Убийци от любов

24.

Лерой Джизъс Боолз проследи с поглед линейката, която спря пред къщата на Франк Басалино в ранните утринни часове. В безизразните му очите не се забелязваше почти никакъв интерес. Дъвчеше дъвка бавно, методично. Извади я от устата си, сви я на малко топче и започна да го върти между пръстите си.

Май въобще нямаше да е трудно да нанесе удар на Франк Басалино, помисли си той. Един точно прицелен изстрел между очите и всичко щеше да свърши много бързо. Докато двамата палячовци, които очевидно бяла негова охрана, се задействаха, Лерой Джизъс Боолз щеше отдавна да е изчезнал.

Франк Басалино беше далеч по-лесна цел отколкото стареца. Енцо Басалино знаеше много добре какво означава охрана, и когато тръгнеше нанякъде, се уверяваше добре, че е солидно обграден и защитен. Разбира се, той се охраняваше по стария начин. Някой трябваше да му подскаже за новите методи, помисли си Лерой с широка прозявка.

Срамно беше, че точно сега нямаше какво да прави. Но той беше научил добре домашната си работа и ако обстановката станеше по-наложителна, ако Дъки К. Уилямс му кажеше да извърши финалния удар… Е, беше готов.

Лерой хвърли дъвката си на земята. Имаше работа за вършене. Басалино доказваха, че са упорита фамилия, но щяха да разберат… един ден.

По-късно същата сутрин, Лерой вървеше бавно към камионетката, която беше откраднал. Беше облякъл евтини дрехи. На тениската му пишеше „Покривки, ленено бельо Самсънс“. Щом се качи в камионетката нахлузи шапка с козирка от черна кожа и жълти слънчеви очила.

Още отсега му се причуха гласовете на свидетелите и се усмихна със стегнати устни: „Да-а… чернокожо момче… на около двайсет и нещо… високо, много слабо… откъде, по дяволите, да знам на какво приличаше… беше черен“.

— Да, да. Ние всички си приличаме, миличка — измърмори той на себе си. — Прекрасно!

Караше камионетката внимателно. Не му бяха притрябвали никакви произшествия.

„Барбарелис“ беше голям италиански ресторант-бар, разположен на главна улица. Спря камионетката пред него и слезе. Отвори задната врата на фургона, взе голяма кошница с изпрани покривки и влезе вътре.

На касата седеше момиче, което изчисляваше сметките, а стар сбръчкан мъж метеше пода с метла с вяли движения, без да обръща ни най-малко внимание какво става край него.

— Утро — рече Лерой с напевен глас. — „Покривки, ленено бельо Самсънс“, нося съвсем новички. Нещо за вземане?

Момичето вдигна очи и го погледна неопределено. Работеше тук едва от седмица.

— Не знам — каза тя. — Още никой не е дошъл. По-добре я оставете на някоя маса.

— Добре. — Подсвирквайки си той си избра маса до прозореца, където остави кошницата. Старецът продължаваше да мете. — Ще се отбия утре — рече весело Лерой.

— Окей — отвърна момичето, без да прояви никакъв интерес.

Продължавайки да си свирка, той излезе.

Лерой беше на три преки разстояние, когато чу експлозията. Тя събуди у него странна, почти чувствена тръпка на удоволствие.

Внимателно извади нова дъвка от пакетчето и още по-внимателно продължи с камионетката до следващата си спирка.

„Манни“ беше нощен клуб. Отпред всички врати бяха затворени. Лерой взе друга кошница с покривки и отиде от задната страна. Тук имаше отворена врата, но наблизо не се забелязваше никой.

Лерой започна да си подсвирква, минавайки с кошницата покрай няколко мръсни съблекални през дансинга и накрая я остави на една маса.

Беше започнал леко да се изпотява, тъй като кошницата беше тежка, а и нямаше много време — беше натиснал бутона за задействане на механизма. Очакваше и тук да стане по бързата процедура.

Бързо се обърна и тръгна обратно. Точно в този миг обаче вратата на дамската тоалетна се отвори със замах. Рязък глас извика:

— Хей, момче, к’во си мислиш, че правиш тука?

Лерой спря и се усмихна.

— „Покривки, ленено бельо Самсънс“ — каза той с вежлив глас.

С клатушкаща се походка, пред него застана възрастна дебела чернокожа жена. Очевидно беше чистачката. С нея имаше малко чернокожо дете с живи очи.

— Ний нямаме работа с „Покривки, ленено бельо Самсънс“ — рече възрастната жена и изсумтя неспокойно. — Тъй че можеш да си отнесеш тая кошница оттука бързо, както влезе. Ясно ли е, момче?

Той хвърли бърз поглед към часовника си. Майната, му! — изкрещя някакъв вътрешен глас в главата му. — Майната му! Майната му! Майната му! Действай умно и разкарай задника си оттук!

Но нещо го накара да се поколебае. Не можеше да ги остави ей така. Бяха от неговата раса.

Исусе! Какво ставаше с него? Да не би да се разкисваше?

— Добре, мадам — каза той спокойно, — ако бъдете достатъчно любезна да излезете с мен, навярно ще може да кажете същото на шофьора, защото той няма да поиска да ме чуе.

Възрастната жена го огледа подозрително, после каза на детето:

— Ти стой тука, Вера Мей. Не пипай нищо, разбра ли?

Господи! Започна наистина да се поти. Времето изтичаше и какво можеше да направи? Да каже истината. Не. Старата врана нямаше да му повярва. Във всеки случай нямаше никакво време.

Импулсивно грабна детето и хукна да бяга по пътя, по който беше дошъл. Детето започна да вика.

Лерой се огледа назад в помещението. Размахвайки панически ръце, възрастната жена се заклатушка след него с максималната за нея бързина.

Започна да брои наум оставащите секунди — шейсет, петдесет и девет, петдесет и осем. Нямаше никакво време да се качва и продължава с камионетката. Тя щеше да отиде по дяволите с разрушената част на сградата. Четиридесет и пет, четиридесет и четири, четиридесет и три. Най-накрая излезе навън.

— Млъквай — измърмори той на крещящото дете. Възрастната жена щеше скоро да излезе. След малко беше на една пресечка разстояние.

Продължи по улицата, стискайки детето. Чу как зад него жената викаше:

— Спрете този човек, той открадна моята Вера Мей, моето дете!

Преминаващите край него хора се обръщаха да го погледнат, но никой не се опита да го спре. Тук беше Ню Йорк и хората не бяха глупави.

На ъгъла спря. Щеше да стане най-скоро. Остави детето на тротоара.

— Стой тук и не мърдай — изкомандва той.

Видя жената да приближава.

Без колебание спринтира към входа на близката станция на метрото, раздразнен от собствената си глупост.

Само след няколко секунди чу експлозията. Хвърли поглед назад и видя възрастната жена и детето заедно, застинали в шок, докато хората наоколо бягаха по посока на взрива.

Спусна се по стълбите на метрото и отиде право в тоалетната, където се освободи от шапката, очилата и тениската с надпис „Покривки, ленено бельо Самсънс“.

Тази сутрин свърши добра работа. Определено лайната на фамилията Басалино щяха да заврят. И Дъки К. Уилямс щеше да остане повече от зарадван.

Лерой се чувстваше доволен от себе си. Никой не можеше да го победи, когато ставаше въпрос нещата да се свършат както трябва.