Убийци от любов

16.

Енцо Басалино каза да го свържат с трима души, с които да проведе телефонни разговори. По ред на важност разговаря първо с Франк в Ню Йорк.

— Мисля да дойда при теб — заяви той. — Как е климатът там?

Франк знаеше, че баща му съвсем няма предвид времето.

— Същият си е — отговори той с предпазлив тон. Знаеше със сигурност, че ФБР подслушва телефона му.

— Ще дойда, все пак — изръмжа Енцо — Ще отседна в обичайния хотел, обичайния апартамент.

— Сега не е подходящо време. — Франк се опитваше да премахне раздразнителната нотка от гласа си. Защо баща му все трябваше да се меси?

— Искам да видя внуците — настоя упорито Енцо. — В същото време можем да уредим някои други неща. Знаеш ли какво имам предвид?

— Да-а. Знам какво имаш предвид. — Франк знаеше точно какво имаше предвид той. Имаше предвид паниката, която беше плъзнала във връзка с бомбения атентат в ресторанта „Меджик Лантърн“.

Франк се беше заел сам с разследването на случая. Продължаваше да провежда срещи и да установява неприятни факти. Считаше, че не му трябва никаква помощ.

Отначало си беше помислил, че Боско Сам или може би бандата Краун са отговорни за случилото се. Но информацията, която постепенно събра, не беше насочена срещу тях.

За нещастие, Томазо Виторелли, съветник на Франк, имаше среща с един информатор в „Меджик Лантърн“ през нощта, в която бомбата беше избухнала. Горкият Томазо, отиде си безславно и Франк навярно не можа да узнае важни неща.

— Окей тогава, подготви се. Ще дойда утре — каза нетърпеливо Енцо. — Ще пристигна в хотел „Интернешънъл“ в три часа. Кажи на Анна Мария да започне да готви. — Затвори, съзнавайки добре, че Франк се е раздразнил. Енцо знаеше, че най-големият му син си мисли, че може да се оправи с всичко сам. Но какво лошо имаше в това да се застрахова малко? Какво лошо имаше в това Енцо Басалино да покаже физиономията си в Ню Йорк?

Енцо беше разбрал, че бандата Краун се опитва да го измести и да се настани в някои територии на фамилията Басалино. Досега бандата нямаше успех, но продължаваха упорито да опитват и създаваха определени проблеми. Заради тях и заради бизнеса с осигуряването на охрана, той разбра, че е настанало време да отиде на посещение. Беше сигурен, че след като бъде в града, проблемите скоро ще престанат да съществуват. Може би една лична среща с Рицо Краун щеше да уреди нещата. Дълги години преди бяха заедно и защо да не опита?

След като свърши с Франк, телефонира на Ник в Лос Анджелис.

— Как са нещата? — попита той, започвайки със своя встъпителен въпрос.

Ник го запозна накратко с всичко.

— Добре, добре. — Енцо се изкашля и изплю в пепелник на бюрото си — навик, с който не спечелваше симпатии сред персонала си. — Утре отивам в Ню Йорк и няма да е зле и ти да долетиш за няколко дни. Ще имаме семейна среща.

— Защо? — На Ник не му харесваше да се отдалечава от Брега. Не харесваше слънчевият му тен да отслабва дори за ден.

— За препоръчване е — рече Енцо. — Ще си поговорим там.

— Исусе — промърмори Ник.

— Какво става с теб? — изгърмя Енцо. — Не можеш ли да напуснеш старата трътка за два дена? Какво толкова има тя? Да не би да има пряка линия до ташаците ти?

— Щом е необходимо, ще бъда там — каза Ник, предавайки се без борба. Навярно едно пътуване до Ню Йорк нямаше да му дойде зле. Можеше да бъде идеалната възможност да опита да се събере насаме с Лара и то така, че Ейприл да не разбере нищо.

— Окей, окей, ще си поговорим — рече Енцо и затвори.

