Възраждането на Атлантида

Глава 9

— Какво има, лорд Райзън?

Райзън разсече въздуха с ръка, заповядвайки на воина си да замълчи. Да спре да шуми, докато Райзън отваряше съзнанието и сетивата си, за да провери за някакво смущение в елементите.

За минута, почти помисли, че… Но не. Конлан отдавна бе мъртъв. Кралският двор тънеше в хаос. Никой не желаеше да се изправи и признае, че Анубиса е убила наследника на Седемте острова. До сега.

Райзън погледна надолу към издължената форма върху масата, увита в алено кадифе. Тризъбецът. Той почти не можеше да повярва, че действително го е взел. Че сега лежи на масата в едно от неговите скривалища, точно под носа на спящите земляни в сградите около него.

Отмъкнат изпод носа на Аларик.

Мисълта за последното го изпълни с несравнимо задоволство. Арогантен задник. Последният им сблъсък преди девет дни се появи в съзнанието му.

— Знаеш, че той няма да се върне, Аларик — каза Райзън, разхождайки се по мраморния под в личната приемна зала на жреца. — Минаха седем години. Дори ако се върне, той няма да бъде Конлан.

Спря и фиксира жреца с втренчен поглед.

— Той ще бъде… повреден.

Аларик скръсти ръце пред гърдите си. Мъжът изглеждаше по-скоро като уличен главорез, отколкото като избраника на Посейдон, докато не съзреш мощта, горяща в очите му.

— Конлан е по-силен от всеки един от вас. По-силен от всеки друг воин в историята на Атлантида. Посейдон не ми е дал никакъв знак, че той е мъртъв. Или променен. — Аларик присви очи. — Нима ми казваш, че се съмняваш в Бога на моретата?

Райзън заби юмрук в дланта си.

— Никога не съм богохулствал и няма да започна сега, така че не го споменавай, жрецо. Само се чудя дали наистина чуваш какво ти говори Посейдон. Или просто ни предаваш собствените си надежди за приятеля си от детството?

— Никога не се осмелявай да ме предизвикаш, Райзън. Родът Микена ще съжалява.

Аларик не повиши глас, но стените на храма потръпнаха.

Райзън дори не мигна.

— Може би ти ще си този, който ще съжалява за този ден, Аларик.

След това напусна храма, без да поглежда назад.

Вече съставяше плана си.

Райзън протегна ръка, за да докосне кадифените гънки, покриващи Тризъбеца. Беше повече от подготвен да бъде убит заради светотатството да го докосне. Тризъбецът на Посейдон. Средството за издигане на атлантските крале на трона в продължение на хилядолетия.

Въпреки това, когато го бе взел в ръце онзи ден в храма, бе останал в покой. Безжизнен. Просто хубав артефакт, смес от злато, сребро и орихалк, оформена в същия образ, който носеше дамгосан върху гърдите си.

Но със седем празни вдлъбнатини, които показваха, къде са били сгушени неговите седем скъпоценни камъка преди катаклизма. Преди те да бъдат разпръснати по земите на повърхността за защита и съхранение.

— Милорд — започна воинът отново.

Изтръгнат от размислите си, Райзън погледна към него. Мика, първият от неговите Седем.

— Трябва да продължим. Те със сигурност ще тръгнат след нас много скоро — каза мъжът, стиснал с ръце дръжките на кинжалите си.

Братя воини на Посейдон. Свързани още по-силно от чудовищността на деянието, което бяха извършили.

— Това справедливост ли е, Мика? — чудеше се Райзън на глас. — Справедливо ли е това, което правим за нашата родина? Или е държавна измяна, както Аларик със сигурност ще го нарече?

Очите на Мика блестяха с плам за тяхната кауза.

— Справедливо ли е да се мъчим да открием скъпоценните камъни, които са били изгубени. За да възвърне Атлантида предишната си слава, милорд. След повече от единадесет хиляди години със сигурност е време.

Райзън кимна бавно.

— Да, време е. Бяхме натоварени със задачата да послужим като първо предупреждение в навечерието на унищожението на човечеството — каза той, цитирайки древните думи.

— Наглостта на обитателите на нощта със сигурност е повече от първо предупреждение — изръмжа Мика.

Мимолетна усмивката премина през лицето на Райзън. Обитателите на нощта. Архаичният език му напомни, че Мика не е прекарвал много време извън Атлантида. И въпреки това бе вледеняващо точен.

— За Атлантида, тогава, Мика — каза той, вдигайки собствения си кинжал високо във въздуха.

— За възраждането на величието и господството на Атлантида.

Останалите от воините, които бяха влезли в стаята, докато той и Мика говореха, вдигнаха кинжалите над главите си като един.

— За Атлантида! — извикаха те в унисон. — За Микена!

