Възраждането на Атлантида

Глава 26

Райли седна на дивана в стаята за игри и празнотата я заля, остров от тишина насред забързаните приготовления за битка. Тя и Аларик бяха прекарали целия ден, работейки заедно, докато се опитваха да открият Райзън и Тризъбеца. С прекъсвания получаваше разочароващо кратки връзки с техните емоции, дори когато Тризъбеца играеше опасна игра на котка и мишка с жреца.

Най-накрая, със залеза проблясъците на енергия бяха станали много по-мощни. Аларик успя да ги проследи, а най-силното емоционално излъчване, което тя чувстваше от Райзън и неговите воини, им помогна да изчислят приблизително местонахождението им.

Сега, всичко което оставаше, бе да чакат. Райли не беше способна да обработи толкова много безумни емоционални възходи и спадове, така че реши да преустанови опитите. След като непоколебимо беше игнорирала Конлан целия следобед, той най-накрая беше излязъл, за да помогне в подготовката за преследването на Райзън и Тризъбеца.

Райли щеше да им помогне да намерят Тризъбеца, от който толкова много се нуждаеха, а след това никога повече нямаше да й се наложи да си има вземане-даване с тези копелета. Тя почти се пресегна, за да докосне ума на Конлан, преди да се усети, и затръшна умствените си щитове.

Тризъбеца. Да, нещото което той искаше толкова силно, за да може да стане крал и да се омъжи за скъпоценната си кралица. Ами, чудесно за него. Израза на съмнение върху лицето му, когато Вен я обвини, че е наранила Аларик, беше нещо, което никога нямаше да забрави.

Което никога нямаше да може да прости. Той беше вътре в нея — телом и духом — вътре в сърцето й. Но въпреки това се усъмни в нея.

Слава на бога, че никога не му каза, че го обича.

— Не че е така — измърмори горчиво тя. — Краткотраен момент на причинена от страст лудост, нали?

Частица от болка, намираща се някъде дълбоко в гърдите й, заболя в протест при тази мисъл, но тя я потисна. Безмилостно.

Точно, какъвто беше той. Безжалостен. Смачка глупавите й фантазии, че най-накрая е намерила някого, който щеше да разбере каква беше в действителност… и да я обича. И няма да я напусне.

— Райли?

Страхотно. Сега дори си въобразяваше гласа му. Тя стисна още по-силно очи и игнорира влагата, която се появи на миглите й. Пръст помилва бузата й и очите й се отвориха. Не беше го извикала във въображението си. Той беше тук.

Конлан коленичи пред нея и взе ръцете й в своите, въпреки опитите й да избегне хватката му. Внезапно стаята се оказа празна. Без воини, без оръжие. Само двамата.

И болката.

— Райли, не можеш да позволиш на секунда съмнение да разруши това, което намерихме помежду ни — каза той. — Аларик и неговите предсказания за гибел могат да изгният в деветте кръга на ада, доколкото зависи от мен. Имам нужда от теб.

Дори с щитовете, покрили емоциите й и блокиращи неговите, можеше да види терзанието на лицето му. Линиите, обграждащи устата му, сякаш се бяха задълбочили с десетилетие в рамките на последния половин час. Вероятно тя самата не изглеждаше особено секси. Не че я беше грижа. Отново затвори очи, твърдо решена да го игнорира.

Поколеба се, когато почувства дъха му върху лицето си, целувката на челото си.

— Оцелях петстотин години само защото не се доверявах на никого, Райли. Защото не вярвах в никого. Защото не обичах никого.

Тя отвори очи, защото се нуждаеше да види лицето му.

И свали щитовете си, изпитвайки потребност да почувства сърцето му.

И двете й казваха едно и също. Конлан, този горд воин, се унижаваше пред нея. Отчаяно искащ нейната прошка.

Болката в очите му съперничеше на всичко, което беше усетила в спомените му, от времето на мъчението на Анубиса. И неочаквано вече не можеше да го понесе.

Не можеше да понесе да бъде тази, която му причинява болка.

— Конлан, аз…

Звукът от ботуши, крачещи надолу по коридора, я прекъсна. Беше Вен, който бе надянал на лицето си изражение, подходящо за битка.

