Възраждането на Атлантида

Глава 29

Конлан притискаше остриетата на кинжалите си към две различни гърла. Воините, които беше обезоръжил, бяха притаили дъх, приклещени до стената и без съмнение виждаха смъртта си в очите му.

Свистящият звук от стомана, която разсече въздуха, го предупреди за опасността, секунди преди още един от мъжете на Райзън да се строполи мъртъв в краката му. Конлан се обърна и видя Джъстис, който избърсваше меча си в дрехите на падналия мъж.

— Просто ти пазя гърба, Конлан.

Той кимна.

— Буквално, доколкото виждам. Дължа ти една услуга.

Джъстис повдигна вежда.

— О, мисля, че изобщо не трябва да започваме да ги броим, милорд. Защото „дължа ти“ вече стана двуцифрено число.

Вен и другите държаха останалата част от микенските воини на разстояние зад камари от полуавтоматични пушки. Проблемът с играчките на Вен беше, че в най-добрия случай надеждността на механизмите не беше много сигурна в близост до някой, който управлява елементите.

А в най-лошия случай бяха опасни.

Вен винаги казваше, че обича да живее на ръба.

Алексий се придвижи измежду хората, за да провери физическото им състояние. Всички те носеха странни роби, а на лицата им бяха изписани изражения на страх, примесен със страхопочитание. Конлан долови да се шепти „Атлантида, Атлантида“.

Още един проблем, който да добави към все по-нарастващия си списък.

На импровизираната сцена, Аларик стоеше срещу Райзън, който все още държеше Тризъбеца. Между двама им избухна блестяща стена от енергия, която затрептя първо по посока на единия, а после и на другия.

Райзън нямаше опит в използването на предмети, носещи власт, но Аларик веднъж бе казал на Конлан, че Тризъбецът изглежда има свое собствено съзнание.

— По-капризен е и от красива жена — беше се изразил той.

Но по всичко личеше, че Аларик печелеше тази битка.

Мъжете от другия край на кинжалите му се помръднаха и Конлан притисна остриетата с около инч в уязвимата кожа на гърлата им.

— Мислите, че съм се разсеял ли? Имате ли намерение да се пробвате с мен?

Те стояха мълчаливо пред него, а в разширените им очи се четеше отрицание. Вероятно се страхуваха да говорят, ужасени от принца, който се бе завърнал от гроба си, превръщайки се в безмилостен убиец.

Хубаво.

— Кой знае какво ми е сторила Анубиса, докато ме нямаше? — попита ги той подигравателно. — Може би тайно съм станал вампир, като нея?

Конлан се наведе по-близо до тях, оголи зъби и изсъска.

Мъжът от дясната му страна издаде цвъркащ звук, след това очите му се подбелиха и той се строполи като камък върху пода. Конлан едва имаше време да отдръпне острието от гърлото му, преди проклетият глупак да се беше нанизал сам на него.

Воинът от лявата страна на Конлан не беше ни най-малко сплашен.

— Може би сте по-лош и от вампир, след като играете детински игри като тази с мъже, които заслужават много повече, милорд.

Думите му събудиха у Конлан едва доловим срам, който бързо бе последван от гняв.

— Смеете да ме порицавате? Спомняте ли си за вашата измяна? Оскверняването на Храма на Посейдон с кражбата на една от иконите му? Дързостта да нападнете върховния си принц?

Откритото неподчинение на мъжа не намаля ни най-малко.

— Аз съм Мика, първият от Седемте на Райзън. Ние вярвахме, че сте мъртъв и Атлантида няма предводител. Вие…

— Вен беше наследник на трона и всички знаеха това. Добър опит да намериш извинение за недостойното си поведение, все пак.

Мика се усмихна презрително.

— Вен? Колко пъти е показвал ясно, че не желае да участва и бегло в управлението? Чувства се повече у дома си в кръчмата, отколкото в двореца. Райзън също има кралска кръв във вените си. Той ще служи добре на народа ни.

Конлан отстъпи назад и прибра кинжалите си в каниите. Присви очи и изгледа воина с презрителен поглед от горе до долу.

