Възраждането на Атлантида

Глава 19

Райли изчака няколко секунди, след което надникна през мигли точно навреме, за да види как едрият атлантски принц се разтваря в облак от мъгла.

— Какво, по дяволите? — премигна и потърка очи. — Чудесно. Атлантската версия на Худини10.

Но тя нямаше време, за да се тревожи за него и глупавите му номера — болката на Куин я изгаряше отвътре. Бутна вратата на колата и скочи навън, след което се отправи по пътеката, в посоката, в която Воините бяха изтичали само преди минути.

— Сякаш някакъв глупав мъж може да ме държи далеч от Куин, когато тя се нуждае от мен. Нито сега, нито когато и да било. — Райли започна да тича, като отправи молитва на благодарност за старите маратонки, които бе нахлузила предишната вечер и все още носеше.

Нов пристъп от болката на Куин се стрелна през нея. Райли се преви на две за миг, после се изправи и затича още по-бързо, изпращайки успокоение на сестра си по единствения начин, който знаеше.

Идвам, Куин. Идвам. Не смей да умираш в ръцете ми — ти си всичко, което имам.

Конлан тъкмо беше подминал Вен и Седемте, тичащи надолу по пътеката, когато пътят се разшири и зави наляво. Тялото му все още беше във формата на полупрозрачна мъгла, щом прекоси завоя и се натъкна на сцена на насилствена смърт.

Шокът разруши концентрацията му и той се преобрази отново в тялото си с отвратително сътресение. Около дузина тела, кървави, осакатени и разкъсани лежаха на пътя. Усети гаденето да се надига в гърлото му, докато Воините шумно се струпваха зад него. Неподвижните, осветени от слънцето дървета представляваха пародиен контраст с ужасяващата гледка.

— Това е нередно — изръмжа Вен зад него. — Излиза извън рамките на нередното.

Джъстис си проби път с рамо и застана от другата страна на Конлан, с изваден меч и устни, откриващи зъбите му.

— Виждаш ли Райзън? Един от мъртвите ли е?

Тогава Алексиос мина покрай Джъстис и двамата с Конлан започнаха да оглеждат падналите тела. Останалите ги последваха, извадили кинжалите и оръжията си в готовност, очите им постоянно следяха гората за намек на ответна опасност.

— Този е шейпшифтър — извика Конлан, забелязвайки уличаващите очи, които след смъртта бяха възвърнали животинската си форма и цвят. Лежащия, накълцан на парчета, в краката му беше някакъв вид вълк.

Тогава Конлан вдигна рязко глава, търсейки този, който трябваше да бъде тук преди него.

— Аларик, къде си?

— Тук съм и се нуждая от помощта ти — отговори Аларик зад него.

Конлан се обърна и видя жреца да се изправя иззад паднало дърво. Отправи се към него, но спря насред стъпка.

Лицето на Аларик бе застинало в сурова и груба маска, а зелените му очи блестяха ярко и диво. Проговори отново, гласът му обещаваше жестока смърт за създателите на тази разруха.

— Не мога да й помогна. Тя ще умре.

Трополенето на обезумели стъпки прекъсна какъвто и отговор да бе измислил Конлан, и двамата с Аларик се обърнаха, за да видят Райли, която тичаше с всички сили към завоя.

Тя видя сцената и рязко спря, трепереща, след което започна да крещи.

— Куин! Къде си?

Конлан се завтече към нея, но Джъстис бе този, който я хвана, когато тя падна. Той я вдигна на ръце и внимателно я прехвърли в тези на Конлан, след което се поклони леко.

— Твоят човек, принце мой.

Конлан пренебрегна подигравателната нотка в гласа на воина и сведе глава към Райли.

— Ш-ш-т. Тя все още не си е отишла. Имаш време да се сбогуваш.

Тя дишаше тежко и започна да крещи отново, буташе го и дереше с ноктите си, опитвайки се да стъпи на земята.

— Не! Не и сестра ми. Пусни ме долу. Пусни ме долу веднага!

Вместо това той я придърпа по-близо, обръщайки лицето й към гърдите си, за да не вижда касапницата, която ги заобикаляше. После закрачи към Аларик, заобикаляйки телата.