— Аларик каза, че тръгваме веднага. Тризъбеца крещи в главата му, при това с ново ниво на сила. — Той погледна надолу към Конлан и Райли и очевидно не беше щастлив от това, което видя, но не каза нищо. Просто се обърна на петите си и излезе с гневна походка.

— Трябва да тръгвам сега, mi amara акнаша.

— Знам. Пази се.

— Ще бъдеш ли тук, когато се върна? — гласът на Конлан беше напрегнат, а отчаянието го правеше дрезгав. — Можем да се справим с това тогава. Обещай ми.

— Да. Обещавам. Върви сега. Колкото по-бързо тръгнеш, толкова по-скоро ще се върнеш.

Той я притисна към себе си в свирепа прегръдка, след което улови устните й в пламенна целувка.

— Ще оставя Денал и Бренан на стража при теб. Пази се заради мен, Райли. Имам нужда да си в безопасност.

Момент по-късно вече го нямаше, а предната врата се затръшна след него. Тя потъна в дивана, чудейки се дали той щеше да преживее сблъсъка с враговете си.

Питайки се, как щеше да оцелее тя, ако не успееше.

Райзън се загледа със значително задоволство в облечените в сини роби, коленичили фигури на двадесетте члена на Обществото на Платонистите, които бяха дошли да предложат услугите и почитта си на принца на Атлантида.

Все още не върховния, но и това щеше да стане.

Основният етаж на склада беше идеално място за импровизирана среща. Той стоеше на дървена платформа, а масата пред него беше празна, с изключение на обвит в плат пакет. Свещи осветяваха масата, макар да имаше прожектори, закачени из сградата.

Скоро Тризъбецът щеше да освети нощта.

Той бръкна с една ръка в джоба на якето си и погали камъка, който се намираше там. Сега беше времето за малко демонстрация на сила.

— Изправете се и вижте изпълнението на пророчеството — извика той. — Вижте първата стъпка на Воините на Посейдон, докато отново заемат полагащото им се място сред обществото на земята.

Той нежно отгърна плата от обекта, който бяха дошли да видят, и вдигна проблясващия златен Тризъбец високо над главата си.

— Тризъбецът на Посейдон! Инструмент за сила на владетеля на Атлантида от незапомнени времена!

Шумни поздравления разтресоха стените, а тропането с крака прогърмя и отекна в огромната стая.

— Атлантида! Атлантида! Атлантида!

Райзън извади смарагда от джоба си и сведе Тризъбеца до нивото на очите си. Затваряйки за миг очи, той произнесе кратка молитва.

Той отвори очи и преди да може да помисли за ужасната смърт, която го чакаше, ако предположенията му са грешни, сложи смарагда в най-горния от седемте празни отвора на жезъла на Тризъбеца.

Сила се надигна веднага, след като камъкът пасна на мястото, изсвистя през Тризъбеца и почти изгори ръката му. Той стисна юмрук дори още по-силно около жезъла, изразявайки шумно радостта и триумфа си с всички останали.

Ослепяваща зелена и сребриста светлина се изстреля от Тризъбеца и освети затъмнената стая със силата на пустинно слънце по обяд. Самите елементи отговориха на примамливия повик на Тризъбеца и вятър се завихри безумно около него, повдигайки наметалата и косите на хората.

Струйки вода се втурнаха в стаята от стените, тавана, от ръждясалите тръби, които не бяха приютявали вода от много години. Те се завъртяха и усукаха из стаята, танцуваха със светлината, валсуваха в блестящ показ на сила.

Силата, ах, силата. Гласът на Райзън почти изчезна, гърлото му беше раздразнено, но той продължи да крещи своята победа.

Атлантида ще бъде моя и тези слаби човеци ще се предадат скоро след това. Отново светът ще трепери в краката ни. В моите крака.

— Аз съм Райзън от Атлантида и постановявам, че така ще бъде.

Тризъбеца изстреля вълна от унищожителна топлина през ръката му при тези думи, а той се смееше дори, докато тя прогаряше плътта му. Смееше се на болката.

И започна да планира битката.