Райзън се усмихна. Да, за Атлантида и Микена. И за неговото възкачване на трона на наскоро възстановената Атлантида.

— За Микена — изрева той.

После отново погледна към вързопа на масата, стъписан от мимолетно движение и проблясване на светлина.

— Сигурно ми се е привидяло — промърмори той, а думите му бяха удавени в гърмящите викове на воините му.

Защото само за частица от секундата изглеждаше така, сякаш кадифето блестеше.

— Да не си изгубил кралския си ум? — Вен спря да крачи напред-назад и да ругае яростно на древен атлантски, латински и рядко използвания диалект, който преди време беше научил близо до Константинопол, застана пред брат си и сложи ръце, свити в юмруци на хълбоците си.

Конлан въздъхна, без да знае дали да присъди на брат си боен медал за творчество, или да заповяда на Джъстис да арестува Отмъщението на краля за измяна.

Бих могъл да хвърлям монета…

Конлан се приближи до него, нахлувайки в дяволския кръг, който Вен обичаше да нарича свое лично пространство.

— Не те попитах за мнението ти относно действията ми. Само описах възможна заплаха за нашите воини. Ако повече хора имат способността да ни изваждат от строя с емоционална телепатия…

Той не спомена, че беше премълчал адски много от признанието си. Нямаше никаква заплаха за сигурността на Атлантида, що се отнасяше до свирепото привличане, което изпитваше към нея.

Признай си, привличане е меко казано. Опитай с поразителна, смачкваща топките похот.

Той изпусна дъх. Дори принцовете имат право на някакъв личен живот, нали?

Вен поклати глава отвратен, след това отново започна да крачи напред-назад и да ругае. Конлан спря да го слуша, след като чу нещо от сорта на „потомството на торен бръмбар“ на ранен португалски и се обърна към Аларик, който беше останал необичайно мълчалив, докато принцът разказваше за събитията от вечерта.

Когато Аларик говореше, бе достатъчно опасен. А когато мълчеше, бе смъртоносен.

Жрецът се взираше в него, без да мига и изглеждаше почти нечовешки в своето спокойствие. Ако някога някой мъж бе изглеждал неподходящ за свещеничество, то Конлан би назовал Аларик. Жрецът беше висок, колкото него, а силното му мускулесто тяло подхождаше на смъртоносната заплаха в очите му.

Никой ученик обаче не би го потърсил, за да му разкаже история за детинските си пакости в изповедалнята, това бе сигурно. И все пак се говореше, че повече от една жена, съблазнена от тъмната красота на Аларик, таи надежди да убеди мрачния жрец да… кривне… от обета си за безбрачие.

Конлан почти се засмя при мисълта. Бе добре известно, че Посейдон ще лиши от силите му жреца, който наруши обета си за безбрачие. Силата бе единствената любовница на Аларик и никоя жена не би могла да застане между него и стремежа му за дори повече от нея.

Сякаш прочел мислите на принца си, Аларик оголи зъби в студено подобие на усмивка.

— Съгласен съм с Конлан.

— Вижте, аз… какво? — съгласието на братовчед му го обърка.

— Чу ме — отвърна Аларик с безизразно лице.

— Ти искаш да последваш този човек до дома й, за да осигуриш безопасността й. Искаш да я заведем в Атлантида като твой… гост. Съгласен съм с теб.

Вен експлодира.

— Страхотно, сега имам двама от вас, които са си загубили ума. Очаквах повече от теб, църковен плъх.

Погледът на Аларик плавно се премести към Вен и нещо, шептящо за смъртна опасност, проблесна в очите му.

— Аз съм върховният жрец на Бога на моретата, лорд Венджънс. Време е да оставим настрана детинските си… симпатии.

Конлан застана между двамата мъже. Последното нещо, от което се нуждаеше, бе двамата му най-доверени съветници взаимно да си потрошат главите.

— Успокой се, Вен. Ти трябва да си модел за подражание за моите воини, нали?

Вен изсумтя.

— Аз съм модел за подражание за всичко, което има значение. Но да стоя безчувствен и студен пред лицето на сериозен проблем, не е в моя стил. Аз съм повече „ритащ задници без много въпроси“ тип човек.

Той замълча за миг и пъхна кинжалите си обратно в ножниците им.

— И да се съглася да заведем човек в Атлантида? Особено сега, когато Тризъбецът е в ръцете на врага? Повтарям, вие двамата сте загубили шибаните си умове.

Въпреки това, клатейки глава, Вен отстъпи назад и махна с ръка, сякаш за да подтикне Аларик да продължи. Жрецът сви рамене.

— Знанието е сила. Човекът има сила, която е непозната за нас. Ако тя наистина може да предава емоции по мисловни пътеки, то трябва да бъде проучена и анализирана за източника на тази способност.