— Значи смяташ да ме поучаваш относно нуждите на трона? Върви зад полите на майка си, момче, и остави мисленето на мъжете.

Мика изрева неодобрително и се нахвърли срещу него, точно както Конлан очакваше, че ще направи. Той замахна рязко с юмрук и удари с все сила воина в лицето.

Мика премигна, олюля се напред и се строполи на пода върху носа си, който вероятно вече беше счупен.

— Избра лош ден да попаднеш в черния ми списък, воине — каза Конлан по-скоро на себе си. После се обърна и се отправи към магическата битка, която все още бушуваше в предната част на стаята.

Аларик си бе пробил път до Тризъбеца и ръката му беше на сантиметри от него. Последва мощната вълна от енергия, която избухна в разтърсващи кръгове и повали всички останали в помещението на колене.

Конлан тръгна към тях, но в същия момент от Тризъбеца се изля нов енергиен заряд, вълни от синьо-зелена и сребриста светлина, от които струеше топлина, придружена от оглушителен звук. Той се наведе бързо и по-голямата част от енергията премина над главата му.

В момента, в който отмина, се втурна към Аларик и Райзън, решен да сложи край на тази ревностна битка.

— За Атлантида! За Посейдон! — думите се изтръгнаха от гърлото му, без да им липсва сила, макар да бяха неволно изречени.

Той се беше върнал. В името на боговете, беше се върнал.

Изглежда все пак Анубиса не беше победила.

Конлан почти ги беше достигнал, когато гласът на Райли — чувствата й — запулсираха в главата му с необуздана ярост и болка.

Конлан!!! Смърт… гняв… мъка… смърт, смърт, смърт, неееееее!

Разтърсващата вълна от нейните чувства го повали и той падна на колене на няколко крачки от Аларик и Райзън, задушаван от силата на страданието й.

Ела при мен! Имам нужда от теб… нуждая се, нуждая се от енергия!

На Райли не й бе останал глас, за да изкрещи. Нямаше сили и да ридае. Тя падна на земята и запълзя през отвратителните остатъци от вампирски вътрешности, кръв и смърт, които покриваха пода с мръсотията си.

Някак успя да се добере до Денал, точно когато Бренан достигна до двама им. Тя се опита да фокусира пълните си със сълзи очи, когато осъзна, че Бренан е ранен. Зле.

Той накуцваше, а тялото му беше покрито с толкова много прорязвания и ухапвания, че тя не знаеше как все още стоеше на краката си.

Ухапвания. О, не.

— Бренан? Могат ли атлантите да се превърнат във вампири?

Той поклати глава и коленичи до тялото на Денал.

— Не — отвърна с усилие и потръпна. — Вирус. Не… не вампир. Убива ни или се изцеряваме от него.

Той простена и се вкопчи във врата си, когато тялото му се изви назад и се загърчи от ужасен конвулсивен спазъм.

Тя протегна ръка и хвана неговата, защото не знаеше какво друго да направи, за да му помогне.

— Този път може да бъде лошо — задъха се той. — Трябва да се погрижим за безопасността ти.

— Опитах се да достигна до Конлан, но… нищо… там, където трябваше да бъдат чувствата му, имаше само празно пространство — каза тя, докато се бореше със сълзите си. След това просто ги остави да се стекат по страните й. Какво значение имаше вече?

Денал заслужаваше поне сълзите й.

— Извади го! Бренан, трябва да го извадим — проплака тя, знаейки, че не са й останали достатъчно сили, за да изтегли меча от тялото на Денал.

Бренан кимна. Беше мрачен и мълчалив, а кожата му вече се съсухряше по костите на лицето му. Черепът му беше ясно различим под неговата плът.

Той си пое дълбоко дъх и се надигна, за да хване дръжката на меча. Използва го, за да се изправи, след което събра и последното късче енергия, което му бе останало. С едно рязко движение, издърпа оръжието от тялото на Денал и го захвърли далеч от тях надолу по коридора.

След това се свлече изнемощяло до Райли.

— Вече не мога да ви защитавам, милейди. Провалих се. Съжалявам.

