Възраждането на Атлантида

Глава 23

Райли се взираше през прозореца навън в тъмнината.

— Не мога да повярвам, че тя си тръгна. Не мога да повярвам, че сестра ми, бунтовническият лидер, просто излезе в нощта заради спешна мисия. Продължавам да си мисля, че съм попаднала в нискобюджетен комерсиален филм и ще се събудя всеки момент.

Конлан не можеше да стои повече далеч от нея. Беше наблюдавал смелостта й, докато тя научаваше и приемаше всичко, което той и сестра й бяха хвърлили върху нея през този ден.

Твърде много време беше минало, откакто я беше докосвал, и ръцете му жадуваха да почувстват кожата й. С две крачки той прекоси спалнята и обви ръце около нея.

— Съжалявам, mi amara. Омразно ми е, че трябваше принудително да изживееш това грубо събуждане сред грозната реалност на случващото се в момента.

Тя се отдръпна и се обърна с лице към него, поставила свитите си в юмруци ръце на хълбоците си.

— Грозна реалност? Искаш да ми говориш за грозна реалност? Клиентите ми редовно се избиват един друг в домовете си. Бебетата им се раждат, пристрастени към опиати, и понякога умират от глад преди изобщо да мога да им помогна, благодарение на сенатор „аз съм вампир-господар“ Барнс и неговите пагубни мерки върху социалните служби за хората. Така че не ми говори за грозна реалност.

Той се облегна на стената, като се насилваше да стои настрана от нея, въпреки желанието на тялото му да я придърпа отново към себе си.

— Децата често са първите жертви при война.

Тя се завъртя на пети, отдалечи се от него и седна на леглото. Хвана главата си с ръце и въздъхна. После го погледна в очите.

— Кога това стана война? Никой не я е обявил, поне доколкото знам, и все пак изведнъж се оказах на фронтовата линия.

Той отиде и седна до нея. Всичко в него се разбунтува срещу думите, които се принуди да изрече, но тя беше спечелила уважението му с куража си.

Заслужаваше свободата си.

— Ако искаш да се откажеш, просто кажи. Вярвам, че твоята сила на емпат може да ни бъде от огромна помощ в битката ни за защитата на твоите хора. Това е истината.

Тя не каза нищо, само се втренчи в него, без да се движи. Емоциите й бяха скрити от него.

— Но това също е истина — рязко продължи той. — Някак си имам чувства към теб, отвъд всичко, което някога съм мечтал, че е възможно. Дори сега тялото ми беснее срещу мен да те взема. Да те съблека гола и да те положа под себе си на това легло.

Тя ахна тихо, но не помръдна. Конлан реши да приеме това за обнадеждаващ знак.

— Имам нужда от теб, Райли. Да, Атлантида се нуждае от теб. Трябва да изучим тази сила, която притежаваш, и да видим дали можем да я размножим. Ако Куин не ни беше убедила, че мисията й е толкова спешна, щях да се опитам да я убедя и нея да дойде с нас.

— Тя чувства емоции от Бренан, Конлан. Това трябва да му даде надежда.

— Може да не е фалшива надежда. Бренан заслужава повече, отколкото животът му е отредил.

Той се опита да се съсредоточи. Да не бъде разсейвай от аромата й. От желанието, което го беше погълнало.

— Умението акнаша — надяваме се да открием дали може да бъде използвано срещу нас. Или може би използвано от нас. Но, въпреки тази нужда, и двете нужди, и въпреки моя дълг като бъдещ крал на Седемте острова, ще те пусна да си отидеш.

Той стисна заедно ръцете си, за да се възпре да не я принуди да остане при него, и се молеше да успее да ги задържи, докато тя си тръгне. Беше мъж и имаше достатъчно достойнство, за да го иска. Не че не беше съвсем близо до това да я умолява.

— По рано щях да те взема. Сега, след като те познавам, те питам. Но трябва да ми отговориш сега. Трябва да станеш и да излезеш от стаята сега. Ще помоля Вен да те отведе, където поискаш — на някое безопасно място. Но трябва да стане сега.

Той най-накрая се обърна да я погледне, тялото му беше толкова стегнато, че си помисли, че ще се счупи. Горящ от нужда и в същото време вледенен от страх, че тя ще си отиде.

— Защото ако останеш, ще го приема като „да“. „Да“ на Атлантида, на нашата кауза, но най-вече „да“ на мен.

