Възраждането на Атлантида

Глава 10

Райли отново погледна към часовника, за трети път през последния час. Беше спала, колко? Двадесет минути, може би? След като остави две, на практика несвързани съобщения на гласовата поща на клетъчния телефон на Куин, това е.

Тя се претърколи и седна. Не беше особено изненадващо, че не се рееше в пухкавия свят на сънищата, предвид случилото се. Мислите й препуснаха към Дина и бебето, след това към Морис. Потръпна, когато най-накрая я връхлетя закъснялата реакция5.

— Можеше да съм аз. Той се опитваше да убие мен — прошепна тя, след това обгърна с ръце коленете си и се заклати напред-назад. По цялото й тяло преминаха тръпки, като си припомни преживяния ужас и седна разтреперана, когато сълзите започнаха да се стичат по бузите й. — И не беше единственият. Онези мъже тази вечер — ако той не бе там…

Конлан.

Самата мисъл за името му извика образа на лицето му в ума й. Изтънчени, аристократични скули. Силна челюст. Устни, които трябва да са били изваяни от най-талантливите ангели.

Трепетна топлина се разля в корема й. Тази целувка. Това беше… нещо. О, я се съвземи, Райли. Ангели, за бога. Не е като да не си виждала красиви мъже преди.

— Никой като него — прошепна тя в тъмнината на спалнята си. — Никога някой като него. Никога някой, който е успявал да нахлуе в ума ми. — Освен Куин. Двете със сестра й винаги са съумявали да споделят почти телепатична форма на комуникация. Никога не се бяха замисляли особено върху това; всеки знаеше за способностите за общуване между близнаците. Десет месеца разлика беше достатъчно близо до това да бъдат близначки.

Но никога не й се беше случвало с някой друг. Никога с непознат. Никога с невероятно великолепен мъж, който е спасил живота й, или поне я е избавил от отвратително нападение. Конлан.

Тогава чу глас, нежен, но настойчив, в ума си.

Да, тук съм.

След това усети загрижеността му, остра и дива. Имаш ли нужда от мен? В опасност ли си?

Тя вдигна ръка, сякаш можеше да докосне ярките емоции, завихрили се в нея. Не нейните чувства. Неговите.

— Тъй като това е сън, защо пък да не ти отговоря. Защото това трябва да е сън, нали? Само леко ПТСР, за завършек на деня ми. — Райли избърса сълзите от лицето си.

Да. Това трябваше да бъде. Нищо от цялата работа не се бе случило в действителност. Никой не можеше да накара океана да се държи по този начин.

Дори и вампирите.

Какво е ПТСР? И защо лъжеш себе си? Знаеш, че съм истински, акнаша. Чуваш ме в ума си. Усещаш емоциите ми, макар да нямам идея дори как е възможно това.

Райли се засмя. Не можа да се сдържи. Гласът му бе като хладните вълни на океана и сякаш милваше успокояващо изострените й нерви.

И извади от строя спокойствието й до степен на вълнение само за десет секунди.

Как въобще беше възможно това?

— Добре, господин Плод на моето въображение. Какво пък, по дяволите. Ще играя играта. ПТСР означава посттравматично стресово разстройство. Което преживявам след като Морис почти ме застреля. — Тя се разсмя отново. — Страхотен случай, както виждаш. Искам да кажа, на мен не ми се полагат халюцинации за пухкави облачета и розови слончета. Трябваше да си измисля убийствено разкошен мъж, който може да споделя мислите и чувствата си с мен.

Райли стана и се отправи към банята.

— Трябва да имам някакви хапчета тук някъде. Може би малко валиум?

Тогава отново почувства раздразнението му, когато настроението му се помрачи.

Някой е стрелял по теб?

Тих, опасен. Съвсем различен вид тръпки преминаха по тялото й от абсолютната мъжка сила в гласа му. Не че тя беше от типа жени, които веднага пламваха, щом им се изпречи някой готин мъжкар.

— Добре съм. Той е мъртъв, така че зарежи държанието от рода на „аз съм законът“.

Но гласът му прозвуча отново и тя замръзна на място, имаше нещо самодоволно и неподправено мъжествено в думите.

Мислиш, че съм разкошен, х-м-м?

Райли завъртя очи. Очевидно дори и в страната на халюцинациите мъжете имаха огромно его. Тя се зачуди неволно какво ли още е огромно при него и едва когато лицето й пламна, осъзна за какво си мисли.

Не отивай там, Райли.

