Възраждането на Атлантида

Глава 17

Райли последва Конлан по дълъг коридор, обрамчен с плакати на класически филми на ужасите. Тя спря, смеейки се, пред озъбения домат, украсяващ плаката на „Атаката на доматите убийци“8 а после обърна поглед към този на „Петното“9.

— Стив Маккуин — размишляваше Райли, проследявайки ръба на рамката с пръст. — Обожавах този филм.

Конлан протегна ръка към нея и се усмихна.

— Двамата с брат ми ще се разбирате много добре.

Когато завиха зад ъгъла и влязоха в някаква голяма стая за игри, Райли рязко спря при вида на тълпата от огромни мъже, които седяха, стояха, облягаха се и в общи линии запълваха и последната частица пространство. Добре де, освен мъжете имаше също кашони, кутии и подноси с храна, които покриваха всеки свободен инч от повърхностите. Стаята имаше вид на помещение, в което атакуваща армия се е отбила за закуска.

Боже, те бяха огромни. Нищо чудно, че се нуждаеха от всичката тази храна. Вероятно бяха нужни безброй много калории, за да се засити всеки от тях.

Райли затвори очи за момент и достигна съзнанието си, за да се увери, че титаниевите врати на емоционалните й щитове са си на мястото, плътно затворени. Не желаеше случилото се предишната нощ да се повтори.

Почти до последния, всички насочиха вниманието си към нея с втренчени погледи, а повечето сграбчиха дръжките на кинжалите, които носеха.

Ще желаете ли кафе заедно с пособията ви за убиване? Райли покри устата си в опит да се спре, но изпита налудничаво желание да се засмее. Кикот, причинен от стрес, така го наричаше Куин. Само че сестра й рядко го изпитваше. А Райли — винаги.

Тя стисна по-здраво ръката на Конлан и повдигна брадичка, за да ги погледне, а пристъпът на истерия отшумя при вида на смъртоносната заплаха, изписана върху лицата им.

— Това е Райли Елизабет Доусън — представи я Конлан. — Тя е акнаша и е добре дошла сред нас. Моля, проявете към нея цялата си любезност. Райли, позволи ми да ти представя моите воини. Това са Седемте, най-доверените ми другари. Разбира се, вече познаваш Вен — продължи той, посочвайки брат си.

— А, да, фенът на класическите филми — отвърна тя, усмихвайки се. — Стив Маккуин кърти.

Вен й се ухили от другия край на стаята и вдигна за поздрав наполовина изядено геврече.

— Очевидно сте отличен филмов познавач, лейди Съншайн.

Конлан продължи.

— Лорд Джъстис.

Мъжът с вплетената в плитка синя коса и меч, все още привързан към гърба му, кимна, без да се усмихне. Райли кимна в отговор. Той щеше да бъде смъртоносно красив, ако някога се усмихнеше. Тя погледна към меча му. Може би предпочиташе да бъде просто смъртоносен.

— Бастиян.

Гигантът, облегнат на отсрещната стена, й се усмихна, здраво стиснал кутия с понички в огромната си ръка.

— За мен е удоволствие, лейди Райли. Всеки, който е достатъчно смел, за да скочи на гърба на кръвопиец, невъоръжен, за да защити моя принц е ценен за мен.

Тя почувства как страните й отново се зачервяват, по целия път до върха на ушите й.

— Моля, само Райли. И благодаря. Все пак, може би беше по-скоро глупаво, отколкото смело.

Друг воин с непринудена усмивка и дяволито изражение й се поклони.

— Кристоф, милейди. Освен това повечето битки са по-скоро глупави, отколкото смели, не е ли така? Ето защо ги водят мъжете, а не жените.

Яркосините му очи блестяха с чувство за хумор.

— За мен ще е чест да споделя закуската си с теб, красавице, независимо дали си акнаша, или не.

Конлан изръмжа ниско, но с такъв резонанс, че отекна през стаята.

— Стой далеч от нея, Кристоф. Няма да си играеш на ухажване с нея.

Райли завъртя очи и издърпа ръката си от неговата.

— Игри на ухажване? Отново говориш като Ланселот. А аз никога не съм го харесвала. Коварен тип и подмазвач.

Вен започна да се смее.

— О, това ми стига. Ти си фен на Стив Маккуин и току-що свали на земята високомерието на върховния ни принц. Сърцето ми е твое завинаги.

Райли се ухили и неочаквано се почувства в абсолютна безопасност, заобиколена от огромните атлантски воини, с общо тегло близо тон.

Конлан изръмжа отново и хвана ръката й.

— Както казвах, онзи там, който си мисли, че е любимецът на дамите, е Кристоф, а това е Алексиос.

Мъж, стоящ в ъгъла, наполовина скрит от библиотеката, кимна и леко се поклони, но не проговори. Когато вдигна глава, Райли забеляза жестоки белези върху лицето му, но той бързо се наведе така, че невероятната му златиста коса ги покри. Утринната светлина, която струеше през прозореца, освети дългата му, буйна коса като корона.

