Убийци от любов

40.

Още преди да започне следващият ден къщата в Маями кипеше от делова активност. Провеждаше се оживена среща.

Енцо седеше зад бюрото си. Очите му бяха зачервени и подути, раменете бяха отпуснати тежко. До него стоеше Ник. Най-много и най-оживено разговаряше той, речта му беше бърза и тежка.

Енцо като че ли беше остарял с десет години. Само слушаше средния си син и кимаше от време на време, за да даде знак на многото хора, изпълнили стаята, да разберат, че е съгласен с всичко, което казва Ник.

Анджело се беше свил прегърбен на стол до тях. Беше уплашен и това му личеше. Лицето му беше бледо. С неуверена ръка повдигаше голяма водна чаша скоч и отпиваше на големи глътки. Изпитваше неутолима нужда да се натряска съвсем и изгуби усещане за всичко. И няколко цигари марихуана после, мислеше си той, щяха да го успокоят добре и да прекратят треперенето му. Само не трябваше да ги пуши пред баща си. Той въобще не одобряваше наркотиците.

Ник имаше много добро самообладание и беше изненадващо уверен в себе си, когато даваше указанията. Каза на присъстващите, че иска информация, и то бързо. Предложи награда от десет хиляди долара за точна информация.

Когато срещата свърши, присъстващите бързо се разотидоха. Останаха тримата.

— Роуз — измърмори Енцо, — забравихме да й кажем, някой трябва да каже на Роуз.

Анджело веднага зарови глава в чашата с уиски. Майка му винаги му беше изкарвала ангелите от страх. Франк й беше любимец, Ник беше добро момче, но за Анджело винаги беше лудата Роуз.

— Аз ще й кажа — рече Ник, спасявайки Анджело от извинения. Ник можеше да общува нормално с майка си, когато тя беше в добро настроение. Понякога дори предизвикваше слаба усмивка на иначе мъртвото й лице. — Отивам сега при нея.

Роуз седеше както обикновено в стола си до прозореца, втренчила поглед навън.

Ник се приближи тихо зад нея, сложи ръце на раменете й и ги притисна.

— Чао, мама. — Остана поразен колко слаба бе тя.

Роуз вдигна поглед към него, без дори да трепне от изненада и кимна леко, въпреки че беше изминала повече от година, откакто го беше виждала.

— Съжалявам, че толкова отдавна не сме се виждали, но знаеш как са нещата. Имах много работа там, на Брега. Ти наистина изглеждаш страхотно.

Ник още си спомняше своята майка преди да се заключи от външния свят. Помнеше добре поразителната й красота, жизнената й натура и как лесно и бързо се сприятеляваше с хората.

Също си спомняше нощта, през която се случи това. Беше шестнайсетгодишен и беше излязъл на среща с момиче. Тогава живееха в друга къща. Когато се върна, на вратата го срещна Алио и му каза, че майка му е болна.

— Довечера ще останеш у нас — му каза след това Алио. — Анджело и бавачката са вече там. — Алио дори не го беше допуснал да влезе в къщата да вземе четката си за зъби.

Две седмици не го пуснаха да се прибере у дома. Когато накрая се върна, намери майка си заключена и отказваща да разговаря с всеки от тях. След няколко години изолация Енцо премести всички в резиденцията в Маями. Тук тя се изолира отново, като се заключи и прегради вратата на стаята си, която гледаше към басейна. Не се показа навън нито за миг, въпреки че понякога благоволяваше да разговаря със синовете си.

— Франк е мъртъв — каза Ник с отпаднал глас и отдръпна ръце. — Нещастен… случай.

Роуз се извъртя бързо и заби поглед в него. Все още имаше най-великолепните очи, които някога беше виждал. Можеха да прогорят дупка в теб — толкова дълбоки и ярки бяха. Говореха вместо нея, умоляваха да каже още.

— Уф… не знам много. Беше в една лимузина. Избухна бомба… — Ник отново прегърна майка си. Какво повече да каже?

— Енцо — прошепна тя с обвинителен тон. — Баста65!

Настъпи тишина.