Може би аз съм само плод на твоето въображение — каза той, нотка на благоразумие и развеселеност звънтеше в думите му в ума й. Може би не трябва да поглеждаш през прозореца.

— Какво? — тя притича до прозореца и дръпна щорите нагоре, вглеждайки се диво надолу към миниатюрната си градина. Там стояха четирима, не, петима мъже, застанали в неправилен кръг около Конлан. Забеляза, че всички те бяха огромни като него и облечени в черно, преди да насочи вниманието си към фигурата, стояща сама по средата. Гледайки нагоре към нея.

— О, мамка му, това си ти — прошепна тя, поставяйки ръце на прозореца, пленена от погледа му.

Да, определено съм аз. Ако съм само плод на твоето въображение, може ли да кажа, че ще ти бъда много признателен, ако… преосмислиш… облеклото си, преди да се покажеш пред хората ми? Гласът му, звучащ в ума й, стана дрезгав. Не че не оценявам избора ти на облекло за сън.

Поглеждайки надолу към тялото си, бузите на Райли пламнаха. Носеше само стар, износен зелен потник, върху който имаше избелял златист надпис „Умните момичета са върха“ върху дантелено бельо. Едно доста оскъдно бельо.

С горящо лице, тя отстъпи от прозореца, несигурна дали да се страхува, да се срамува, или да се вълнува, че той беше истински. Истински и стоеше отвън пред къщата й. Тя се спря на комбинация от трите и дишането й изведнъж стана повърхностно и забързано. Но по някакъв начин бе надникнала вътре в сърцето му, спомените му, дори душата му и там имаше чест и почтеност — нито намек за наклонности на сериен убиец. Е, освен ако не се спреше на вариант А: плод на въображението й. По дяволите, това беше объркващо.

Във всеки случай имаше няколко въпроса към него. Тя беше социален работник, за бога. Да се поставя в опасност, бе в реда на нещата. И се бе намирала в ума на този мъж. Знаеше, че той няма никакво намерение да я нарани. Не беше сигурна от къде го знае, но бе убедена.

Докато навличаше чифт дънки, тя се засмя без много чувство за хумор.

— Второто ми име е Опасност.

Гласът прозвуча в главата й, отново развеселен. Радваше се, че може да му осигури толкова много забавления.

Тя буквално можеше да почувства смеха му вътре в себе си, когато той проговори. Или изпрати мисловни вълни. Или каквото там правеше.

Наистина ли? Аз бих предположил, че е Неприятност.

Тя се ухили преди да осъзнае какво прави. Първата й усмивка от доста дълго време.

— По-добре е да бъдеш подготвен за неприятности, Конлан, ако не можеш да ми дадеш добро обяснение какво правиш в предния ми двор.

Усмивката изчезна от лицето й. Страхотно, имаше и вариант В. Той беше някакъв откачен преследвач. Сякаш не й беше достатъчно за една нощ.

За цял живот.

Но тя не беше страхливка. Нито пък глупачка. Райли навлече един суитчър през глава и грабна телефона, за да набере бързо 911 при нужда. След това притича надолу по стълбите и надзърна през шпионката. Да, той беше още там. Конлан и някакви мъже, които несъмнено също идваха от страната на здравеняците.

Поемайки дълбоко въздух, тя отвори входната врата. И точно тогава адът се стовари върху тях.

Вампири. Отвсякъде се материализираха вампири.

Беше ги виждала и преди, разбира се, всеки беше. И то не само по CNN. Беше ги наблюдавала съвсем отблизо, дебнещи плячка из тесните улички и крайните квартали на града. Търсещи жертви, които с прекалено желание се поддаваха на измамното обещание за безсмъртие, примамваха младите, слабите, безнадеждните.

Но никога не бе виждала цели две дузини от тях да се спускат от небето, насочени към миниатюрната морава пред къщата й. Същата морава, на която стоеше Конлан с хората си.

Тя се отърси от шока и извика предупредително.

— Внимавай, Конлан! Вампири!

Но той и хората му вече гледаха нагоре, извадили някакъв вид кинжали. Остриетата блестяха като мед, подсилена с диаманти, красиви и смъртоносни. Подобно на самия мъж.

Райли, прибери се! Гласът на Конлан прогърмя в съзнанието й. Затвори проклетата врата и се скрий.

Но тя стоеше там, замръзнала, забравила телефона в ръката си. Тишината бе нереална — бойните сцени във филмите винаги бяха изпълнени с шумни сблъсъци на оръжия и викове. Но битката пред нея бе много по-ужасяваща поради почти пълната липса на звук.