Когато достигна прикритието на дърветата, той отпусна хватката си и свали нежно Райли на земята. Аларик бе коленичил пред тялото на жена. От рана в рамото й течеше кръв. Конлан подуши въздуха. Миризмата на сяра и барут.

Беше простреляна.

Куин имаше къса тъмна коса, за разлика от златистото на Райли, но бялата копринена кожа и нежните черти на лицето й, бяха белязани със силата и красотата на сестра й.

Райли се хвърли на земята и обви ръце около сестра си, ридаейки. За миг — частица от секундата, преминала толкова бързо, че Конлан не бе сигурен какво е видял всъщност, Аларик се напрегна, а пръстите му се извиха като нокти, сякаш щеше да нападне Райли.

Точно когато Конлан понечи да застане между двамата, моментът отлетя. Зелените пламъци в очите на Аларик намаляха леко.

— Помогни й! — Райли повдигна главата на сестра си, внимателно я постави в скута си и се взря в Аларик. — Помогни й! Зная, че можеш да го направиш. Излекува отравяне, рана от меч и черепно нараняване. Със сигурност можеш да излекуваш една малка… О, боже мой, раната е огнестрелна. Моля те, моля те… — умоляваше тя, като по някакъв начин едновременно ридаеше и издаваше команди.

Аларик поклати глава, а лицето му имаше замаян израз. Очите му бяха диви, сякаш щяха да се завъртят в орбитите си. Конлан никога преди не го беше виждал такъв.

— Не мога — промърмори той на пресекулки. — Не мога да я достигна. Чувствам единствено болката, която разпраща. Не мога да премина през нея.

Конлан падна на колене до Райли и обви ръце около нея, с надеждата да й даде някаква утеха. Тя го изблъска с лакът гневно и се отърси от него, като нито за миг не отдели погледа си от Аларик. Присви устни и оголи зъби, изръмжавайки толкова диво, че заприлича на шейпшифтър.

— Можеш и ще го направиш, защото аз ще те преведа през болката — с тези думи сграбчи ръката на Аларик в желязна хватка и я издърпа към рамото на сестра си. — Виждала съм изцеления по телевизията. Как лекуват вещиците. Трябва да докоснат раната, за да го направят. Предполагам, че и при теб е същото.

Докато Конлан ги наблюдаваше, някак Райли успя да спечели борбата с Аларик, преодолявайки съпротивата му с очевидно отчаяние. Когато дланта на жреца измина последния инч от пространството, делящо го от рамото на Куин, Конлан видя как аквамаринен блясък премина от дланта на Аларик в сестрата на Райли.

Когато най-накрая пръстите на жреца докоснаха Куин, тялото й, почиващо в скута на Райли, подскочи при контакта, а краката й се удариха в червено-златната купчина от паднали листа, насред която се намираха. Райли затвори очи, все още държейки здраво ръката на Аларик. Главата му отскочи назад, потрепери, вените на врата му ярко изпъкнаха, а всеки мускул по тялото му се стегна.

Конлан вдигна ръце към раменете на Райли, но токов удар го блъсна назад далеч от нея. За няколко секунди, и тримата — Аларик, Куин и Райли, бяха замръзнали в болезнено жива картина, изрисувана в сияйна синьо-зелена светлина.

Тогава, като един, Райли и Аларик се приведоха напред, борейки се за въздух. Конлан улови Райли, преди да падне върху сестра си и нежно обхвана брадичката й с ръка, изучавайки лицето й за следи от наранявания.

Аларик постави ръка върху коляното си, докато другата все още лежеше върху рамото на Куин.

— Не зная защо беше въвлечена в лекуващия процес, Райли. Никога преди не съм насочвал оздравителни сили по този начин. Ранена ли си?

Преди Райли да успее да отговори, тих, леко дрезгав женски глас, се вряза в шума от накъсани вдишвания.

— Ако преместиш тази ръка и един инч по-близо до гърдите ми, ще я отрежа.

Аларик хвърли поглед към очите на Куин, когато тя ги отвори и падна назад, по-далеч от нея. Изстреля се на краката си с такава скорост, че Конлан почти не бе в състояние да го проследи и започна да се отдалечава от тях, докато клатеше глава и мърмореше нещо на себе си.