Тя се пресегна да докосне лицето му с трепереща ръка.

— Конлан…

Той дръпна главата си далеч от нея.

— Не разбираш ли? Самоконтролът ми се изпари — изръмжа той. — Всичко, което ми е останало, е голо късче достойнство над изпепеляващо желание. Трябва да се махнеш дяволски надалеч от мен веднага.

Той скочи от леглото, далеч от изкушението. Настрани от жената, която по някакъв начин се бе превърнала във всичко, което беше желал някога. Затвори очи и остана прав, с наведена глава, с рамене, натежали от усилието, което му костваше да не я просне на леглото и да превземе устата й със своята. Да вземе тялото й.

Накрая, най-накрая, той чу тихите й стъпки, когато тя закрачи по пода. Стъпки, които щяха да я отдалечат от него. Потрепери, когато болка, по-силна от която и да е друга, причинена му някога от Анубиса, го заля, изгаряйки сърцето му, което си мислеше, че си е отишло завинаги.

Изведнъж стъпките спряха. И тя стоеше пред него, очите й бяха огромни върху бледото й лице.

— Никъде няма да ходя, Конлан. Отговорът ми е „да“.

Райли вдигна поглед към Конлан, дълбоко уверена в сърцето си, че току-що беше направила най-важния избор в живота си. Той се взря надолу към нея, с широко отворени очи, след което отметна главата си назад, а мускулите на врата му се напрегнаха, когато вдиша дълбоко, като удавник.

След което се впусна в действие. Обви ръце около нея и я придърпа към тялото си, толкова бързо, че тя възкликна, когато гърдите й се притиснаха към неговите. Той пристегна едната си ръка около кръста й и повдигна другата, за да обхване с длан тила й.

— Благодаря ти, mi amara — прошепна той, устните му бяха само на няколко инча от нейните. — Благодаря ти за този подарък.

Нямаше време да се притесни — беше толкова отдавна, тя наистина не го познаваше — и тогава устата му се спусна към нейната. И, когато емоциите му се отвориха за нея, Райли осъзна, че никога не бе познавала някой мъж толкова добре, колкото този.

Тя го искаше с всяка частица от съществото си. Устните му бяха нежни и твърди, и толкова подходящи, а той се целуваше със страстта на мъж, който беше зажаднял за нея. Притисна се към него, като отчаяно искаше да го почувства целия срещу себе си, и желаеше още, и още, и още.

Конлан се отдръпна леко от нея, дишането му беше накъсано. Той знаеше, че тя има вкус на топлина и слънчева светлина, и сладка, чиста страст. Но сега тя имаше вкус на нещо още по-добро. Имаше вкус, все едно беше негова.

Той притисна устата си към нейната отново, нуждаещ се да почувства нейното съгласие. Капитулацията й. Приемането на неговото желание и нужда.

— Сега — каза той, като чу молбата в гласа си, но не го беше грижа — Моля те. Сега.

— Да — отговори тя, като обви ръце около врата му. — Да, моля те. Сега.

Той я повдигна от пода и я занесе до леглото, като я целуваше през цялото време. За секунда заключи вратата и се върна до леглото. Съблече ризата си по пътя, отчаяно искаше да почувства кожата й до своята.

Тя лежеше там, косата й беше разстлана по възглавниците и фантазията му се превърна в реалност. Искаше да заплаче от радостта на това събитие. Искаше да извика своето притежание на света. Не направи нито едното. Просто я докосна. Най-накрая, най-накрая я докосна.

Райли потрепери, когато Конлан отпусна тялото си на леглото до нея. Някак си гръдният му кош и раменете изглеждаха още по-големи без ризата. Той беше стена от мускули, но тя беше виждала през външния вид на горд воин мъжа отвътре.

Когато я докосна, пръстите му нежно помилваха бузата й, а след това шията, тя забеляза, че не е единствената, която трепери.

Осъзнаването на този факт я тласна през последната стъпка към пропастта, където захвърли всички останали задръжки. Този голям, суров воин, който можеше да се изправи и да се бие срещу вампири и шейпшифтъри, и срещу всичко друго, което може да се появи изневиделица в нощта, я искаше толкова силно, че ръцете му трепереха.

Тя придърпа главата му надолу към своята и се усмихна.

— Целуни ме. Целуни ме и ме накарай да се почувствам в безопасност отново — прошепна.