Най-едрият вампир се приземи пред Конлан, с изваден меч. Конлан кръстоса кинжалите си, за да блокира удара, след това замахна яростно, поразявайки лявата ръка на вампира. С извъртане нагоре заби кинжала си в сърцето на нападателя и вампирът се сгромоляса на земята.

Още мъже дойдоха, тичайки откъм ъгъла на къщата й. Бяха облечени в черна кожа и дълги палта, като някаква всяваща ужас банда рокери. Един от тях, с коса, вплетена в синя, дълга до кръста плитка, наруши тишината. Той изрева — име, предизвикателство — нещо, което прозвуча като „Посейдон!“, а след това полетя във въздуха с яростен скок, извадил меч и кинжал пред себе си. Приземи се върху вампир, който се опита, но не успя, да се измъкне от пътя му.

Синекосият заби и двете си оръжия във врата на кръвопиеца с извъртане на очевидно мощните си ръце, докато все още крещеше яростно, а после издърпа остриетата.

Райли стоеше, без да мига, докато ръкопашен бой и звуци от сблъсъци на мечове огласяха нощната тъма около нея. Съсредоточена единствено върху главата на вампира.

Главата, която падна от тялото му и се претърколи, спирайки няколко крачки по-нататък, точно до неразлистилите й се азалиеви храсти.

Тя сграбчи рамката на вратата с една ръка, бавно клатейки глава напред-назад, докато надигащата се мъгла заплашваше да засенчи видимостта й…

Това не се случи, нали? Защото никой не обезглавява вампири на моравата ми, нали така? Това не може да е полезно за тревата. Или за азалиите.

Тя разпозна симптомите, безпристрастно. Изпадаше в шок. Вцепененост, замъгляване на зрението, завладяващ студ… Тогава погледна нагоре и срещна погледа на Конлан. Той усети ужаса й. Това вероятно го бе разсеяло, защото беше сигурна, че не е видял вампира зад себе си, който му се нахвърли, целейки се с меча си в гърба му.

Вцепенението й се разби на малки парченца.

— Не-е-е! — извика и се втурна през входа към тях. Без да се замисля. Водеше я неотложността на събитията. Трябваше да му помогне. Трябваше да го защити.

Трябва да го защитя.

— Остави го намира! — извика тя. Скочи на гърба на вампира и уви ръце около врата му, за да го сграбчи за гърлото. Опитваше се да го задуши.

Но беше прекалено късно. Вампирът изсъска към нея, докато издърпваше обратно меча си, от който капеше кръвта на Конлан.

— Веднага го остави намира! — повтори тя, обезумяла от ярост. Уроците по самозащита си казаха своето, протегна пръсти и ги заби в плътта с тактика, която смътно си спомняше.

Атакувай очите, Райли. Няма значение колко са едри, винаги можеш да се целиш в очите.

Тя заби пръсти в тях и й се догади, когато усети как ноктите й се заравят в меката тъкан. Вампирът изпищя с агония и се извъртя, за да отблъсне ръцете й от себе си.

Събори я на земята.

Той се обърна, опипвайки кървящите си очи и Райли се опита да изпълзи назад, за да избяга. Тогава вампирът изрева отново от силна болка и от грозните му зъби се разхвърча слюнка. Той се съсредоточи върху Конлан, който лежеше съвсем неподвижно до нея. Вампирът изтегли назад единия си обут в ботуш крак, с очевидното намерение да ритне Конлан в главата.

Райли пое дълбоко въздух и извика с все сили. Хвърли се пред вампира, за да препречи по някакъв начин кракът му да строши черепа на Конлан.

Градушка от медни остриета разсече въздуха над нея и се спря в гърдите и гърлото на вампира. Кракът му трепна и той се олюля. Дъга от син огън… или електрически поток… или нещо нечовешко, не, нито смъртен, нито дори вампирите разполагаха със сини кълбовидни мълнии, какво по дяволите… се изстреля от ръцете на един от хората на Конлан и изпепели главата на вампира.

Изпепели. Унищожи.

Когато Райли рухна върху неподвижното тяло на Конлан, тя започна да се смее.

След това не можеше да спре. Продължаваше да се смее, без да забележи, кога смехът се превърна в ридания и най-накрая погледна нагоре и видя кръг от мъже, които гледаха надолу към нея, с извадени кинжали. Главата й пулсираше, болеше, сякаш щеше да се сцепи от ехото от… от какво по-точно?

Мъжът, който стоеше малко по-настрани от другите наклони глава и прикова в нея студения си зелен поглед. Той беше красив, като останалите, и все пак очите му бяха празни. Мъртви. В работата си бе виждала закоравели престъпници рецидивисти с повече емоции в очите, отколкото неговите притежаваха.