Тя изтърси, без да се замисли:

— Уау. Филмовите звезди биха платили цяло състояние, за да имат такава коса. Късметлия си.

Алексиос отново вдигна глава с присвити очи и устни, стиснати в гримаса. Белезите му се показаха и изпъкнаха ясно на слънчевата светлина.

— Късметлия? Може би някога, много отдавна. Ще направиш добре, ако стоиш далеч от мен и моята версия за късмет.

Тя разпозна болката в очите му и почти без да се замисли, свали щитовете съвсем леко и потърси ума му. Тогава рязко се дръпна назад, толкова силно, че удари гърба си в стената.

— Не, не. Аз… толкова съжалявам — прошепна тя.

Райли затръшна умствените си защити отново.

— Съжалявам за болката и загубата ти, Алексиос — каза тя, възвръщайки гласа си. — Но, моля те, не изоставяй надеждата. Винаги има шанс за по-добро утре.

— Стой далеч от емоциите ми, емпате — изръмжа воинът. — Нахлуваш в личното ми пространство.

Тялото на Конлан се напрегна и той се опита да се отдели от нея, но Райли го спря, като стисна ръката му. Тя сметна, че да каже на Алексиос, че случилото се е инцидент, противоречи на понятието за истина, и вдигна високо глава.

— Ти си напълно прав. И се извинявам за това, което направих.

Алексиос замълча за момент, изненадата разшири очите му и накрая той се поклони пред нея.

— Извинението ти се приема. Както Бастиян така елегантно се изрази, твоята смелост вчера си извоюва много от моята прошка.

Конлан стисна ръката й и тя почувства гордостта и облекчението, които той изпита, учудена от силата на чувствата. Дори през щитовете й.

Друг воин се изправи от едно голямо кресло, закрачи и спря пред нея, за да се поклони. Лицето му бе мъжествено, изсечено и със сурови черти, а вълните на черната му коса се спускаха назад към раменете му. Притежаваше най-бледозелените очи, които някога беше виждала — цвят, който й напомняше за пролетта.

— Аз съм Бренан, лейди Райли. Имате и моята признателност за смелостта ви миналата нощ. Бих искал да ви помоля за една услуга, ако е възможно.

Конлан попита, преди Райли да е в състояние да изрече нещо.

— Какъв вид услуга, Бренан?

Воинът склони глава пред своя принц, след което се обърна отново към Райли, очите му гледаха съсредоточено, но, странно, в тях липсваше каквато и да било емоция. Мъжът сигурно бе страхотен играч на покер.

— За разлика от Алексиос, ще те помоля да ме изследваш и да ми кажеш, какво можеш да научиш за моите чувства — каза той с абсолютно спокоен и равен тон.

Това разпали любопитството на Райли.

— Защо ще ме молиш за това? Някакъв вид тест ли е?

Той наклони глава на една страна.

— Може би. Но тест за мен, не за теб. Ще ми направиш ли тази малка услуга?

Тя вдигна поглед към Конлан, който кимна, а челюстта му се стегна.

— Само ако искаш да го направиш, Райли.

Тя се поколеба, после кимна. Издърпа дланта си от тази на Конлан и задържа ръцете си отстрани до тялото си, затвори очи и отвори вратите на съзнанието си. Странно жужене връхлетя сетивата й, сякаш мисловните течения на атлантите в стаята се излъчваха в стерео вълни, насочени към нея, но от разстояние.

Тя се концентрира върху Бренан и изключи страничните шумове. Постъпи, както с Конлан, и изпрати сетивата си в главата на воина, който стоеше съвсем неподвижно пред нея, макар тя да трепна леко, в очакване на силата на емоциите му.

После ахна при това, което откри. Или по-скоро, което не намери.

Очите й се отвориха шокирано.

— Как го правиш? Как успяваш да скриеш напълно чувствата си, дотолкова, че не мога да почувствам ни най-малка следа от тях?

Воинът сведе поглед към нея, а очите му продължаваха да бъдат спокойни.

— Не крия нищо. Би ли опитала отново?

Тя премигна, без да разбира какво става.

— Имаш ли нещо против да те докосна?

Зад нея Конлан издаде отново същото странно ръмжене. А после обхвана кръста й с ръката си и я издърпа плътно до себе си.

— Честно! До гуша ми дойде от тези твои маркиращи територията глупости — каза тя, сръга го в ребрата с лакът и се отдалечи от него. — Вземи се в ръце. Това е интересно.

Бренан повдигна едната си вежда, а някой в стаята се изсмя шумно. Райли игнорира и двамата.

— Може ли? — попита тя отново.

