Убийци от любов

14.

Лерой Джизъс Боолз стоеше неподвижен и безмълвен до вратата на ресторанта. Студените му жълтеникавокафяви очи премигваха бавно, оглеждайки посетителите, и накрая се спряха върху един мъж, седнал на маса в ъгъла.

В този момент управителят на ресторанта се насочи към Лерой с отворена уста, готов да каже, че няма никакви места. Ресторантът беше модерен и често посещаван и тук не си падаха по чернокожите, дори и да бяха добре и скъпо облечени, подобно на Лерой.

Но преди управителят да го доближи, Лерой постави на пода пакет, който носеше, ритна го с енергичен замах в посока към масата в ъгъла, обърна се и излезе.

Управителят почеса главата си с озадачена физиономия и тръгна към пакета.

По-късно същата вечер по телевизията дадоха пълно описание на случилото се. „Меджик Лантърн“, популярен ресторант в Манхатън, беше разрушен до основи от бомба. Четиринайсет души бяха мъртви, двайсет и четири — ранени. Полицията работеше по няколко следи.

— Ама че тъпизми — измърмори Лерой Джизъс Боолз, дъвчейки усърдно сандвич, и изключи телевизора. Остана седнал в леглото.

— Какво казваш, миличък? — попита го красиво чернокожо момиче, легнало до него. Беше на около двайсет и пет, с къдрава, кестенява коса и кафяви очи с формата на бадеми.

— Нищо — отвърна Лерой. — Нищо, което да те интересува.

— Всичко за теб ме интересува — прошепна тя, надигна се, притисна се до гърба му и започна да го гали по косата.

Той неспокойно се опита да се отърси от нея. Колко хубаво беше, помисли си, да намери момиче, което да държи ръцете си далеч от него.

Лерой беше на двайсет и две. Висок шест фута, донякъде слаб, но извънредно силен. Имаше правилни черти и беше много симпатичен — това беше наследил от майка си, която беше шведка. Кожата му беше тъмнокафява — наследена от неговия баща, който беше от Ямайка.

Винаги се обличаше безупречно. Костюми, жилетки, копринени ризи. Дори чорапите и шортите му бяха от най-чиста коприна.

Лерой обичаше черното като цвят на дрехите, жените, колите и мебелите.

От майка си беше наследил и вкус към скъпите неща. Тя също така го беше убедила да избягва белите хора в живота си.

— Какво ще кажеш да отидем на едно кино довечера? — попита момичето. — Можем да отидем на някоя късна прожекция. Утре не съм на работа, така че…

— Не ми се ходи, Мелъни — рече той. — Имам работа по-късно.

— Какво работиш? — попита любопитно Мелъни. Познаваше го от три седмици, спеше с него от две, но все още не знаеше нищо за него, освен че имаше хубав апартамент и много пари и беше интересен за компания.

— Казах ти да не си навираш носа — каза Лерой с категоричен тон. — Върша… неща… които няма да са ти интересни: сделки, различен бизнес.

— О-о! — каза тя и, като че ли останала доволна от отговора, замълча. После попита: — По кое време ще излизаш?

— По-късно.

— Аз мога да остана, да поддържам леглото топло. Няма да ставам рано, така че ако искаш, мога да остана цялата нощ. А?

— Да-а… но някой друг път.

Мелъни стисна устни и между тях се образува продълговата линия. Тя беше много красива и не беше свикнала да й отказват.

— Имаш друго момиче — обвини го тя. — Това е. Излизаш да се видиш с някоя друга.

Той въздъхна. Всичките бяха едни и същи. Всичките искаха да те притежават. Защо не можеше да си намери жена, която да се държи естествено? Уж винаги ги избираше внимателно. Никакви проститутки, курви или наркоманки. Излизаше с чернокожи модели, актриси, певици. Мелъни, например, беше момичето от корицата на „Космополитън“46, а момичето, с което бе излизал преди нея се бе класирала на второ място в конкурса „Мис Чернокожа Америка“.

— Не се разкисвай — изсъска той, когато тя се разплака със сълзи. — Няма да ти свърши работа. Красивите ти очи целите ще се зачервят и ще станеш сополива. А така хич не ми харесваш.

— Тогава поне да остана ли? — попита тя през сълзи.

Лерой поклати отрицателно глава:

— Казах ти. Нали? Имам работа за вършене.