— Конлан не е ранен сериозно. Остриетата са намазани с отрова… дозата би била фатална за човек — съобщи той и надменно я изгледа отвисоко. — Няма да е голям проблем да пречистим кръвта му от нея.

Тя изхълца тихо, възвърна нормалното си дишане и после погледна предизвикателно към него.

— Изглеждаш като сериен убиец, приятел. Но който и да си, освен ако наистина можеш да помогнеш на Конлан, ще трябва да минеш през мен, за да се добереш до него.

От останалите се чу колективно ахване, от всичките шестима, не седмина, за малко да пропусне онзи, който лежеше на земята, а от главата му капеше кръв, когато се надигна, за да я погледне.

— Тя се мъчи да го предпази, след като ние се провалихме — процеди той, бършейки с ръка кръвта от очите си. — А ние сме се клели да го защитаваме.

Друг от тях, който приличаше страшно много на Конлан, кимна с мрачно лице, а след това гръмко се засмя.

— Тя със сигурност те постави на място, църковен плъх.

Мъжът, който се смееше, падна на едно коляно и се поклони пред нея, усмивката му се стопи до сериозно изражение и сведе глава.

— Не сме срещали такава смелост сред хората, лейди. Вие се жертвахте, за да защитите брат ми. Но трябва да оставите нашия лечител да му помогне.

Тя посегна към главата си в опит да й попречи да се разцепи, поразена до безмълвност, когато разпозна източника на прииждащата болка. Беше той. Този, който бе коленичил пред нея. Не, не точно. Тя погледна към всички тях, учудването й надделя над страха. Бяха всички те. Техните емоции. Техните гняв и болка.

Райли протегна ръка към огромния мъж, който твърдеше, че е брат на Конлан, нежно докосна ръката му и после бързо я отдръпна.

— Болка — прошепна тя. — Страх за брат ти. Ярост и отмъщение… кой е Терминъс?…

Когато очите на мъжете се разшириха, отразявайки собствения й шок, тя огледа останалата част от групата. Цветове, прекалено много цветове… болката, сблъсъка, тътена на тяхната ярост, пулсиращ в мозъка й. Пулсиращ в сърцето й. Пулсиращ в душата, й.

Твърде много. Твърде много. Твърдемноготвърдемноготвърдемного…

Тя се усмихна с най-добрата си професионална усмивка от типа „Здравейте, аз съм вашият нов социален работник“ и сключи ръце.

— Беше ми достатъчно, благодаря — прошепна тя.

След това затвори очи и за втори път тази вечер — за втори път в живота си — изпадна в безсъзнание. Но го чу — братът на Конлан — докато пропадаше сред тъмните дълбини на тишината в мрака. Чу изненадата в гласа му.

— Тя прочете мислите ми, Аларик. Емоциите ми. И може би се ровеше в главата ми. Тя прочете мислите на всички ни.

Барабас повдигна глава и изсъска. Дракос вдигна поглед от картите на масата в спалнята му.

— Милорд? Какво има?

— Терминъс — изръмжа Барабас и запрати лампата, която стоеше на масата, на пода. — Мъртъв е.

— Но…

— Окончателно мъртъв. Връзката му с мен се прекъсна. Усещах силата и яростта му, както вампир-господар усеща всеки от кръвната си линия. — Това бе недвусмислено напомняне. Дракос не бе от кръвната линия на Барабас и той никога не му се доверяваше напълно.

— Нещо… нещо ново, Дракос. Изправени сме пред нещо ново и каквото и да е то… който и да е… има силата да управлява елементите.

Дракос обърна глава, за да погледне стоманената врата, изградена в стената на подземието.

— Анубиса ли е? Все още ли си убеден, че тя се стреми да се върне в Рагнарьок?

— Гибелта на боговете. Може би. Тя е дъщеря съпруга на Хаос. Към какво друго да се стреми? Тя се храни не с кръв, а с ужаса и отчаянието.

Както бих правил и аз, само ако можех, и все повече и повече докато годините минават.

Дракос прекъсна мислите на господаря си.

— Време ли е да се допитаме до свитъците?

Загледан в най-брилянтния си генерал, Барабас се замисли за момент. Дали мие верен? Мога ли да му имам доверие? А дали има значение? Ако ми помогне да открия отговорите, от които се нуждая, после винаги може да го сполети някой нещастен случай.

Барабас прекоси подземието.

— Мисля, че може би е време.