излизала от стаята си с години и единствените хора, с които разговаряше, бяха нейните трима синове. Роуз непрестанно и зорко наблюдаваше от своя прозорец — просто наблюдаваше и чакаше. Тръпки пропълзяха по Алио. Не знаеше как Енцо търпи това нещо.

Мери Ан влезе в къщата, полюшвайки се, и отиде до бара, където започна да налива напитките. Беше деветнайсетгодишна и живееше с Енцо почти шест месеца — това беше нещо като рекорд, тъй като той никога не ги задържаше дълго при себе си.

Алио се настани в стол и бавно затвори очи. Колко работа имаше днес…

— Хей, чао, Алио, приятелю, момчето ми. Как се чувстваш?

Алио се сепна, веднага отвори очи и скочи гузно на крака.

Енцо се беше изправил с едрия си ръст пред него. Беше шейсет и девет годишен, но беше здравеняк и имаше бронзов загар и вид на мъж на половината от възрастта си. Всичките зъби бяха на мястото си; лицето му имаше остри и грубовати черти и много бръчки, а косата му беше гъста и стоманеносива.

— Чувствам се добре, Енцо, чувствам се добре — рече бързо Алио. Стиснаха силно ръце и се потупаха един друг по гърба. Бяха братовчеди. Алио дължеше всичко, което имаше, на Енцо.

— Мога ли да ти налея нещо за пиене, захарче мое? — попита Мери Ан, която беше дошла при тях, втренчвайки благоговеещ поглед в Енцо.

— Не. — Отпрати я с поглед — Иди в къщата. Ще позвъня, ако ми потрябваш.

Мери Ан не възрази, подчиняваше му се незабавно. Може би заради това се беше задържала повече от другите.

Веднага щом влезе в къщата, Енцо се обърна към своя братовчед:

— Е? — попита той нетърпеливо.

— Готово е — отвърна Алио с нисък глас. — Сам го видях. Беше изпипано майсторски. Едно от момчетата на Тони. Изчезна преди някой да разбере какво стана. Аз долетях направо тук.

Енцо кимна замислено.

— Няма по-голямо удовлетворение от извършения удар — каза той. — Това момче на Тони — плати му отгоре хилядарка и го дръж под око. Мъжете обичат да се изтъкват. Публичното убийство никога не е лесно.

— Да, така е — съгласи се Алио и засмука една черна маслина.

— Трябва да е на трийсет — изсъска злобно жената.

— Или по-възрастна — съгласи се приятелката й.

Двете жени на средна възраст, покрити с бръчки и дебел слой грим, наблюдаваха Лара Кричтън да излиза от басейна на „Марбена Клуб“.

Лара беше красива жена на двайсет и шест години със съвършени черти. Елегантна, слаба, със слънчев тен и закръглени, чувствени гърди, буйна коса с обезцветени от слънцето ивици и големи кристалночисти зелени очи.

Тя се отпусна на рогозката до принц Алфредо Мазерини и въздъхна силно.

— Вече ми писва тук — каза тя с неспокоен тон. — Не можем ли да отидем някъде другаде?

Принц Алфредо се надигна и седна.

— Защо ти писва? — попита той с настойчив тон. — Аз ли те отегчавам? Защо трябва да ти писва, когато си с мен?

Лара въздъхна отново. Да, истината беше, че принцът наистина беше много отегчителен. Но имаше ли друг наблизо, при когото да отиде? Беше си го превърнала в правило — никога да не оставя някого, преди да има друг, който да може да го замести стопроцентово. Беше вече имала повечето от съществуващите принцове и графове, няколко филмови звезди и един-два лорда. Наистина беше уморително, че си беше поставила такъв висок стандарт.

— Не те разбирам — оплака се принц Алфредо. — Никоя жена никога не ми е казвала, че се отегчава от мен. Аз не съм досаден човек. Аз съм жизнен, жизнерадостен. Аз съм — както ти казваш — умът и духът на партито.

Лара забеляза, че докато той говореше, получаваше ерекция в своите модни гащета на фирмата „Керути“, и въздъхна още по-силно.

— Ох, господи, млъкни най-накрая — каза тя тихо на себе си. Сексът се превръщаше в най-голямото от всичките отегчения. Толкова предсказуем, отработен, механичен.

Принц Алфредо не я чу. Стана и продължи:

— Хайде, мила моя. — Забеляза, че ерекцията му се вижда добре, възгордя се, наведе се и издърпа Лара да се изправи на крака. — Първо да си починем — продължи той, намигвайки й лукаво. — После се качваме на ферарито и отиваме в планините. Какво ще кажеш, любима моя?

— Както кажеш. — Неохотно се остави да я отведе в хотела. Всички очи ги проследиха, докато излизаха. Двамата определено представляваха красива и вълнуваща двойка.

Имаха отделни апартаменти, но според негласно споразумение всички сексуални действия се извършваха в този на Лара. Когато стигнаха обаче, тя го спря на вратата.

— Какво има? — попита той с възмущение. — Толкова добре ми е станал — направо е чудесен.

— Остави за по-късно — каза тя с решителен тон, отвори вратата и я затвори пред лицето му, въпреки неговите протести. — Ще ти се обадя, когато се събудя.

Лара се почувства неспокойна, притеснена и сякаш затворена в клетка. Чувство, което често изпитваше, когато бе омъжена за Джейми П. Кричтън. Разводът беше разрешил проблема и сложил край на чувството, но сега?

Телефонът звънна и тя вдигна слушалката, готова да каже на Алфредо не — решително не. Но не беше принцът. Телефонистката я информира, че е настоятелно обаждане от Ню Йорк.

— Да? — Поклати слушалката, чудейки се кой ли можеше да знае, че е в Испания.

— Лара? Лара, ти ли си? Ох, господи? Колко ужасна е връзката! — Беше женски глас, чийто тон граничеше с истерия.

— Кой е? — попита рязко Лара.

— Господи! Не ме ли чуваш? По дяволите, Кас е. — Последва пауза, след която — Лара, случи се нещо ужасно. Маргарит беше застреляна. Застреляха Маргарит.