Убийци от любов

32.

Шифти Флай изпрати Анджело до мястото му в огромния джъмбо джет62, който щеше да отлети за Ню Йорк, за да бъде спокоен, че е седнал където трябва.

— Не си мисли, че беше много забавно, янки — процеди той.

— Слушай, човече — рече Анджело. — Защо си толкова изнервен? Разбирам, че си имаш работа за вършене. Но трябва да ти кажа, че не си много добър за тази работа.

Шифти Флай му хвърли святкащ поглед. Еди Ферантино го беше нахокал здравата заради това, че Ник му се беше измъкнал незабелязано.

— Няма смисъл да се въртиш повече тук заради мен — продължи Анджело. — Няма да отида никъде. — Отпусна се на облегалката и затвори очи, надявайки се, че когато ги отвори, Шифти Флай няма да е тук. След малко ги отвори и него наистина го нямаше.

Днес беше истински ужас, помисли си той. Крясъци отвсякъде. Енцо от Ню Йорк, който накрая беше успял да го намери. И Еди Ферантино в Лондон. Господ знае какво ли толкова беше свършил. Беше свободен, бял човек, на възраст над двайсет и една, който се беше изклатил с някаква жена и не беше казал на никого къде беше ходил. Сякаш беше някакъв ужас. Престъпление.

— Бихте ли искал да поръчате пиене, сър? — попита стюардесата. Изглеждаше, симпатична в своята спретната премяна от найлон.

Нормално веднага би му се приискало да я изчука, но главата му сега беше пълна с какво ли не и не й обърна почти никакво внимание.

— Само една кола — каза той.

Двете места до него бяха празни и това го зарадва. Надяваше се, че по-късно ще може да се излегне и поспи. Беше толкова уморен и му се искаше да си почине.

Чувстваше се неспокоен, че отива да се види с баща си. Енцо навярно щеше да се разкрещи за външния му вид. Не беше имал време дори да се подстриже и косата му сега беше дълга и гъста като на рокзвезда.

Така му се искаше да каже на Енцо Басалино да ходи да се чука някъде. Но не можеше. Добре знаеше, че не може. Но въпреки това не беше сигурен защо не може.

Когато огромният самолет се понесе по пистата, Анджело започна неусетно да мисли за Рио. Все пак определено беше жена за някого, например за човек като Енцо. Рио Джава имаше своя характер, беше оригинална. Правеше нещата по свой начин.

От друга страна, беше садистична кучка. Така се отнесе с него, че въобще не остана очарован от пиенето, което беше забъркала, както и от това, че го въвлече в нейната оргия с ония типове от личната й банда перверзници. С кого си мислеше, по дяволите, че има работа тя? Та той не беше някой смотаняк, хванат от улицата.

Почуди се дали тя ще го потърси. Бързото му отпътуване за Ню Йорк вероятно я беше изненадало. Навярно тя щеше да си помисли, че бяга от нея. Но защо? Нямаше от какво да бяга. Нямаше никакво значение, че някакъв си педи го беше направил с него. Голяма шибана работа. Повечето мъже поне веднъж бяха опитвали хомосексуалното преживяване през живота си.

Когато се замисли над това, по кожата му започнаха да пълзят приятни тръпки, от стомаха му започна да се излъчва топлина, която се разля по цялото му тяло и го завладя вълнение, пред което беше безсилен. Дълбоко в душата си разбра, въпреки че не искаше да го признае, че това беше нещо, което искаше да опита пак.

Лара отиде на летище „Кенеди“ да посрещне принц Алфредо Мазерини. Беше му се обадила по телефона, за да му каже, че й липсва. И въпреки, че той се намираше по средата на турнира по табла в Гщаад, беше обещал да долети при нея веднага.

Беше решила да посрещне самолета му, защото чувстваше нужда да се занимава с нещо. Толкова много мислеше напоследък, че чувстваше, че полудява. Ник Басалино беше в съзнанието й постоянно и просто не знаеше как да го забрави.

Принц Алфредо навярно щеше да я накара да забрави.

Сигурно, подигра й се някакъв вътрешен глас.

В този момент най-неочаквано се сблъска с Ник.

Двамата впериха поглед един в друг, напълно изненадани. Лара се усмихна, с което прогони напрежението от погледа си. Протегна ръка за обичайното си европейско ръкостискане.

— Да не би да се връщаш в Лос Анджелис? — попита тя с вежлив тон, добавяйки на себе си — „при Ейприл“.

— Не. — Той поклати глава отрицателно. — Брат ми пристига от Лондон. Ще го посрещна. А ти какво правиш тук?