Конлан не успяваше да различи думите, но чу интонацията на древния атлантски и се учуди. Погали косата на Райли, леко докосване, с което по-скоро да успокои себе си, отколкото нея, и се изправи, за да последва Аларик.

Настигна жреца от другата страна на пътя, когато братовчед му започваше да се превръща в мъгла.

— Спри — нареди Конлан. — Къде, в името на деветте кръга на ада, мислиш, че отиваш? Какво се случи току-що?

Аларик възвърна телесната си форма и рязко се завъртя с лице към него.

— Искаш да знаеш какво се случи? — попита той, гласът му бе изпълнен с дива ярост и мрачно отчаяние се четеше по суровите черти на лицето му. — Искаш да знаеш какво се случи? — С две стъпки той се изправи току пред лицето на Конлан. — Ще ти кажа, принце мой — продължи Аларик, рязко изговаряйки думите. — Случи се това, че аз изпратих лечебната си енергия вътре в Куин. В човек. И тя ме сграбчи здраво.

Той прокара ръка през косата си и се засмя малко диво, очите му горяха зелени и горещи. Дивашки.

— Тя заби умствените си нокти в топките ми, ето това се случи. Аз я излекувах, а тя унищожи нещо в мен. Разби го на парчета.

— Какво… — Конлан така и не довърши въпроса си.

— Контролът ми — изръмжа Аларик. — Съвършеният, твърд като камък, контрол, който усъвършенствам от векове. Сестрата на твоята малка приятелка ме достигна с емоциите си или с вещерската си емпатска природа, или каквото е, по дяволите, и всичко, което исках да направя, е да я изчукам.

Свирепостта в гласа на свещеника накара Конлан да отстъпи половин крачка назад и да постави ръце върху дръжките на кинжалите си. За един миг във въздуха между тях се прокрадна ледена смъртоносна заплаха.

Аларик отново се засмя горчиво.

— О, не се нуждаеш от оръжията си. Въпреки факта, че я пожелах повече, отколкото някога съм искал нещо в живота си, няма да я докосна. Макар че, дори сега, умът ми ме измъчва с образи, в които потъвам в тялото й, точно там на земята, сред собствената й кръв, и я чукам и чукам, докато не навляза в душата й. — Аларик гневно изрита едно дърво и парченца от кората излетяха високо във въздуха, а после се разпаднаха от зелените мълнии с енергия, която запрати по тях.

Това бе нова и опасна територия, и Конлан се опита да действа с повишено внимание.

— Аларик, ти трябва да…

— Да. Трябва. Трябва никога да не се поддавам на похотта или със силата ми е свършено. Безспорно, няма да бъда от полза нито на теб, нито на Атлантида след това. Нито на онова завистливо копеле — Бога на моретата, на когото служа — заяви безизразно жрецът, гласът му внезапно бе изгубил гнева и страстта, които допреди малко преливаха от него.

— Трябва да се отдалеча от нея — продължи той. — Веднага. Да се махна от това място. Така или иначе, вече съм безполезен. Това… това енергично изтощение разруши всяка надежда, която имах, да потърся отново Тризъбеца, докато не се възстановя. Ще се срещнем довечера в убежището на Вен.

Конлан сграбчи раменете на приятеля си, разтърсен от богохулствата, които никога преди не бе чувал от него.

— Аларик, знай, че службата ти при мен и за Атлантида далеч надхвърля силите, които си придобил от Посейдон. Твоите мъдри съвети ми служиха добре в продължение на векове, и аз ще се нуждая от теб, когато се възкача на трона.

Аларик погледна над рамото на Конлан към Райли и сестра й.

— Тези емпати. Те са знак за коварни промени в нашия ред, Конлан. Мога да го почувствам. Задава се промяна. Опасност, която идва от собствените ни души.

С тези думи, той пробяга две крачки и скочи във въздуха, превръщайки се в блестяща мъгла, която бързо се изпари.

За един дълъг миг Конлан наблюдаваше мястото, от което Аларик бе изчезнал, разсъждавайки върху думите му на раздяла.

Но жрецът грешеше. Промяната не се задаваше.

Тя вече беше тук.