Убийци от любов

20.

Мери Ан Огъст беше много доволна, че Енцо беше решил да я вземе със себе си до Ню Йорк. Никога нямаше открито да го признае — освен на себе си — че намираше Маями скучен и отегчителен. И то не толкова самия Маями, колкото факта, че не й се позволява да излиза сама, и че хората, които идваха в къщата, бяха всичките много възрастни. И, естествено, жената, която все надничаше от прозореца. Беше много изнервящо чифт луди черни очи да те преследват навсякъде.

— Кой е там? — беше попитала Мери Ан разтревожена, когато беше пристигнала в къщата първия ден.

— Забрави това — я беше предупредил Енцо. — Просто не обръщай внимание и никога да не хващам задника ти да се върти близо до онази стая. Ясен ли съм?

Мери Ан разбра много добре, че повече не трябваше да го разпитва, но това не я възпря да разговаря по въпроса с прислужницата, която носеше храна в стаята два пъти на ден.

Прислужницата беше италианка и се страхуваше да говори, но Мери Ан постепенно сглоби отделните части от цялата картина, които успя да научи от отделни реплики. Жената беше съпругата на Енцо. Беше психически болна и никога не излизаше от стаята си.

Мери Ан се изплаши, но след като живя няколко месеца в къщата забрави за лудите, постоянно наблюдаващи очи и свикна да мисли, че те не са там. Беше много мило от страна на Енцо, мислеше си тя, че е оставил старата дама в къщата и не я е изхвърлил в психиатрична болница.

Мери Ан намисли да свърши много неща в Ню Йорк. Искаше да си купи нови дрехи, да види всичките шоута по „Бродуей“57 и да похапне в най-добрите ресторанти.

Но Енцо имаше други идеи. Когато пристигнаха я затвори в апартамента в хотела и й каза да стои там, докато не й каже нещо друго.

Бяха пристигнали сутринта. Сега беше седем часа вечерта и Мери Ан беше отегчена и гладна.

Седеше нацупена на леглото с кръстосани по турски крака. Сините й очи отразяваха светлината на телевизора, по който даваха някакво шоу.

Отначало не чу почукването по вратата. Когато Алио Маркузи влезе, тя се стресна.

— Ох, ти ли си — каза тя със сърдит тон. — Къде е Енцо?

Алио се усмихна. Беше се изкъпал и облякъл новия си син костюм. Оплешивялата му коса беше зализана с лъскава помада.

Енцо му беше казал каквото трябва. Мери Ан беше вън от играта. Беше й намерил някаква работа в Лос Анджелис.

Енцо винаги позволяваше на Алио да опита, когато свърши с някое момиче. Така беше в продължение на трийсет години. Понякога момичетата възразяваха. Но точно такива харесваше Алио. Още когато беше млад му беше трудно да го вдигне при нормални обстоятелства.

— Той няма да дойде — рече Алио с мек тон. — Имам да ти казвам нещо, скъпа моя.