— Ух… Имам приятели, които пристигат от Европа. — Сама не разбра защо не каза, че идва нейният годеник принц Алфредо Мазерини, римски принц, а не някакъв жалък полувъзпитан италианец янки като него.

Преди двайсет и четири часа двамата бяха заедно в леглото. Сега стояха на разстояние като възпитани непознати.

Ник погледна часовника си. Лара се огледа със смътната надежда, че може да види някого, който да я спаси от положението.

— Ще взема да отида да проверя как е полета на самолета, дали се движи навреме — рече той. — Ти кой полет чакаш? Кажи ми номера и ще видя и за твоя.

Тя му подаде лист хартия, на който бяха написани подробностите.

— Почакай тук — заповяда й той.

Веднага щом тръгна тя почувства безумно желание да хукне да бяга. Но й се стори твърде детинско. Загърна се с палтото си от рис и остана на място.

Той се върна съвсем скоро. Тя забеляза как жените се заглеждат в него, докато той се приближаваше. Беше такъв мъж, към когото обикновено поглеждаха два пъти. Всеки се припознаваше — актьор ли беше той или певец?

— Чакаме един и същи самолет — обяви той. — Закъснял е с два часа. Искаш ли да отидем до мотела на летището и да направим луда, невероятна любов? — Усмихваше й се леко.

Шегуваше ли се, помисли си тя.

И тя му се усмихна студено. Не прие шегата му:

— Не мисля така.

— Жалко. — Владееше се много добре. — Изглеждаш много красива, като че ли напоследък си правила само красиви неща.

— Как е Ейприл? — попита тя, сменяйки бързо темата.

— Страхотно — излъга той. — Всичко е наред. Разбра, че всичко е било клюка.

— Само че не е било — подчерта Лара.

Той се засмя неловко:

— Да-а, така е. Ти го знаеш и аз го знам, но не сме казали на никого, нали така?

Тя се усмихна злорадо на себе си и го погледна подигравателно със зелените си очи:

— Дали е така?

Той я хвана здраво под ръка.

— Искам да ти предложа едно пиене — каза той. — Не можем просто така да стоим два часа.

— Аз ще се върна в града — каза тя със сух глас. — Реших да не чакам. — Майната му на Алфредо, че беше направил връзка за Америка със същия самолет, с който летеше братът на Ник.

— Значи имаш време първо да пийнем по нещо.

Искаше й се да каже не, да се обърне и побегне, да избяга от живота му. Но тялото й настойчиво я умоляваше да остане до неговото и не се помръдна.

Отново я прихвана под ръка и я отведе в близкия бар в летището, където седнаха в ъглово сепаре. Тя си поръча шампанско и портокалов сок. Сервитьорката на коктейли я изгледа, като че ли беше някаква куку и после се обърна към Ник да поръча и му намигна многозначително.

Той не й обърна внимание, не поръча нищо и продължи с Лара:

— Аз вероятно няма да имам възможност да се върна на Брега още няколко дни — рече той, — така че ако имаш намерение да оставаш тук, навярно ще можем…

— Навярно ще можем какво? — прекъсна го тя студено. — Да извършим още няколко тайни интерлюдии? Да се позабавляваме още малко, продължавайки да си мислим, че Ейприл няма да разбере?

— Вчера не ми възразяваше.

— Вчера нямах никаква представа, че ще се разкиснеш така щом видиш имената ни заедно във вестника.

— Казах ти истината за мен и Ейприл. Никога не крия тайни. И това не променя начина, по който ме възбуди. Ти знаеш много добре, че ме възбуждаш. И нима ти е все едно, а? — Хвана ръката й и я стисна силно в своята. — Има нещо между нас, лейди, така че не се опитвай да се съпротивляваш. Просто се отпусни.

Тя почувства, че е съвсем лесно да се съгласи с него. Още два-три дни невероятен секс. И какво от това?

— Посрещни приятелите си — продължаваше той, — аз ще посрещна своя брат. Ще свършим с посрещането и по-късно ще се отбия в апартамента ти. Никой няма да разбере, само ти и аз ще знаем. Така и двамата ще спечелим. Какво ще кажеш?

Умът й работеше трескаво. Ник Басалино трябваше добре да разбере урока си, беше прекалено самоуверен.

Взела това решение, тя се колеба още само миг.

— Хайде Лара — продължаваше настоятелно той. — Имаш ли резервен ключ за апартамента?

Да, отмъщението чакаше. И щеше да е сладко, помисли си тя, бъркайки веднага в чантата си. Щеше да го скрои както трябва.

— Да, всъщност, имам — рече тя.