Ник беше глупаво момче. Всеки мъж ставаше тъпак, когато позволеше една жена да му завърже топките за себе си. Енцо винаги се беше гордял, че винаги постъпваше умно с женския пол. Парчето си беше парче и наоколо беше пълно с такива. „Използвай ги, преди те да са те използвали“ — беше неговото мото. Веднъж да ти виснат на врата и да започнат само да искат, знай, че е време да се отървеш от тях.

Мери Ан Огъст влезе с фръцкаща се походка в кабинета му. Облечена в неизменния си бански костюм, с бухнала руса коса, тя се приближи и спря до бюрото му. Чоплеше лака от ноктите си, когато той я прекъсна с рязкото:

— Да-а? Какво има?

— Дойде Алио — каза тя с монотонен, напевен глас. — Отвън е до басейна. Иска сандвич, а готвачът го няма. Какво да направя?

— Ами направи му сандвич — каза Енцо раздразнен, обаждайки се да отложи разговора с Анджело за след малко.

— Какъв? — попита тя с безличен тон.

— Откъде, по дяволите, да знам. Питай него. — Мери Ан беше започнала да му писва. Понякога само големите цици не бяха достатъчни.

— Има сирене, мисля — каза тя неопределено. — И кисели краставички. Мислиш ли, че ще му харесат краставичките?

— Какъв съм аз? — избухна Енцо — Да не съм главен готвач? Разкарай се оттука, тъпа жено. Трябва да разговарям по телефона.

Мери Ан излезе бързо. Знаеше кога трябва да се махне.

Щеше да е много добре, помисли си Енцо, ако Роуз не се беше побъркала и заключила от всички. Една съпруга в стар стил си беше незаменима. Една жена, която знаеше своето място в живота и го спазваше. Щеше да е много по-удобно да прибере метресите си в отделни апартаменти в града, да ги посещава само когато има нужда и изтърпява глупавото им дърдорене само ако се налага.

Но щеше да се чувства много самотен без никого. Изпитваше нужда да споделя леглото си. Понякога имаше кошмари — сънуваше сънища, от които се събуждаше разтреперан и чувстваше студенина около сърцето. Тогава търсеше допир с човек. Отчаяно искаше да почувства сигурността на допира на друго тяло до неговото.

Енцо се притесняваше за здравето си. Ако сърцето му изневереше и нямаше никой наблизо? Беше претърпял един инфаркт преди три години. Лекарите го бяха успокоили, че сега е много добре — по-добре от преди.

Но въпреки това… Та какво разбираха лекарите? Не вярваше на нито един от тях.

Нямаше да е зле, реши той, да замени Мери Ан в Ню Йорк с някоя друга. Времето й почти беше изтекло.

Звънна в Лондон, но дълго време не можа да открие Анджело и се ядоса. Синът му не беше нито в казиното, нито у дома си. Момчето беше излязло някъде да чука, помисли си Енцо и изсумтя. После се усмихна, защото се почувства горд баща. На възрастта на Анджело и той беше същият.

Ах… На възрастта на Анджело беше хванал света за ташаците. Сухият режим50, Чикаго; беше съвсем друго време — свят, изпълнен с луди преживявания и трепетни вълнения. Тогава името Басалино се беше наредило до Капоне, Легс, Даймънд, О’Баньон. Енцо въздъхна от удоволствие, когато си спомни младите години с Алио до него. Сега всичко беше толкова различно — всичко беше скрито под наметало от законност.

Престъплението ставаше тъпо и скучно.

Енцо се изсмя тихо на себе си, излезе и се насочи към басейна, продължавайки да се смее. Чудеше се дали Алио ще си спомни времето, когато се опитваха да подкупят главния готвач на любимия им италиански ресторант. Искаха той да сложи арсеник в супата на техния главен съперник. Готвачът беше отказал и после избягал от града, поради което до днес Енцо продължаваше да чувства липсата на невероятните фрикадели на този страхливец.