Вен понечи да го прекъсне, но Аларик вдигна ръка.

— Да не споменаваме потенциалната чудовищност на оръжие, което има силата да повали воин с такава мощ и психическа устойчивост като Конлан на колене — каза той, а тонът му бе напълно лишен от емоция.

От гърлото на Конлан се откъсна ръмжене, с което изненада сам себе си, а както изглеждаше, и всички наоколо.

— Би направил дисекция на Райли в лаборатория, ако вярваш, че това е единственият начин да разбереш нейната дарба, нали?

Аларик повдигна една вежда.

— Райли? Знаеш името й?

Яростта му нарасна и Конлан стисна юмруците си, докато кокалчетата на пръстите му побеляха, борейки се да си възвърне достатъчно спокойствие, за да говори.

— Ти. Няма. Да. Я. Докосваш — процеди той.

Аларик незабавно вдигна ръце, с длани, насочени надолу, сякаш за да покаже, че няма лоши намерения. Той се върна към официалния тон, може би осъзнаващ заплахата на Конлан.

— Усещам смущение в елементите, които ни заобикалят, и все пак ти не показа никакви външни признаци досега. След като аз, за разлика от човека, не мога да усещам емоциите на околните, ще трябва да обясниш реакцията си към думите ми.

Конлан принуди ръцете си да се разтворят и пое дълбоко дъх.

— Не зная дори дали мога да обясня. Или, ако можех, дали бих искал.

Той тръсна глава, опитвайки се да я прочисти. Умът му неволно потърси и опита да установи контакт с неспокойното спящо съзнание на Райли. Този прост контакт го успокои малко.

Съвсем достатъчно, за да го вбеси. Какво, дявол го взел, ставаше?

— Имам нужда от време, за да го проумея, сам — призна той.

Вен се намеси.

— Аларик, със сигурност трябва да разбираш, че нашата най-важна работа е да си върнем Тризъбеца, а не да си играе на бавачка на някаква човешка женска. Аз самият обичам хората, Конлан, и съм се наслаждавал на много приятни часове с тях.

На лицето му светна вълча усмивка.

— По дяволите, понякога с две от тях наведнъж. Дори съм защитавал хиляди от тях от вампирите и проклетите шейпшифтъри през вековете. Но не ме виждате да стоя на пост пред къщите им.

Някой се засмя. Погледът на Конлан профуча по редицата воини. Бастиян. Разбира се. Той беше твърде дяволски грамаден, за да се страхува от нещо. Дори от гнева на двама атлантски принцове.

Мамка му. Нямаше как да не се възхити на очевидния кураж на мъжа.

Конлан се обърна отново към Вен и кимна.

— Прав си. Но тази е различна. Тя вероятно има заложбите да бъде използвана като оръжие срещу мен, срещу всеки от нас и как това може да бъде хубаво?

Тази част от мозъка му, в която дългът отстъпи на нуждата, му извика. А и аз я желая. Ще я имам.

Дългът да върви по дяволите.

— Съгласен съм — отговори Аларик, изумявайки Конлан. Но, разбира се, Аларик откликваше на думите му, не на мислите му.

Или поне така се надяваше. Ако жрецът беше овладял до съвършенство четенето на мисли, порядките на Атлантида щяха да свършат в голяма купчина зловонни китови изпражнения.

Погледът на Аларик дори не трепна.

— Тя може да ни разсее в критичен момент и да ни струва обекта на нашето търсене. Задържаме жената и тогава си връщаме Тризъбеца. Това е най-мъдрият план за действие, както каза ти, Конлан. Вярно е също, че се нуждая от време и тихо, спокойно място, където да разчета знаците и открия местоположението му.

Вен промърмори слабо, а след това извъртя очи.

— Е, след като поставяш нещата по този начин… Да го направим.

Той рязко обърна глава наляво, а Бастиян, Денал, и останалите се наредиха около него, Конлан и Аларик. Девет от най-смъртоносните хищници някога стъпвали по земята и пътували по океаните й, с черни палта, веещи се зад тях, се изгубиха във влажната мъгла и се насочиха към миниатюрна къща, приютила една спяща човешка жена.

И щом я видя отново, ще осъзная, че това безумно привличане е било нещо мимолетно. Ще я отведем на сигурно място за по-късно проучване и после ще си върнем Тризъбеца. Нищо не се е променило.

Само че годините прекарани в обучение за неговото самосъзнание, му се подиграваха.

Глупак. Всичко се промени. Тя го промени.

Но дори и със своята дисциплина, обучение и остра като кинжал логика, всичко се отнасяше до проблема, че всъщност не знаеше коя тя имаше предвид.