Горещината от синьо-зелените пламъци, горящи в очите му, изгаряха нервните й окончания, изпращайки топлина и влага право в сърцевината й. Гърдите й набъбнаха, стегнаха се, сякаш искаха неговата тежест върху себе си. Райли се изви срещу му и преди той да има възможност да се подчини на молбата й, пое контрол.

Тя целуна него. Леко, нежно. Ароматът му я заобикаляше. Пикантен и пламенен, и мъжествен, и внезапно любезността не беше на дневен ред.

Тя изстена и го целуна, устните й улавяха неговите, езикът й нахлуваше в устата му. Обви единия си крак около неговите и го придърпа надолу към себе си, жадуваща, ненаситна, нуждаеща се да почувства твърдостта му срещу себе си.

Конлан си помисли, че може би е умрял и е отишъл в планината на боговете. Райли го разпалваше, придърпвайки го към себе си, като го целуваше, все едно бе прегладняла, а той — десерта. Което му даде идеи. Наистина, наистина страхотни идеи.

Той се отдръпна от устните й и си проправи пътечка от целувки от бузата надолу до врата й, където я ухапа и засмука, наслаждавайки се на гърлените й стенания. С една ръка надигна блузата й и я измести нагоре, за да оголи топлия й корем, плъзгайки пръстите си напред, докато не обхвана гърдите й. Тя се задъха при допира и се изви в ръцете му.

— Докосни ме, моля те, докосни ме, Конлан.

Той се завъртя и я дръпна върху себе си, издърпа блузата през главата й, после я целуна отново, езикът му се потопи в устата й, предявявайки претенциите си към нея. Това беше твърда, жигосваща целувка.

Моя. Моя. Винаги моя.

Мисълта дойде от толкова дълбоко в него, че той не разпозна източника. Примитивната нужда да я маркира, да я поиска, да я отведе в двореца си и никога да не й позволи да си отиде, разтърси тялото му със силата си. Той знаеше, че тя може да почувства това, защото нейните емоции внезапно изразиха шок през емпатичната й връзка с него.

Тогава тя се усмихна срещу устните му и изпрати вълни на одобрение към него. Чувстваше се силна, сигурна в своята уникална женска сила над него, и му позволи да го разбере. Мускулите му се стегнаха от усещанията и цветовете за нейната възбуда, които преливаха в тялото и ума му. Мъжествеността му се втвърди до болка във внезапно отеснелите му панталони. Като се отдръпна от устата й, той погледна закръглените и перфектни гърди, изпълващи късчетата дантела, която ги покриваше. Искаше устата му да е върху тях.

С едната си ръка се зае да разкопчава миниатюрната закопчалка, и изстена от чувство на неудовлетвореност, когато не успя да го направи веднага. Тя се засмя и хвана ръката му със своята.

— Какво става? Големият, лош воин не може да разгадае проста закопчалка на сутиен? — подразни го тя с дрезгав глас и топлина струеше от очите й, нейното щастие искреше като вълшебен прах в ума му.

— Големият, лош воин ще я отхапе със зъбите си, ако не му помогнеш, — отговори той. После се наведе и пое зърното й в устата си, направо през плата, а тя се изви над леглото, стенейки.

Със свободната си ръка, той помилва другата й гърда, обхвана я и я стисна. Потри палеца си в зърното й със същия ритъм, с който смучеше близнака му. Стенанията й станаха още по-неистови и тя го сграбчи за гърба, докато главата й се мяташе напред и назад върху възглавницата.

— Ох, моля те, моля те.

Той освободи зърното й от устата си, духна върху него и видя как тръпката разтърси тялото й.

— Моля те какво, Райли? Кажи го.

— Моля те. Имам нужда от теб. — Тя постави ръце на главата му и го дръпна нагоре към устните си. Но той не беше свършил още. Премести устата си върху другата й гърда и замести палеца си с нея. Втвърди се още повече, когато тялото й се изви към неговото и притисна сърцевината си към него, умолявайки го без думи. Той нежно захапа зърното й и тя въздъхна, изричайки със стон името му.

— Сега, проклет да си, сега. Имам нужда от теб вътре в себе си, сега — каза тя, дишайки тежко, докато водовъртеж от страст и остро, пробождащо желание се изливаше от нейните емоции към него.

— Да — с мъка отговори той. — Да. Ще те взема сега.