Тя поклати глава. Сълзите й продължаваха да се стичат. Наведе се над Денал и повдигна главата и раменете му в скута си. След като направи това, помилва безжизненото му лице с едната си ръка и се протегна, за да преплете другата в косата на Бренан, опитвайки се да му даде някакво успокоение.

— Не… Не си се провалил, никой от вас не е. Провали се вашето жалко, глупаво и безполезно подобие на Бог на моретата. Къде беше вашият скъпоценен Посейдон, когато се нуждаехме от него?

Тя осъзна, че крещи на бога им, но не й пукаше.

— Къде беше, когато твоят принц се нуждаеше от теб, егоистично копеле такова? Плуваше си наоколо и се забавляваше с някоя шибана нереида?

Бренан се опита да повдигне ръката си, но тя падна обратно до тялото му, сбръчкана и състарена. Той вехнеше пред очите й.

— Къде си сега, а? Никаквец! Предизвиквам те. Излекувай тези мъже — твоите воини — щом си толкова всемогъщ! — закрещя тя яростно, докато не почувства как гърлото й изгаря, а кожата й сякаш пламва отвътре.

Истински ад от болка я изпепели, обгори, профуча през нея и в стаята, изгаряйки дъха, излизащ от дробовете й. Тя се разсмя диво и яростно.

— Така ли? Това ли е всичко, което можеш? Ела да ме накажеш лично, отвратителен мерзавец такъв! Що за бог си ти всъщност? Хайде! Предизвиквам те! Ела и излекувай тези мъже!

От тавана избухна каскаден порой от пламъци, преплетени с вода, който изпълни стаята. Обгради Райли и двамата паднали воини и жигоса плътта й с изгарящата си мощ. Насред болката, Райли намери някъде вътре в себе си оазис от спокойствие, момент на прозрение, който я налегна, продиктуван от отчаяна нужда.

Значи, така ще умра. Докато се присмивам на бог.

Един глас отекна с гръмовна сила, отвъд всичко, което някога бе чувала и изтрещя през стаята, главата й и през същината на нейната реалност.

— МАГИЯТА ВИНАГИ СИ ИМА ЦЕНА, А ЛЮБОВТА СТРУВА ВСИЧКО. ПРЕДЛАГАШ ЛИ СЕБЕ СИ В ЗАМЯНА НА ТЕЗИ МЪЖЕ?

Болката спря. Всичко, което усещаше, бе светлината, цветовете и хладната мъгла на океански бриз. Сякаш беше обгърната от морето и заобиколена от гласа на морския бог.

Бе посмяла да обича принц и сега неговият бог щеше да я убие заради дързостта й.

Гласът прогърмя отново в нея, отеквайки в костите, зъбите и кръвта й.

— ПРЕДЛАГАШ ЛИ СЕБЕ СИ ЗА ТЕЗИ МЪЖЕ?

Тя се поколеба, защото знаеше, че отговорът й трябва да бъде абсолютната истина. Погледна към лицата им и се върна в спомените си. Жизнерадостният Денал, засрамен зад букета от цветя. Студеният Бренан, копнеещ за чувствата, които бяха откраднати от него. И сега животът им. Тя трябваше да плати цената им.

Ще кажеш ли на Конлан, че го обичам?

— НЕ СЕ ПАЗАРИ С БОГ.

Тя сведе глава, без да обръща внимание на сълзите, които се стичаха по лицето й. Нито на болката, разкъсваща сърцето й. Райли кимна и каза думите на глас, защото имаше нужда да ги чуе. Обещание. Жертвоприношение. Тържествена клетва.

— Да, предлагам себе си в замяна на тези мъже.

— ТАКА ДА БЪДЕ.

Водата започна да се извива спираловидно от пода, стените и тавана и обгърна Райли и двамата воини в къдравата си милувка.

Някак тя знаеше, че трябва да протегне ръцете си. Някак знаеше какво ще се появи в тях.

Блестейки със сиянието на дузина слънца, образът на Тризъбеца се срасна с дланите й, миг преди да почувства тежестта му.

— ТАКА ДА БЪДЕ! ТОВА Е ЗАПОВЕДТА МИ!

