Възраждането на Атлантида

Глава 7

На няколко стотици мили разстояние, върховният лорд на вампирите Барабас вдигна глава и подуши въздуха. Нещо… какво!! За един кратък миг бе усетил смущение в елементите отвъд всичко, което…

— Но, сенатор Барнс, като лидер на Праймъс, вие трябва да… — мазно каза човекът.

Барабас изсъска към него, мразеше фалшивото си име. Барне. Беше жалко подобие на име.

Знаеше обаче, колко неблагоразумно би било да предяви претенции към наследството си. Мнозина все още си спомняха прокълнатото му от историята име и събитията, които Пилат Понтийски бе предизвикал в онзи ден.

Скоро. Скоро той щеше да встъпи в правото си и тогава името Барабас щеше да бъде мразено и да всява ужас в такъв мащаб, че за тези овце случилото се в миналото щеше да бъде нищо в сравнение с предстоящото.

Овцата пред него се просна точно там, на бетонния под на централната подземна зала на Праймъс.

— Като лидер на Праймъс, аз трябва да правя, каквото поискам — каза той подигравателно. — Другите две камари на Конгреса ще направят точно това, което им кажа, нали?

Човекът се изтъркаля и запълзя назад вън от стаята, вероятно считайки се за късметлия, имайки предвид на какво бе станал свидетел.

Погледът на вампира се премести към конгресмена от Айова и сенатора от Мичиган, които бяха причинили толкова много проблеми. Те висяха със стъпала във въздуха и ръце, заключени в окови, забити в стената.

Женските от кръвното му потомство се плъзгаха край тях, разрязваха деликатно кожата на окованите мъже и смучеха кръвта, стичаща се по голите им тела. Мъжът от Айова все още стенеше, макар другият отдавна да бе замлъкнал.

Барабас разсъди върху и после отхвърли заключенията, отнасящи се до относителната опозиция на техните партийни поддръжници, въз основа на силата им и след това се отпусна в своя подобен на трон стол. Присвивайки очите си, той се фокусира върху смущението на елементите, което бе усетил по-рано.

— Какво може да има такава сила? — промърмори той, барабанейки с пръсти по облегалката на стола.

Вратата на залата се отвори с трясък и неговият помощник Дракос, връхлетя в стаята.

— Почувствахте ли го, Барабас?

Барабас кимна, с почти незабележимо движение на главата.

— Почувствах го. Какво беше това?

Дракос се спусна на земята, а сребристата му коса се разля върху раменете му. Барабас бе наясно, че повечето от неговите жени тайно отправяха жадни погледи към генерала му.

Ще трябва да направя нещо относно Дракос. Станал е почти достатъчно силен, за да ме предизвика. Може би е време за нов помощник.

Но на глас той само отговори на зададения въпрос.

— Може би нищо. Може би всичко. Изпрати главния отряд. Не можем да си позволим да се разсейваме точно сега.

— Анубиса?

Барабас едва се сдържа да не потръпне.

— Тя не… не е на разположение напоследък. Не, че някога ни казва нещо от това, което знае.

— Все пак, ако я предизвикаме… — каза Дракос, стискайки челюст.

— Достатъчно — изрева Барабас. — Прави, каквото ти казвам.

— Както заповядате, така и ще бъде направено — отговори Дракос, отклонявайки поглед и покланяйки се ниско. — Аз ще ги поведа.

— Не. Имам нужда от теб тук — каза Барабас. — Изпрати друг. Може би Терминъс.

Дракос повдигна вежда, но иначе лицето му остана напълно неразгадаемо. Това не беше изненадващо за вампир на повече от девет хиляди години, но въпреки това беше дразнещо.

Барабас се изправи с движение, чиято скорост го превърна в напълно размазано петно, което може би щеше да ужаси окования мъж от Айова, ако една от жените не беше прерязала в същия момент югуларната3 му вена.

— Толкова трудно се намират добри политици в наши дни — отбеляза Барабас. — На всички им липсва определена издръжливост.

Пристъпвайки край пръските кръв и вдишвайки плътния, меден аромат с удоволствие, Барабас махна с ръка към своя генерал.

— Имам по-важна задача за теб, помощнико мой. Трябва ми друг телепат. Може би бях прекалено изискващ в привързаността си към последния.

Отново се замисли за купчината безжизнена плът, която бе оставил на пода на спалнята си, изпитвайки повече от съжаление.

Дракос заговори безстрастно.

— Телепатите са малко и са рядко срещани, господарю мой, и става все по-трудно да бъдат открити. Надявах се, че този…

Барабас го прекъсна.

— Изпитваш ли ме, Дракос?

Макар че той наистина бе необичайно суров с телепатите тази година. Жаждата му за кръв и плът нарастваше, вместо да отслабва, колкото по-възрастен и силен ставаше, и имаше нещо в това да чува измъчените мисли на жертвата си чрез телепатична връзка, което бе непоносимо съблазнително.

Само ако емпатите все още съществуваха. За да почувства действително болката на овцата, докато я причиняваше… той потръпна от чист екстаз само при мисълта.

Никой не бе оцелял толкова дълго, колкото него — не бе останал нито един Барабас, до когото да се допита за съвет, ако се изправи лице в лице с още по-непреодолим глад, докато годините се нижеха. Може би бе предопределен да стане повече животно от шейпшифтърите, които планираше да унищожи.

Отърсвайки се от черните си мисли, той изведе Дракос от залата, хвърляйки поглед назад към жените си, които обезумяло лочеха конгресменския фонтан от кръв.

— И повикай секретаря ми. Имам ново предложение по отношение на онзи последен законопроект, върху който беше наложена обструкция. Мисля, че на останалата част от Конгреса може да й се стори по-… приемлив… сега.

Той се спря на вратата и обърна глава към останките от най-решителните си противници според вестник „Дъ Хил“.

— След това извикай някого да изхвърли боклука.