Райли се вгледа в мъжа, който я бе докарал почти до лудост от желание, и почти не го разпозна под маската на дива и първична нужда върху лицето му. Може би тя не беше единствената, която полудяваше тук.

Той се претърколи и наведе, за да събуе ботушите и чорапите си, след което стана и съблече панталоните си с едно яростно движение. Застана пред нея, горд и висок, и така прекрасно гол, че тя остана без дъх.

— Красив си — прошепна тя, като се протегна да докосне едрото му мускулесто бедро. Ерекцията му, толкова голяма, колкото всичко останало от него, се изпъна и потрепери леко от допира й толкова близо до нея. Тя искаше да я опита.

Той се засмя кратко.

— Аз съм воин. Белязан и очукан, определено не съм красив. Но ти… ти караш самите богове да ридаят от завист пред твоята красота.

Той се протегна за ръцете й и я издърпа да застане до него. Постави пръсти на кръста й, откопча джинсите й и внезапно тя се оказа също толкова гола, колкото него.

За миг Райли се засрами. Тогава той постави ръцете си върху нея и тя обезумя от желание.

— Докосни ме, Конлан. Целувай ме и ме докосвай навсякъде. Искам ръцете ти върху себе си.

Беше негов ред да изстене и той улови главата й с двете си ръце и се наведе да я целуне с такова притежание и плам, че сърцето й изглежда пропусна удар или два. Хвана се за раменете му и се опита да се задържи права на омекналите си крака.

Той спусна дланите си надолу по тялото й, леко докосвайки ръцете й, след това бедрата, помилва гърба й. Тя потрепери и се притисна към него, харесваше й да усеща твърдостта му срещу себе си. И я искаше вътре в себе си.

Сякаш можеше да я чуе, той прокара ръцете си по предната част на тялото й и обхвана гърдите й по пътя си. Тя изстена отново, искаше й се да спре да я измъчва.

Искаше той никога да не спира.

Искаше още.

Ръцете му продължиха пътя си, вече милваха корема й, а накрая очертаха пътечка през къдриците между краката й и леко докоснаха жарта й.

Той повдигна лице, за да я погледне със свиреп триумф в усмивката си.

— Влажна си за мен, Райли. Изливаш се за мен.

— Аз… о… — Преди да успее да формулира думите, за да му отговори, той проникна с два пръста в нея и тя изгуби способността да говори.

Райли се стегна около пръстите му и почти изплака от удоволствието.

— О, да, Конлан. Да, моля те, повече.

Конлан изпрати мислено молитва на благодарност към когото и да е от боговете, който би го чул. Тя беше толкова отзивчива към него, толкова гореща и влажна. Когато се стегна около пръстите му, си помисли, че може да изгуби целия си контрол и да свърши преди дори да е навлязъл в сладката влага на тялото й.

Никога преди не беше чувствал страст с такава пълна сила.

Повредена стока, млади принце. Омразният глас прошушна в него, спирайки го, карайки го да замръзне, но само за секунда.

Тогава Райли отвори очи и се взря право в душата му.

— Не. Не. Тя не е тук — тя никога няма да те нарани отново. Не я пускай да влезе, Конлан.

Тя го целуна, и преднамерено се стегна около пръстите му отново.

— Почувствай ме. Аз съм истинска. Тук съм. Не й позволявай да спечели.

Нещо избухна в сърцето му.

— Да, да, mi amara. Ти си тук, при мен. Моя си. Тя е по-нищожна и от нищо — каза с дрезгав глас, с пламенни думи като молитва.

Конлан отдръпна пръстите си и Райли изскимтя леко, но тогава той я вдигна на ръце и я положи на леглото. Тя премигна, все едно се връщаше отнякъде много далеч, и тръсна глава.

— Ние… Аз… предпазване. Аз съм здрава, но…

Той разбра веднага, след като нейните чувства бяха отворени за него.

— Не, ние сме имунизирани. Не мога да хвана дори настинка от теб, или ти от мен, красавице моя. И не можем да създадем деца без ритуала за плодовитост, благословен от Посейдон.

Тя кимна, като почувства истината на думите в емоциите му. Протегна ръце към него и се усмихна с толкова чувствено обещание, че коленете му омекнаха.

Когато се отпусна, за да покрие тялото й със своето, той отвори сърцето си за нея. Захвърли всички останали емоционални щитове, така че тя да може да почувства невероятния подарък, който му беше поднесла.