Бренан кимна веднъж и затвори очи. Райли се приближи с една стъпка до него, достатъчно близо, за да докосне лицето му с ръце, но не достатъчно, че да предизвика у Конлан друг момент ала „Тарзан“. Вдигна ръцете си и ги постави върху страните на Бренан.

Затвори очи и изпрати сетивата си да изследват ума му, по-интензивно отпреди. Разглеждаше, търсеше, ровеше се и за най-малкия намек за цвят — най-миниатюрната следа от емоция.

Нямаше нищо. Дълбините и плитчините на душата му бяха ясни като кристална, планинска вода. Толкова прозрачни, колкото разтопения лед на глетчер.

Нямаше нищо. Никакви чувства. Никакви емоции.

— Сякаш душата ти е умряла, човечността ти е умряла, но тялото ти все още не го знае — прошепна тя и съжали за думите си, още щом се изплъзнаха от устата й.

Тя свали ръцете си и отстъпи назад от него.

— Какво си ти? Как може душата ти да е празна, с изключение на интелекта ти?

Бренан се усмихна, но нито една частица от усмивката не достигна очите му.

— Прокълнат съм. Надявах се, че един акнаша ще успее да открие някакви следи от емоциите, които се молих да си възвърна някой ден. Но ако не е така, тогава ти си права. Аз съм просто един мъртъв мъж, който имитира действията на живите.

Пълната липса на чувство в думите му, които трябваше да бъдат изкрещяни с агония и болка, подчертаха казаното от него.

Импулсивно, Райли постави ръка върху рамото му.

— Не разбирам много от тези акнаша работи. Но ако съществува нещо в тези способности, които притежавам… е, ако по някакъв начин мога да проумея как да ги използвам, за да ти помогна, обещавам да дам всичко от себе си.

Зад нея Конлан рязко пое дъх и тя се обърна към него, готова да спори. Но изражението в очите му нямаше нищо общо с притежание, а показваше единствено благоговение.

— Райли, ти ни оказваш чест. Ние доведохме вампири в дома ти, отвлякохме те посред нощ, третирахме те като затворник и въпреки това притежаваш достатъчно добрина, за да предложиш помощта си на моя брат воин.

Тя се изчерви и завъртя очи.

— Не е голяма работа. Аз само…

— Ти само предложи помощта си, отново, след като снощи може би ми спаси живота. Повярвай ми, това е много голяма работа.

Бренан се поклони дълбоко пред нея.

— И за мен е наистина голяма чест, че ми я предложи.

Преди да се сети какво да каже в отговор, тя чу звука от прочистването на нечие гърло зад себе си. Обърна се обратно към вътрешността на стаята и пред себе си видя да стои мъжът, който бе лежал ранен на земята предишната нощ, с кинжали, извадени от ножниците и кръстосани пред него.

— Аз съм Денал, лейди Райли. Вашата смелост и саможертва ще бъдат вдъхновение за песните на поети векове напред — каза той с пламенен глас.

Тогава той падна на едно коляно пред нея.

— И с настоящите думи обявявам себе си за боец и защитник на Лейди Райли, ако тя ме приеме.

Младата жена наблюдаваше, онемяла, как той й подава кинжалите с дръжките напред и навежда глава. Тя обърна глава, за да погледне Конлан, с надеждата да получи съвет как да се справи със ситуацията, но той просто сви рамене и не каза нищо.

Райли пое дълбоко дъх и отново отвори щитовете в съзнанието си, преодоля странното странично жужене и направи оценка на мъжа, коленичил пред нея. Денал беше пълната противоположност на Бренан, излъчваше емоция и пламенни възгледи за чест, дълг и кавалерство.

Тя се усмихна леко, чудейки се дали някога е била толкова млада. Но усмивката й избледня, когато осъзна, че всъщност той може да е много по-възрастен от нея.

Цялата тази работа за Атлантида беше прекалено сложна.

Но той все още бе на колене, все още чакаше. Чувството на очакване тегнеше в стаята. Райли се огледа и разбра, че всеки един чакаше да разбере как тя ще отговори на изявлението на Денал.

Поемайки дълбоко дъх, Райли взе предложените кинжали.

— Аз, ами, благодаря ти, Денал. В опасни времена, като сегашните, не мога да си представя по-ценно предложение от това за защита. Ти…

Тя се огледа отново, опитвайки се да намери подходящите думи. Тези момчета сякаш бяха обсебени от формалности и ритуали. Накрая тя се спря на нещо просто.

— За мен е чест.

Денал вдигна поглед към нея със сияещи очи и се изправи на крака. Райли му подаде кинжалите, надявайки се, че постъпва правилно. Той ги пое и прибра в каниите, поставени от двете страни на масивните му бедра.

Останалите воини започнаха да аплодират, да изразяват одобрителни викове и да тропат с крака. Райли се усмихна и понечи да каже нещо, когато леден глас се разнесе зад гърба й.

— Не е ли трогателно? Може би следващия път ще направим групова прегръдка.