От Тризъбеца се разля изпепеляваща светлина, която премина през тялото на Райли и обгърна първо Денал, а после и Бренан. Само след миг стана толкова ярка, че тя не бе способна да види двамата воини, защото трябваше да затвори очи срещу заслепяващия блясък. Но поне усещаше неподвижните им тела до себе си.

Водата се превърна в огън и прогори гърба й, както удара на огнен камшик, поваляйки я на земята в писъци, в изгарящи пламъци.

Когато тъмнината дойде, тя я приветства. Нейният живот за техните. Последната й мисъл бе за сестра й.

Хей, Куин. Ще се гордееш с мен. Струва ми живота, за да го направя, но най-накрая ще бъда част от твоята революция.

Точно когато Конлан се напрягаше да вдигне глава, Тризъбецът изчезна в пожар от цветове и светлини. Райзън и Аларик изкрещяха, когато мощната експлозия от енергия ги хвърли назад и изгаси всички светлини в сградата.

Докато Вен и останалите успеят да възвърнат способността си да мислят, достатъчно, за да извадят фенерчетата, които носеха у себе си, Конлан вече беше скочил върху дървения подиум, за да намери Аларик.

Той коленичи до приятеля си и се отпусна неимоверно облекчено, когато видя, че жрецът все още диша. На светлината, която струеше от фенерчето на Вен, Аларик изглеждаше мъртвешки блед. Очите му се отвориха и огненият им зелен пламък изгори Конлан.

— Тризъбецът?

Накъсан глас се чу зад гърба му. Райзън. Конлан се завъртя бързо, за да се предпази от опасността, която бе пренебрегнал като глупак в страха си за Аларик.

Но Райзън не беше заплаха. Ако не друго, той изглеждаше много по-зле от Аларик. От ъглите на очите и от ноздрите му течеше кръв.

— Изчезна — изпъшка той. — Този глас… в главата ми… говореше за смърт… И тогава Тризъбецът избухна в ръцете ми.

Райзън отпусна глава в дланите си, без да обръща ни най-малко внимание на половин дузината мечове, кинжали и пистолети, които бяха насочени към него от близко разстояние.

— Изчезна! Какво направих?

— И ти си я чул също? Чул си Райли в главата си? — Конлан грабна ръката на Райзън и го разтресе. — Чул си повика й?

— Всички я чухме, братко — каза Вен.

Конлан обходи с поглед групата и видя как всички кимнаха с глава.

Той скочи на крака и тръгна напред.

— В такъв случай тя се нуждае от нас. Денал, Бренан… всички те имат нужда от нас веднага.

След тези думи той се превърна в мъгла, устреми се през стаята и стигна до прозореца, който щеше да го отведе навън и при Райли. В същото време я призова е емоциите си и когато усети само празнота, се помоли да не е станало твърде късно.

Райзън отвори очи. Изтощаването на енергията му го беше изпратило в безсъзнание, вероятно за доста време, ако сковаността на ръката, свита под тялото му, бе изобщо някаква индикация. Той се напрегна да седне и огледа тъмната стая. Лунната светлина, която влизаше през прозорците, единствена осветляваше опустошението.

Тела на хора и атланти лежаха разпръснати по целия под. Много от тях се размърдаха, още докато ги оглеждаше. Не бяха мъртви, а повалени от взрива. Тогава осъзна какво липсваше. Конлан и Тризъбецът бяха изчезнали. Той се бе провалил.

Райзън затвори очи, когато тежестта на неуспеха му се стовари върху него. Възможностите му се бяха изчерпали и би трябвало да сложи край на собствения си живот. Краят му щеше да бъде приет като кончината на предател, който бе унищожил честта на рода Микена.

Виковете внезапно го откъснаха от самосъжалението, на което се бе отдал. Вълна подир вълна от вампири прииждаха от прозорците и се приземяваха върху неговите воини и беззащитните платонисти.

Цяла дузина от тях се насочи към него.

Той се усмихна и извади кинжалите си. Поне щеше да умре като воин и да отведе в ада някои от проклетите кръвопийци със себе си.

— Да видим какво можете.