Издърпа коленете й нагоре от двете страни на бедрата си и напълно навлезе в нея с един тласък, викайки от удоволствие. Стенейки нейното име.

Положи чело върху нейното, дишайки трудно.

— Моя си, Райли. Кажи го. Ти си моя.

Тя улови лицето му в ръцете си и го придърпа към устата си.

— Твоя съм, Конлан.

Целуна го с цялата страст, която той можеше да почувства в душата й. Погледна към него, сините очи бяха топли и блестяха, и му се усмихна отново.

— И ти също си мой.

Тялото на Райли се изви напред, за да срещне неговото. Емоцията, която преля от Конлан в нея беше откровение. Благоговение… удивление. Простичка благодарност.

Никога не беше принадлежал на някого. Никога не го беше искал нещо само за себе си, откакто беше дете.

Признателността му се превърна в цунами от страст, примесена с топлина, и той сподели всичко това с нея, чрез тяхната връзка. Тя потрепери и нещо в него се счупи.

— Съжалявам, Райли, но не ми остана повече контрол — каза той, произнасяйки думите с усилие. — Ще те взема сега и ще бъде грубо и бързо. Обещавам да подходя с финес по-късно, но…

Тя постави пръст на устните му и се усмихна, женска сила струеше от очите й.

— По-малко приказки. Повече действие.

С вик на радост, той се отдръпна и се заби отново в нея, а тялото му подхвана ритъма, който беше по-стар дори от Атлантида. По-стар от самите богове.

Тя се извиваше към него в синхрон с всеки тласък и той я яздеше, милваше, впускаше се в нея отново и отново, докато не почувства как тялото й се стяга около него и напрежението започна да нараства и нараства в нея.

Райли никога не бе усещала нещо подобно преди. Горещото и гладко напрежение, наелектризираното електричество от тялото му, нахлуващо в нея, твърдите мускули играещи под пръстите й, блясъка в очите му, който й показваше, че той се наслаждава на всяка минута, точно толкова, колкото и тя.

Всичко това я докара до ръба. Всяко нервно окончание в тялото й запя. Удоволствието се издигна в експлодиращо кресчендо, докато тя не избухна, пропадайки в пространството, а пръстите й се заровиха в раменете му, за да се предпази от това да пропадне от края на света.

Той се напрегна, мускулите му се опънаха за контрол, докато тя потрепваше под него. Когато Райли се върна обратно на твърда земя, отвори очи и се загледа в него.

— Конлан?

Той се наведе и положи нежна целувка на устните й, ясно изпъкналите мускули на врата и раменете му й подсказваха колко много му струваше въздържането.

— Райли, знай това. След като древните истории го предричат, значи е истина. Чакал съм те, без да зная, през целия си живот.

Тя се втренчи в него, замаяна от това какво думите и емоциите му й казваха.

— Да не би да казваш…

— Обичам те, Райли. Ти плени сърцето ми. — С тези думи нещо в контрола му изглежда се пречупи. Той потъна в нея още веднъж, два, три пъти, после се заби в нея с един последен тласък, който го въведе толкова дълбоко, че тя го почувства в утробата си. Конлан отхвърли глава назад, извика името й и експлодира в нея. Умът, сърцето, дори душата му се отвориха за нея, по-пълно, отколкото някога преди и тя усети, че танцува, завърта се, отдава се на емоциите му. На страстта му.

И тя избухна отново, издигайки се все по-нагоре и по-нагоре към място, където никога не е била преди. Експлодира отново около него. Спускаше се отново и отново…

Към любовта. По някакъв начин, невероятно, но тя обичаше този мъж, който току-що беше срещнала. Мъжът, когото бе познавала винаги.

Преди да успее да си поеме дъх от това осенение, плавно вдигна щитовете си на място. Това не беше факт, който бе съвсем готова да сподели. Дори с Конлан.

Не още. Беше прекалено скоро. Ако обикнеш хората, те напускат. Не беше готова да го остави да си тръгне. Може би никога.

Конлан се строполи върху нея, като се подпря на ръцете си, така че да не я смачка с тежестта си. Единственият звук в стаята беше тежкото дишане. От двама им. След около минута, той се раздвижи и се претърколи настрани, като все още я държеше в прегръдките си.

— Забрави планината на боговете — промърмори. — Бих се отказал на мига от нея заради това.